защитни бариери и други приспособления, предвидени да предпазват неволно озовалия се там. Нарушителите нямаше как да знаят, че по-нататък ги чакат щитове и че ще попаднат в капан. Тези щитове бяха замислени по този начин, за да убиват нарушители, проникнали толкова надълбоко; там нарочно не бяха оставени предупредителни знаци.
Зед не изключваше възможността някой да е преодолял всички щитове и да ей е проправил път към вътрешността на Кулата, задействайки звънчетата, но колкото и да се стараеше, не можеше да реконструира изминатия от неочаквания гост път. Който и да бе този човек, независимо от късмета му, скоро щеше да попадне в лабиринт от коридори и ако щитовете не го убият дотогава, Зед щеше да се справи безпроблемно с него.
Погледът на Зед се плъзна покрай кули, валове, мостове и звездното небе към прозорчетата, изпъстрили губещите се във висините стени и далечния Ейдиндрил, потънал в мрак и бездиханен. Как бе успял някой да премине по каменния мост и да влезе в Кулата?
Сигурно е Сестра на мрака. Може би някоя Сестра се е досетила да използва Субстрактивна магия, за да обезвреди щита. Но дори и така да е, щитовете в самата Кула бяха по-различни. Повечето бяха поставени от древни магьосници, притежаващи и двете страни на дарбата. Една Сестра на мрака не би следвало да се справи с подобни щитове — те бяха създадени да отблъскват набезите на вражеските магьосници от онази епоха. Те бяха по-мощни от силата на коя да е Сестра на мрака днес.
А къде се дяна Ейди, да му се не види? Досега трябваше да се е върнала. Защо не отиде да я потърси! Тя също трябваше да знае, че в Кулата са проникнали чужди хора. Може би вече знаеше. Може би вече са я заловили.
Зед се обърна и хукна обратно по вала. Стигнал до укреплението, сграбчи перилото и се завъртя около ъгъла. Спусна се по тъмните стъпала, все едно слизаше по планински хълм.
Дарбата му посочи, че наоколо няма чуждо присъствие. Това означаваше, че е успял да се промъкне зад гърба им. Бяха в капан.
На долната площадка на стълбището той отвори врата и влетя в коридора.
Блъсна се в мъж, който го очакваше неподвижен.
Зед толкова се бе засилил, че подмести онзи. Двамата се изтърколиха на кълбо върху гладкия жълтозелен мраморен под и се заборичкаха.
Изненадата на Зед бе неописуема. Според дарбата му там изобщо не би трябвало да има човек. Но дарбата му явно грешеше. Шокът от срещата с човек, при положение, че коридорът би трябвало да е абсолютно празен, го разтърси по-силно от последвалата устремна схватка.
Докато се въргаляха, Зед разхвърля магически мрежи, за да оплете противника си. Онзи на свой ред го сграбчи с огромните си месести лапи.
В отчаянието си, въпреки прекия контакт с противника, Зед изсмука топлината от околния въздух, за да я превърне в мощна светкавица, с която да повали мъжа. Ослепителната мълния остави на стената зад него зловеща черна пукнатина.
Зед твърде късно осъзна, че смъртоносната сила бе преминала през мъжа абсолютно безпрепятствено и без да му причини нищо. Във фоайето засвистяха каменни отломки, заподскачаха по стени и таван и се затъркаляха по пода.
Мъжът се стовари върху Зед и му изкара целия въздух. После закрещя за помощ, като в същото време се бореше яростно със Зед върху хлъзгавия под. Зед оказа слаба съпротива, за да вдъхне увереност на онзи, след което рязко заби коляно в гръдния му кош. Мъжът изкрещя колкото от болка, толкова и от изненада и се дръпна назад, за да си поеме дъх.
Изцеден от всичката си топлина, въздухът бе станал леден като в зимна нощ. Задъхани от борбата, двамата бълваха облачета дим. Онзи отново извика за помощ, с надеждата да привлече вниманието на другарите си.
Зед бе готов да се обзаложи, че никой нормален човек не би нападнал магьосник, разчитайки единствено на мускулите си. В случая обаче противникът му явно нямаше защо да се бои от магията. Дори да не бе предполагал, сега вече със сигурност знаеше, че е така. При все това, въпреки че бе поне два пъти по-едър и три пъти по-млад от Зед, като в същото време очевидно бе имунизиран срещу магия, магьосникът си каза, че онзи се бие някак… вяло.
Но макар и свенлив, бе упорит. Отново се хвърли в атака. Какво като е толкова срамежлив, ако в края на краищата успее да счупи врата на Зед.
Щом онзи се изправи на крака и се хвърли напред, Зед сви ръцете си в лактите, разпери пръсти и хвърли още една мълния, но този път не срещу мъжа, комуто магията не действаше ни най-малко. Предпочете да изпрати няколко мълнии в пода. Те се забиха в камъка с необуздана мощ и го пръснаха на хиляди парченца, във въздуха изригнаха високи фонтани от назъбени отломки и дим.
Един камък с големината на човешки юмрук се заби в рамото на мъжа с огромна скорост. След шумния сблъсък се чу пукане на кости. От силата на удара мъжът се завъртя и се блъсна в близката стена. Зед вече знаеше, че противникът му е неподатлив на директно въздействие с магия, затова реши да изпълни залата с оглушителни магически вихри, които да изпотрошат всичко и да превърнат цялото помещение в купчина пепел и летящи отломки.
Мъжът се освести от сблъсъка със стената и отново се хвърли в атака. Посрещна го дъжд от смъртоносни отломки, летящи застрашително срещу него. Острите камъни го разпориха мигновено и по стената зад него плисна кръв. В следващия миг той се строполи на пода и не мръдна.
От гъстия облак дим, изпълващ залата, изхвърчаха още двамина и устремено се понесоха към Зед. Допитал се до дарбата си, той установи, че както и при първия мъж, тя пак не регистрира присъствие.
Зед насочи към пода още една мълния и към новопоявилите се блъвна мощна струя камъни, но те се оказаха по-бързи и се добраха до него, преди да са пострадали. Зед се строполи по гръб, двамата отгоре му. Сграбчиха го за ръцете.
Зед се замята отчаяно, опитвайки се да насочи силата си срещу тавана. Въздухът над главите на двамата се завихри, залата се разтресе, готова да се срине във всеки един миг и да помете двамата нападатели.
В лицето на Зед се заби месеста ръка, стиснала мърляв бял парцал. Той ахна и в следващия миг усети как в ноздрите му нахлува силна миризма, от която гърлото му инстинктивно понечи да се свие — уви, твърде късно.
Ръката с парцала покриваше цялото му лице и той не виждаше нищо. Зави му се свят.
Притисна го мека, тиха чернота, която той отчаяно се опита да отблъсне, но скоро загуби съзнание.
Осемнадесета глава
ЗЕД СЕ СЪБУДИ СЪС ЗАМАЯНА ГЛАВА, коремът му се бунтуваше, всеки миг щеше да повърне. Никога, през целия си дълъг живот, не се бе чувствал по-ужасно. Досега не бе и предполагал, че е възможно човек да изпитва толкова силни позиви за повръщане, но всъщност да не може да изкара нищо. Нямаше сили да си вдигне главата. Ако можеше да умре в същия този миг, би било истинско облекчение.
Понечи да вдигне ръце пред очите си, за да избегне неприятната дразнеща светлина, но установи, че китките му са завързани на гърба.
— Май се разбужда — чу се нечий мазен глас.
Въпреки че се чувстваше наистина ужасно, Зед се опита да използва дарбата си, за да разбере колко души има в помещението. Поради някаква причина дарбата му, която обикновено откликваше с бързината на мисълта му и бе нещо толкова естествено, колкото виждането с очите или чуването с ушите му, този път се отзова тромаво и лениво, сякаш бе потопена в меласа. Предположи, че се дължи на зловонното вещество, с което бяха напоили парцала, за да го приведат в състояние на безсъзнание. Все пак някак си успя да усети само един човек.
В дрехите му се вкопчиха нечии мощни ръце, които грубо го вдигнаха на крака. Зед даде воля на усещанията си и реши да повърне. За негова огромна изненада не успя. Тъмната нощ се олюля в замъгления му поглед. Различи силуетите на дървета на фона на небето, звездите и внушителното черно туловище на Кулата.
Внезапно във въздуха изригна огнен език. Неочакваната светлинна атака го накара да затвори очи.
