си и петте духа.
Призова тъмните фигури да образуват кръг около него и щом го наобиколиха, изпрати петте духа в тях. Устата му още зееше като за прозявка, която всъщност не бе прозявка.
Докато кръжаха около него, почувства развихрения под крилата им въздух, усети как перата му се плъзгат във въздуха, за да определят посоката им с такава лекота, с каквато мисълта му направляваше не само неговия, но и останалите пет духа.
Изпрати петте на нощен полет до мястото, където по-рано бе изпратил отряда. Те полетяха над хълмовете, огледаха необятните пространства земя, голата пустош. Плащът на нощта бе хладен, загръщаше ги в мъглива чернота.
Долови мирис на мърша — остра, втрисаща, дразнеща. Петте заслизаха на спирала към земята. През очите им, които виждаха в тъмното, Николас видя земята, осеяна с трупове. Други като петте се бяха събрали на шумно пиршество, прекъсвано от разкъсване и ръмжене.
Не. Нещо не е наред. Не ги вижда.
Трябва да ги намери.
Издигна се високо над кървавото пиршество, за да огледа. Подгони го чувство на нетърпение. Сякаш бъдещето му бавно се изплъзваше — съкровището се изсулваше между дланите му. Трябва да ги намери. Трябва.
Стрелна се устремно напред.
Насам, натам, по-нататък. Търси, търси, търси. Намери ги, намери ги. Търси. Трябва да ги намери. Търси.
Това не беше предвидено. Мъжете трябваше да са достатъчно. Никой не би трябвало да се измъкне от лапите на толкова много добре тренирани мъже. Не и когато се промъкват скришом и нападат изневиделица. Бяха избрани според способностите си. Бяха истински професионалисти.
Телата им се валяха в пръстта. Разкъсваха ги клюнове и нокти. Въодушевени крясъци. Глад.
Не. Трябва да ги намери.
Нагоре, нагоре, нагоре. Намери ги. Трябва да ги намери.
Бе преживял агонията на прераждането в онези мрачни гори, в онези ужасни дебри, с онези зловещи жени. Ще си получи наградата. Никой не може да му я отнеме. Не и сега. Не след всичко това.
Намери ги. Търси, търси, търси. Намери ги.
Понесен от мощни криле, той се рееше в нощта. Въоръжен с очи, които виждат в тъмното, оглеждаше и търсеше. С помощта на същества, които улавяха миризмата на жертвата от огромно разстояние, се напрягаше да ги подуши.
Пореха въздуха, излезли на лов. На лов.
Изведнъж мярна каруцата им. Разпозна каруцата им. Едрите им коне. Беше я виждал и преди — беше ги виждал да пътуват с нея. Слугите му се събраха в плътен обръч, носейки се на почти безшумни криле, после рязко се спуснаха надолу, за да помогнат на Николас да види по-ясно.
Няма ги. Не са там. Някакъв номер. Сигурно е номер. Отвличане на вниманието. Няма ги. Изпратили са каруцата сама, за да го заблудят, да го отклонят от пътя.
Със сили, подновени от гнева, той се издигна нагоре, нагоре, нагоре, за да огледа цялата местност. Търси, търси. Намери ги. Полетя с петте в широк фронт, за да огледа скритата под плаща на нощта земя. Летяха ли летяха, търсеха. Неговият глад бе техен глад. Търси. Хвани ги.
Постепенно крилата се умориха. Трябва да ги намери. Няма право на почивка. Няма право на провал. Разшири периметъра още повече. Търси. Търси. Хвани ги.
Ето, нещо помръдна сред дърветата.
Непрогледен мрак. Не биха забелязали преследвачите си — не и в тъмното. Но той ги видя. Заповяда на петте да се снишат, стесниха обръча, започнаха да кръжат плътно една до друга. Този път няма да допусне грешка, ще се сниши съвсем близо до земята. Закръжи, сниши се, наблюдавай, закръжи, наблюдавай, виж ги.
Тя е! Майката Изповедник! Видя и останалите. Онази червенокосата и четирикраката и дружка. И другите. И той би трябвало да е там. Няма начин. Би трябвало да е с малката група, която се придвижва на запад.
На запад. Движат се на запад. Бяха се придвижили по на запад от мястото, където ги забеляза преди.
Николас се изсмя. Отиват на запад. Мъжете, изпратени да ги заловят, са избити до крак, ала те продължават по пътя си. Вървят на запад.
Натам, където ги очаква той.
Ще ги пипне.
Ще пипне Господаря Рал и Майката Изповедник.
Джаганг ще се зарадва.
И тогава му хрумна нещо — наградата. Какво ще получи в замяна на плячката, която ще хвърли в краката му?
Д’Хара.
Ще получи управлението на Д’Хара в замяна на тези две нищожества. Джаганг ще трябва да го възнагради с трона на Д’Хара, ако иска да се сдобие с тези двамата. Не би посмял да откаже на Николас Вселителя да получи, каквото желае. Не и при положение, че Николас разполага с онова, което Джаганг отдавна мечтаеше да притежава. За тези двамата Джаганг бе готов да плати всякаква цена.
Болка. Писък. Разкъсаха го шок, ужас, объркване. Почувства вятъра — вятърът, който го носеше с такава лекота — да се вкопчва в него с безмилостни юмруци, докато той падаше, раздиран от безпомощна болка.
Една от петте падаше с невъобразима скорост и след миг се разби в земята.
Николас изкрещя. Един от петте духа бе погубен заедно с тялото, в което се бе вселил. Някъде далеч в пространството, в една стая с дървени стени и кепенци, с кървави колове, далече, далече, на едно място, което почти бе забравил, далече, далече, един дух се изтръгна от контрола му.
Един от петимата в стаята издъхна в същия миг, в който соколът докосна земята.
Писък на болка. Още един се освободи. Втори дух се изтръгна от хватката му и полетя в разтворените обятия на смъртта.
Николас напрегна всичките си сили, форсира докрай останалите три, за да надзърне през очите им и да види какво става. Търси, намери ги. Къде е? Къде е? Къде? Видя останалите. Къде е Господарят Рал?
Трети писък.
Къде е? Николас с мъка задържа погледа си въпреки агонизиращата болка, объркващото падане.
Четвъртата бе пронизана от болка.
Преди да е успял да дойде на себе си, да се осъзнае, да ги принуди със силата на волята си да изпълнят желанието му, още две души бяха издърпани в пустотата на отвъдния свят.
Къде е той?
Разперил нокти в готовност, Николас търсеше.
Ето го! Ето го!
С неистово усилие принуди сокола да пикира. Ето къде си бил! Да! По-нагоре. По-нагоре от другите. Доста по-нагоре. Възкачен на една скала. Не беше на земята при другарите си. Беше нависоко.
Спусни се. Спусни се и го хвани.
Ето го, опънал лък.
И последният сокол бе пронизан от неистова болка. Земята тръгна към него светкавично. Николас изкрещя. С нечовешки усилия се опита да овладее въртенето. Усети как соколът се разбива в скалата с невъобразима сила. Ала само за миг.
Николас направи отчаян опит да си поеме дъх. Виеше му се свят от непредвиденото внезапно завръщане — едно завръщане, излязло от контрол и не по негово желание.
Примигна, устата му бе зейнала, готова да нададе вик, но звук така и не се чу. Очите му подскочиха напред, но вик така и не последва. Върна се. Независимо от желанието си се върна.
Огледа помещението. Беше се върнал — това бе причината да не последва вик. Нямаше кой да се присъедини към вика му. Бяха мъртви. Всичките пет.
