стареенето, променя и възприятието за време — поне до известна степен.
Стъпките все така приближаваха. Тук не очакваше с желание идването на следващата храна. Дори започваше да си мисли, че би било по-добре да я оставят да умре от глад, та да се свърши веднъж завинаги. Защо не я оставят да умре?
Какво хубаво и бе донесъл животът? Така като се замисли, какво изобщо бе постигнала в живота си? Създателят и беше свидетел колко усилия положи, за да упъти Ричард в правилната посока и да му помогне да достигне до правилното решение — в повечето случаи се налагаше да върви против собствената си воля и преценка. Ако не се бе опитала да се намеси в събитията, да го доведе в Двореца на пророците в Стария свят, може би нищо не би се променило и това би се оказал единственият възможен начин той да ги спаси — като не се намесва и остави Джаганг и Императорският орден да загинат от само себе си в Стария свят, неспособни да разпространят пагубните си идеи навън. Може би именно напразните и усилия доведоха нещата до гибелен край.
Чу изскърцването на вратата в дъното на коридора, който водеше към килията и. Реши, че няма да приеме храната. Няма да сложи нищо в уста, докато Натан не дойде да говори с нея, както го бе помолила.
Понякога с храната и пращаха и вино. Натан го правеше нарочно — беше сигурна. Самият той, затворен в подземията на Двореца на пророците, от време на време бе изявявал желание да му бъде изпратено вино. Ан винаги лично разглеждаше тези му молби — и неизменно ги отхвърляше.
Всеки магьосник сам по себе си представляваше опасност. Пророците — които бяха магьосници с пророческа дарба — бяха най-опасни от всички.
Пророчеството, дадено по принуда, представляваше сериозна опасност. Дори незначителни пророчества, успели да се измъкнат от стените на Двореца на пророците, бяха предизвиквали избухването на войни.
Понякога Натан изявяваше желание да му се осигури жена. Тези му молби Ан ненавиждаше най- дълбоко, понеже от време на време ги удовлетворяваше. Чувстваше, че няма друг избор. Заключен зад стените на апартамента си в подземията, Натан бе ограбен от почти всичко в живота си, като единствената причина за страданията му беше самото му раждане, качествата, дадени му по рождение. За двореца не беше проблем да плати посещението на някоя и друга жена от време на време.
Той често превръщаше това в подигравка — правеше пророчество, от което жената се втурваше презглава навън и никой не можеше да я успокои.
Хората без нужното обучение не биваше да виждат пророчествата. Едно пророчество можеше да бъде погрешно разтълкувано от човек, незапознат с тънката му специфика. Да стовариш пророчеството върху главата на неподготвен човек беше все едно да изсипеш жарава върху купа сено.
Пророчеството не биваше да попада пред погледа на непросветления.
При мисълта, че Пророкът бе избягал на свобода, Ан почувства как стомахът я свива. Вярно, че самата тя тайно си бе позволявала да извежда Натан извън двореца, да го взема със себе си на важни мисии — предимно на пътешествия, свързани с един или друг аспект от живота на Ричард, по-точно касаещи опитите им да гарантират, че Ричард ще се роди и ще живее. Макар да бе таралеж в гащите, Натан беше забележителен Пророк, който искрено се надяваше борбата им да се увенчае с успех. В крайна сметка никой по-добре от него не виждаше бъдещето, което се стоварваше отгоре му с цялата си безпощадна истина.
Натан винаги бе носил Рада’Хан — онази специална яка, — благодарение на която Ан и останалите Сестри съумяваха да го държат под свой контрол, така че извеждането му на подобни мисии не застрашаваше чак толкова живота на хората. Той беше принуден да и се подчинява, да ходи, където тя му заповяда. Където и да бяха ходили двамата, той никога не се беше чувствал истински свободен — заради Рада’Хан и контрола, който Ан можеше да упражни върху него във всеки един момент.
Сега яката не бе около врата му. И той за пръв път беше истински свободен.
Ан не беше гладна. Реши да откаже подноса, щом и го подадат. Нека Натан разбере, че е способна да откаже храната му и да умре, докато той се опитва да упражнява власт над нея. Скръсти ръце. Нека му тежи на съвестта. Може пък това да го накара да слезе да я види.
Стъпките спряха пред външната врата. До слуха и достигнаха приглушени гласове. Ако всичко с Хана и бе наред, щеше да се съсредоточи и да чуе съвсем ясно какво си говорят. Въздъхна. Дори тази елементарна способност беше безполезна в Народния дворец — заради специалното заклинание, с което беше обгърнат.
Външната врата изскърца възмутено и след малко се отвори. Това беше нещо ново. Никой не я бе отварял, откакто затвориха Ан в тъмницата.
Тя се спусна към вратата на миниатюрната си килия и залепи лице до четвъртитото прозорче. Вкопчи се в решетката и напрегна взор да види какво става отвън.
Посрещна я ослепителна светлина. Тя отстъпи назад и разтърка очи. Дотолкова беше свикнала с тъмнината, че внезапната светлина на лампата сякаш я прониза чак до мозъка.
В ключалката изтрака ключ и Ан се дръпна още по-навътре. Резето отскочи с отчетливо прещракване. Вратата се отвори бавно. В килията нахлу хладен въздух, по-свеж от онзи, с който бе свикнала напоследък. Вътре нахлу жълтеникава светлина, идеща от лампата, стисната в ръка, плътно обвита в червена кожа.
Морещица.
Тридесета глава
АН ПРИСВИ ОЧИ срещу силната светлина, щом Морещицата прекрачи прага и се пъхна в килията. Отвикнала да гледа на светло, отначало Ан успя да различи само червената кожена одежда и русата плитка. Нямаше намерение да разсъждава върху въпроса защо представителка на елитния корпус мъчителки на лично разпореждане на Господаря Рал е дошла да я навести в килията и. Познаваше Ричард. Не можеше да си представи, че би разрешил тази практика да продължи. Ала Ричард не беше тук. Явно Натан бе поел нещата в свои ръце.
След малко Ан разпозна посетителката — беше Морещицата, която я доведе тук: Найда.
Найда я огледа с хладен поглед и без да каже нито дума, отстъпи встрани. След нея в килията влезе друг човек. През прага прекрачи нечий дълъг крак в кожени панталони, една глава се наведе, за да не се удари в рамката на вратата. Щом човекът се изправи, Ан с огромна изненада установи кой е.
— Ан! — Натан разпери широко ръце, сякаш очакваше прегръдка. — Как си? Найда ми предаде съобщението ти. Надявам се, че се отнасят добре с теб.
Ан не помръдна от мястото си и изгледа сърдито ухилената му физиономия.
— Жива съм, но ти определено нямаш заслуга за това, Натан.
Разбира се, не беше забравила колко висок и широкоплещест е Пророкът. Както се бе изправил в цял ръст пред нея, сребристата му коса докосваше надрания от длето каменен таван и той и се видя по-висок от всякога. Раменете му, които сякаш едва се побраха в тясната килия, и се сториха по-широки от всякога. Носеше високи ботуши с втъкнати в тях панталони и богата бяла риза под разкопчано сетре. От дясното му рамо се спускаше елегантно зелено кадифено наметало. На левия му хълбок се поклащаше меч в изящна ножница.
Лицето му, това красиво лице, тъй изразително, тъй забележително, накара сърцето на Ан да трепне.
Пророкът я дари с ослепителна усмивка, каквато можеше да има само един Рал — усмивка, в която имаше едновременно и радост, и глад, и могъщество. Изглеждаше готов да притегли в обятията си някоя девойка и да я нацелува въпреки общоприетите правила.
Махна небрежно с ръка, сочейки помещението.
— Но тук си на сигурно място, скъпа. Никой не може да ти стори зло, докато се грижим за теб. Никой не може да те обезпокои. Осигурена ти е вкусна храна — дори винце сегиз-тогиз. Какво повече би могла да искаш?
Стиснала юмруци покрай тялото си, Ан понечи да тръгне към него, при което Агиелът на Морещицата мигновено скочи в ръката и, макар краката и да не помръднаха. Натан, все така ухилен, проследи движенията на Прелата.
