Петимата избрани се сгушиха един в друг и се залюляха в общ ритъм като ято пъдпъдъци пред птичар.
Щом войниците отведоха навън групата, Наджари затръшна вратата и застана пред нея със сключени на гърба ръце.
Николас се върна до прозореца и отвори кепенците на западната стена. Слънцето захождаше, небето бе раздрано от пламтяща червена линия.
Съвсем скоро щяха да се отправят на лов.
Николас щеше да е с тях.
Без да поглежда назад, вдигна ръка и факлите угаснаха. Трептящата светлина отклоняваше вниманието му от този неповторим миг на здрачаване, когато прозирната светлина бе тъй крехка, тъй мимолетна. Светлина щеше да му е нужна, ала засега искаше да се наслади на небето, да огледа величествената, необятна небесна шир.
— Дали ще е възможно скоро да си тръгнем? — свенливо изписука един от задържаните.
Николас се обърна и впи поглед в петимата. Очите на Наджари му подсказаха кой се е осмелил да проговори. Николас проследи погледа на командира. Оказа се един от мъжете — разбира се, онзи, който бе проявил нетърпение още в самото начало.
— Да си тръгнете ли? — попита Николас и се плъзна към мъжа. — Искате да си тръгнете?
Онзи се изви назад, за да се дръпне от Николас.
— Ами, аз, такова, питах се кога ще можем да си отидем.
Николас се надвеси още по-напред и се вгледа продължително в очите му.
— Питай се наум — изсъска накрая.
Върна се при прозореца, вдигна ръце върху рамката и отпусна тежестта си напред, след което вдъхна дълбоко от припадащата нощ, докато погледът му обгръщаше пламналото небе.
Скоро щеше да бъде там, да бъде свободен.
Скоро щеше да се рее така, както никой друг не беше способен.
Подири ги с поглед — инстинктивно.
От напрежението очите му за малко да изскочат от орбитите си, ала сетивата му го отнесоха там, където никой друг не беше успял да проникне.
— Да! — изкрещя внезапно и дългият му черен нокът се заби във въздуха, за да покаже нещо, невидимо за останалите. — Ето го! Един излетя!
Николас се завъртя, последван от ивиците плат, покриващи дрехата му. Задъхан от превъзбудата, огледа вторачените в него очи. Нямаше как да разберат. Никой не можеше да разбере човек като него, не можеше да сподели чувствата му, да предугади нуждите му. Ловната страст напираше в него, копнееше да полети с тях — от първия миг, в който разбра, че е способен и на това.
Когато почувства, че способностите му позволяват да го направи, остана без дъх от вълнение. Оттогава използваше всеки свободен миг, който можеше да откъсне от времето си, за да бъде в компанията на тези величествени същества — още от първата си среща с тях.
Сега му се струваше невероятно, че в началото се бе противял. Беше странно, че някога се бе страхувал от онова, което Сестрите на мрака се канеха да сторят с него… и сториха.
Убеждаваха го, че това е негов дълг.
Злокобната им магия се беше впила в тялото му като нажежено острие. Болката беше толкова ужасяваща, че очакваше очите му всеки миг да изскочат от орбитите си. Бяха го разпнали и привързали на колове в центъра на зловещия си кръг и той изпадна в ужас, като си помисли какво му готвят.
Беше го страх.
Николас се усмихна.
Дори бе изпитал ненавист.
Беше го страх заради болката — защото се канеха да му причинят болка, а още по-болезненото бе, че не знаеше докъде точно ще го доведе всичко това. Убеждаваха го, че така ще изпълни дълга си към по- висшето добруване. Настояваха, че способностите му стоварват върху плещите му отговорности.
Наблюдаваше през сълзи как Наджари връзва ръцете на петимата зад гърба.
— Благодаря ти, Наджари.
Онзи се приближи.
— Хората ми би трябвало вече да са приключили с тях, Николас. Заръчах да бъдат изпратени достатъчно бойци, за да е сигурно, че онези няма накъде да бягат. — Наджари се ухили. — Няма защо да се притесняваш. Вече трябва да са тръгнали обратно.
— Ще видим. Ще видим — присви очи Николас. Искаше да се увери лично. Със собствения си поглед — па макар погледът му да гледаше през чужди очи. На път към вратата Наджари се прозя.
— В такъв случай, до утре, Николас.
Николас също отвори широко уста, все едно се кани да се прозее, макар да нямаше нужда от това. Раздвижването на челюстите му подейства добре. Понякога тялото му го караше да се чувства като в клопка и изпитваше нужда да се поразкърши.
Николас затвори вратата зад Наджари и я заключи. Извърши го чисто механично, по-скоро за да затвърди чувството за опасност, тегнещо над петимата, отколкото поради необходимост. Макар да бяха със завързани на гърба ръце, те вероятно биха могли да го победят, ако обединят усилията си — да го съборят на земята и да го изритат в главата най-малкото. Но за да го направят, трябваше да помислят, да решат какво трябва да се направи и да предприемат конкретни действия. А беше къде по-лесно да не мислят. Да не действат. Да изпълняват нареждания.
Беше къде по-лесно да умрат, отколкото да живеят.
За да живееш, са нужни усилия. Борба. Болка.
Мразеше това.
— Мрази, за да живееш, живей, за да мразиш — изрече той пред притихналите, пребледнели като платно, вторачени в него физиономии.
Отвъд прозореца слънцето бе слязло още по-ниско и допреди миг пламналите облаци сега изглеждаха оловно-сиви; всеки миг щяха да се предадат в прегръдката на нощта. И той скоро щеше да е сред тях.
Извърна се от прозореца и огледа лицата. Скоро те щяха да бъдат сред тях.
Двадесет и седма глава
НИКОЛАС СГРАБЧИ ЕДИН ОТ НЕПОЗНАТИТЕ. Подпомаган от мускулите, дарени му от черното изкуство на Сестрите, го вдигна във въздуха. Онзи извика от изненада — не очакваше да го вдигнат с такава лекота. Направи плах опит да се съпротивлява на мускули, които не би могъл да пребори дори да имаше дързостта да опита. Тези хора бяха неподатливи на магията, иначе Николас би използвал дарбата си, за да ги вдигне във въздуха още по-безпроблемно. Но тъй като им липсваше нужната искрица от дарбата, се налагаше да се разправя с тях чрез физически контакт.
За него бе все едно. Нямаше никакво значение как ще попаднат върху коловете. Важното беше какво ще стане, след като вече са там.
Мъжът се разпищя и зарита с крака във въздуха, но Николас не му обърна внимание и го понесе през стаята. Останалите четирима се сгушиха в далечния ъгъл. Винаги отстъпваха в далечния ъгъл — като пилци в очакване на сатъра.
Николас, прихванал онзи през гърдите, го вдигна високо над главата си, премери разстоянието на око и изчисли нужния ъгъл.
Човекът се ококори, зяпна. Ахна от ужас, после издаде приглушен звук, щом Николас го приклещи в хватката си и със засилка го наниза върху един от коловете.
Щом острието се вряза във вътрешностите му, човекът издиша на пресекулки. Притихна в мощната прегръдка на Николас, не смееше да помръдне, не смееше да повярва на случилото се, не смееше да се запита дали това е истина… опитваше се да убеди сам себе си, че няма начин да е истина.
Николас се изправи в цял ръст пред мъжа. Гърбът на онзи, набучен на острия кол, бе опънат като струна и скован като талпа. Веждите избутаха нагоре плувналото му в пот чело, докато тялото му се гърчеше в бавна агония, краката му се протегнаха да докоснат пода, който се оказа твърде далеч.
