смисъл. Беше се случвало хора, докоснати от Изповедническата сила, но не получили заповед за действие, да загиват.
Всичко, което тя пожелаеше — да узнае името му или името на любимата му жена, да убие собствената си майка, — щеше да го направи безкрайно и неизразимо щастлив, защото най-сетне е получил задача, с изпълнението, на която ще и достави удоволствие.
— Да разберем за какво беше всичко това — изръмжа едва чуто Ричард.
Изтощена, Калан погледна падналия на колене мъж. Беше толкова скапана, че едва се крепеше на краката си. По шията и се стичаха струйки пот. Имаше нужда от почивка, ала най-напред трябваше да свърши нещо друго.
Ричард тръгна към коленичилия мъж, чиито очи не се отделяха от Калан, но изведнъж се закова на място. В прахта се валяха останките от статуята, която Сабар бе донесъл. Бе натрошена на стотици парченца, толкова малки, че не личеше от какво са части, само дето бяха запазили прозирния си кехлибарен цвят.
В писмото си Ничи споменаваше, че веднъж изпълнила предупредителната си функция, статуята не е необходима повече — а предупреждението беше, че Калан по някакъв начин е успяла да счупи щит, охраняващ нещо безкрайно опасно.
Калан нямаше представа какво точно, но се боеше, че знае прекрасно как го е повредила.
По-притеснителното обаче беше, че заради нейните действия бе пострадала магията на Ричард.
Докато Калан гледаше натрошените парчета от кехлибарената статуя, я обзе отчаяние.
Ричард я прегърна през кръста.
— Не давай воля на въображението си. Все още не знаем за какво става въпрос. Дори не сме сигурни, че всичко е вярно — може пък да е станала някаква грешка.
Де да можеше да му повярва.
Ричард най-сетне прибра меча в ножницата си.
— Не искаш ли по-напред да си отдъхнеш малко, да поседнеш?
Загрижеността му за нея остави всичко друго на заден план. И така бе от мига, в който я срещна.
Използването на Изповедническата сила водеше до пълно изтощение. В случая Калан се чувстваше не просто уморена, но като че ли леко и се гадеше. Една от причините да бъде избрана за Майка Изповедник беше изключителната и сила, която и позволяваше да се възстановява за часове, докато на посестримите и Изповедници им бяха нужни ден или дори два. При мисълта, че всички останали Изповедници, които тя тъй искрено обичаше, отдавна бяха мъртви, Калан се почувства още по-зле.
За да се възстанови напълно, щеше да и е нужен един здрав нощен сън. Засега обаче имаше важни проблеми за разрешаване, един от които засягаше Ричард.
— Няма нужда, добре съм — отвърна тя. — Ще почивам после. Да го попитаме каквото искаш да разбереш.
Ричард огледа бивака, в който се валяха човешки крайници, вътрешности и други органи. Земята бе напоена с кръв. От отвратителната воня, подсилена от тлеещото върху огъня тяло, на Калан още повече и прилоша. Тя извърна глава от коленичилия мъж и се отпусна в обятията на Ричард. Едва се държеше на краката си.
— След което ми се ще незабавно да напуснем това място — рече. — Трябва да се махнем оттук. Може да дойдат още — Калан се притесняваше, че ако се наложи Ричард пак да използва меча си, магията може да не му се притече на помощ. — Трябва да си намерим сигурно място за пренощуване.
Ричард кимна в знак на съгласие. Огледа околността, без да я пуска от прегръдката си. Въпреки всичко, а може би точно заради случилото се, Калан се чувстваше прекрасно в обятията му. Чу как Фридрих влетя в бивака, като едва си поемаше дъх. Закова се на място, изумен и отвратен от хаоса, който го посрещна.
— Том, Фридрих! — провикна се Ричард. — Имате ли някаква представа дали можем да очакваме още нападатели?
— Не мисля — отвърна Том. — Според мен всички атакуваха наведнъж. Видях ги да излизат от една клисура. Тъкмо бях хукнал обратно, за да ви предупредя, когато четирима ме настигнаха и се нахвърлиха отгоре ми, а останалите се юрнаха в атака.
— Аз не видях никого, Господарю Рал — добави задъхано Фридрих. — Втурнах се към лагера веднага щом чух гюрултията.
Ричард постави ръка върху рамото на мъжа, за да го успокои.
— Помогни на Том да оседлае конете. Не искам да прекарваме нощта тук.
Щом двамата хукнаха да изпълнят заповедта, Ричард се обърна към Дженсън.
— Би ли застлала каруцата с няколко постелки? Искам Калан да си легне, докато намерим ново място за пренощуване.
Дженсън потупа Бети по гърба и козичката послушно тръгна след нея.
— Разбира се, Ричард.
Тя забърза към каруцата, следвана от топуркащата в краката и Бети.
Докато останалите се суетяха около прибирането на багажа, Ричард се зае с изкопаването на плитък гроб. Нямаше време за погребална клада. Самотният гроб бе най-доброто, което можеха да сторят при тези обстоятелства, пък и духът на Сабар вече бе отлетял, така че нямаше защо да бързат с тялото му.
Калан се замисли. След писмото на Ничи, знаейки смисъла на предупредителния маяк, имаше още повече основания да се съмнява, че наистина съществуваха духове и тям подобни. Светът на мъртвите бе свързан със света на живите чрез магия. Самият воал бе магически и се твърдеше, че съществува в хора като Ричард. Вече знаеха, че без магията връзките също ще се разпаднат и че — при положение, че другите светове не могат да съществуват независимо от света на живите, а само в непосредствена връзка с него — ако връзките се разпаднат напълно, останалите светове също ще престанат да съществуват; също както представата за деня не би съществувала, ако го нямаше слънцето.
За Калан бе ясно, че магията се изплъзва от хватката на света, при това от няколко години насам.
И тя знаеше причината. Духовете, били те добри или лоши, както и съществуването на всичко, основаващо се на магията, съвсем скоро можеха да бъдат изгубени. Което означаваше, че смъртта ще стане окончателна във всеки смисъл на тази дума. Не бе изключено дори да не съществува възможност двама влюбени да се намерят в отвъдния свят и да продължат съвместния си живот или пък човек да попадне при добрите духове. Добрите духове и дори самият отвъден свят, щяха да престанат да съществуват.
Щом Ричард изкопа гроба, Том му помогна да положи тялото на Сабар в него. Том кротко се помоли на добрите духове да бдят над своя син, след което двамата с Ричард зариха тялото с пръст.
— Господарю Рал — подхвана Том с тих глас, след като приключиха, — докато част от нападателите се втурнаха срещу бивака, друга част се заеха да изколят конете ни и едва след това се включиха в атаката.
— Всички коне ли са мъртви?
— Оцеляха само моите. Те са доста едрички. Явно онези са се притеснили да не се окажат под копитата им. Неколцина от нападателите останаха да се разправят с мен, така че другите явно са решили, че съм им в кърпа вързан. Казали са си, че по-късно ще имат време да се погрижат и за конете ми — щом приключат с вас четиримата. — Той вдигна рамене. — Или пък са имали намерение да ви заловят, да ви завържат и да ви качат в каруцата.
Ричард прие думите на Том с кимане. Обърса челото си с ръка. Калан си каза, че той изглежда по- ужасно, отколкото се чувства самата тя. Главоболието му явно се бе възобновило и го мъчеше жестоко.
Том огледа бивака и валящите се трупове.
— Какво ще правим с другите тела?
— Ще ги оставим на соколите — без никакво колебание отвърна Ричард.
Том явно нямаше нищо против.
— Ще отида да помогна на Фридрих да запрегне каруцата. Гледката на мъртвите им събратя може да разстрои конете.
Щом Том се отдалечи, Ричард се провикна към Кара.
— Преброй труповете. Искам да знам общата им бройка.
— Какво стана, когато извади меча си, Ричард? — попита тихо Калан, щом Том се отдалечи достатъчно,
