Освен това имаше огромни складове, чиито етажерки бяха претъпкани с кости. В други стаи имаше редици високи шкафове, всеки от които със стотици чекмеджета. Там Зед бе виждал скелети на същества, каквито не бе срещал в живота. Ейди разбираше от кости. По-голямата част от живота си тя бе прекарала в уединение край някогашната граница. Хората, които живееха в околността, се страхуваха от нея. Наричаха я царицата на костите, понеже събираше кости. Цялата и къща беше в кости. Някои от тях я предпазваха от съществата, които излизаха от границата.
Зед въздъхна. За книги или за кости — не можеше да каже къде е. Освен това в Кулата имаше толкова други неща, които биха възбудили интереса на една чародейка. Може просто да е решила да се поразходи или да излезе да погледа звездите и да помисли.
Бе много по-лесно да остане да я чака при яхнията, вместо да хукне да я търси. Може би трябваше да и върже на врата някое от онези звънчета.
Зед взе да си сипва от гозбата в дървена паница и си затананика весела мелодия. Както обичаше да казва, няма файда да се чака на празен стомах; човек само си разваля настроението. Къде по-добре е да хапнеш нещичко и да си повдигнеш духа, вместо да чакаш сърдит и нещастен. В такова състояние Зед никак не ставаше за компания.
Докато загребваше осмата лъжица яхния, чу звук.
Ръката му застина над гърнето.
Сякаш му се причу издрънчаването на звънче.
Не беше човек, който лесно си развихря въображението или пък е безпричинно неспокоен, но сега по тялото му премина ледена тръпка, сякаш дух от отвъдния свят бе протегнал към него уродливата си ръка. Замръзна на място, както бе приведен над гърнето, полуизвърнат към коридора, заслушан.
Можеше да е котка. Може би не е вързал въженцето достатъчно високо и някоя котка го е закачила с опашката си и е разклатила звънчето. Или пък се е разлудувала и се е вдигнала на задните си лапи. Сигурно е била котка.
Или пък някоя птичка е избрала въженцето за свой нощен дом. Едва ли жив човек можеше да премине през щитовете, за да се спъне във въженцето. Зед беше поставил и допълнителни щитове. Сигурно е било животно — котка или птичка.
Но ако наистина никой не би могъл да мине през щитовете — обичайните и допълнителните, — защо изобщо си бе направил труда да опъва въженцата със звънчетата?
Въпреки разумните обяснения косъмчетата по тила му аха да щръкнат. Нещо в иззвъняването на звънчето не му хареса; нещо в самия звук му подсказа, че не е животно. Звукът бе твърде силен, твърде категоричен и спря прекалено внезапно. Вече беше съвсем сигурен, че е иззвъняло звънче. Не си го въобразяваше. Опита се да пресъздаде звука в главата си, за да облече в материя онзи, който се е спънал във въженцето.
Зед тихичко остави паницата край каменното огнище. Изправи се и наостри слух към коридора, откъм който се бе чул звукът. Мисълта му трескаво обиколи въображаемата карта на всички коридори, където бе поставил звънчета.
Трябваше да е сигурен.
Излезе през вратата към коридора и опрял гръб в мазилката, се запромъква към първото разклонение вдясно, като се оглеждаше не само напред, но и назад. Отпред нямаше никакво движение. Спря се и се наведе да надзърне набързо в десния коридор. Всичко бе спокойно и той зави нататък.
Мина бързо покрай затворени врати, пред едно пано с лозя, чиято изработка винаги го бе озадачавала, покрай отворената арка на стая, в дъното на която имаше прозорец към шахтата между две кули, възкачени на, висок крепостен вал, след което дойдоха още три разклонения, докато стигна до началното стълбище. Зави надясно и се заизкачва по витата стълба, която отвеждаше вляво над коридора, по който току-що бе дошъл. От там щеше да има видимост над лабиринта от коридори, из които бе опънал въженцата със звънчета.
Зед обиколи мислената карта на сложната мрежа от отсечки, коридори, стаи и задънени проходи, които за дългите години, прекарани тук, беше опознал на пръсти. Като Първи магьосник имаше достъп до всички кътчета на Кулата, с изключение на местата, изискващи владеенето на Субстрактивната магия. Вярно, че имаше определени крила, където бе възможно да се пообърка, но това определено не беше сред тях.
Освен, ако някой не го следваше по петите, щеше да му се наложи или да се върне, или да мине през периметър, защитен с изкусна магия и най-обикновено въженце. Ако нечаканият гост не забележеше въженцето, щеше да звънне още някое звънче. И тогава Зед щеше да е напълно сигурен.
Може пък да е била Ейди. Може да не е забелязала тъмното въженце, опънато през прага. Или пък да се е подразнила, че е поставил звънчета, и да е звъннала нарочно, за да го стресне.
Не, Ейди не би постъпила така. По-скоро би размахала заканително пръст и би му изчела едно конско, обяснявайки му защо според нея тия звънчета не са ефикасни, но не би се шегувала с нещо, което знае, че е поставено като предупреждение за опасност. Може да е докоснала някое звънче без да иска, но не и нарочно.
Иззвъня още едно звънче. Зед се извърна към звука и замръзна на място.
Звукът идваше от неочаквана посока — бе поставил звънче и от далечната страна на една оранжерия. Беше твърде далече от първото място, за да може някой да стигне за толкова кратко време. Човек трябваше да се изкачи по стълбата на една кула, да мине по моста към един вал, да влезе в тесен проход в тъмното, да мине покрай няколко разклонения и през цял лабиринт от коридорчета, за да стигне до второто звънче.
Освен, ако посетителите не бяха повече от един.
Звънчето удари внезапно и издрънча, сякаш хвърлено върху камък. Явно някой се е спънал във въженцето и звънчето е изтрополило по пода.
Зед промени плана си. Обърна се и изтича по тесния коридор вляво, изкачи първото стълбище, като вземаше по три стъпала наведнъж. Горе на площадката зави по дясното разклонение, стигна до втора вита стълба с каменни стъпала и се заизкачва толкова бързо, колкото му позволяваха силите. Подхлъзна се и си одра пищяла в едно от тесните каменни стъпала. Поспря само за миг да си поеме дъх. Използва времето, за да се консултира още веднъж с мислената карта на Кулата, след което хукна отново.
Най-горе профуча през късо коридорче, облицовано с ламперия, и спря върху лакирания кленов под. Натисна с рамо една дъбова врата със заоблена арка. Посрещна го звездното небе. Втурна се по тесния вал, вдишвайки на големи глътки хладния нощен въздух. Спря на два пъти, за да надзърне през пролуките в назъбения парапет, опасващ кулата. Не видя никого. Това бе добър знак — предполагаше къде са, щом не се движеха по външния път.
Продължи тичешком, с развяна роба, по люлеещия се мост между кулите, прекоси цялото крило, в което се бяха обадили звънчетата; искаше да мине отгоре и да застане в гръб на онези, които бяха дръпнали въженцата. Ако и да бяха задвижили звънчетата от двете противоположни страни на оранжерията, все трябваше да са влезли от едно и също място — поне в това бе сигурен. Искаше да им мине в гръб и да им пресече пътя, преди да са се разпръснали из трудно контролируем лабиринт от коридори в някое съседно крило. Изгубеха ли се някъде там, щеше да му отнеме доста усилия, докато ги прогони.
Бързината на мисълта не отстъпваше на движенията на краката му, мъчеше се да изброи в главата си всички щитове, да си представи как е възможно някой да е минал покрай защитите, за да проникне в конкретното крило, където иззвъняха звънчетата. Някои от щитовете бяха практически непробиваеми. Прехвърли в главата си хиляди коридори и фоайета в Кулата, за да си представи всички възможни пътища. Бе нещо като сложен многопластов пъзел и колкото и да внимаваше, бе твърде вероятно да е пропуснал нещо. Явно бе пропуснал нещо.
Имаше стаи и цели зони, в които не можеше да се влезе заради мощните щитове, но повечето от тях можеха да бъдат заобиколени. Дори да имаше коридори, обградени с щитове и от двете страни, за да се попречи влизането в стаите от двете страни на коридора, човек можеше да намери начин да проникне до съдържащото се в него. Трябваше да действа преднамерено; макар стаите да пазеха опасни магически предмети, които изискваха строго наблюдение, до тях все трябваше да се стига по някакъв начин, а следователно да се прониква и до още по-скрити помещения, които на свой ред бяха охранявани. Цялата Кула бе устроена така — триизмерен лабиринт с почти безкрайни възможности за достъп.
За невнимателния посетител Кулата представляваше осеяно с капани поле. Имаше зони, оградени със
