— Какво повече бих могла да искам! — изкрещя Ан. — Какво повече? Искам да изляза! Ето това искам!
Многозначителната усмивчица на Натан я жегна право в сърцето.
— Нима? — Едничка дума, прозвучала като тежко обвинение.
Застанала насред тягостната тишина на каменния си затвор, тя го гледаше безмълвна, знаейки, че каквото и да му каже, той ще намери подобаващ отговор, с който да я постави на място.
Гневният и поглед се спря върху Морещицата.
— Какво си му предала от мое име?
— Найда ме информира, че желаеш да ме видиш — отговори вместо нея Натан. Разпери ръце. — Е, ето ме пред теб. За какво се касае, скъпа?
— Не ми говори на „скъпа“, Натан. Знаеш прекрасно защо искам да те видя. Знаеш защо съм дошла в Д’Хара, в Народния дворец.
Натан сключи ръце на гърба си. Усмивката му най-сетне угасна.
— Би ли ни оставила насаме, Найда — рече.
Морещицата хвърли бърз поглед на Ан. Беше и напълно достатъчно; Ан не представляваше заплаха за Натан. Та той е магьосник — без съмнение и бе казал, че е най-могъщият магьосник на всички времена — и се намираше в наследствената резиденция на династията Рал. Нямаше причина да се страхува от една дърта чародейка.
Найда го изгледа с поглед, в който се четеше, че ще чака навън пред вратата, в случай че той има нужда от нея, след което изнесе съвършените си крака през прага с грациозността на котка, прескачаща ограда.
Натан стоеше в средата на килията със сключени на гърба ръце и чакаше Ан да каже нещо.
Тя посегна към раницата си в края на каменната пейка, която и служеше едновременно за легло, маса и стол. Отвори капака и заровичка вътре. Пръстите и напипаха студения метален предмет, който търсеше. Извади го и го стисна в ръце, сянката и го скриваше.
След малко се обърна.
— Имам нещо за теб, Натан.
Вдигна яката, която възнамеряваше да сложи около врата му. Не се бе замисляла как точно ще осъществи намеренията си. Макар че би било добре да положи известни усилия в тази посока. Тя, Аналина Алдурен, Прелат на Сестрите на светлината. Поне доскоро. До преди да инсценира смъртта си и смъртта на Натан и да предаде поста си на Вирна.
— Искаш да си сложа тази яка? — попита кротко Натан. — Това ли очакваш?
Ан поклати глава.
— Не, Натан. Искам да ти я дам. Откакто съм затворена тук, доста разсъждавах. Мисля си, че никога не съм напускала своя затвор.
— Какво съвпадение — отрони Натан. — Аз прекарах доста време, разсъждавайки върху същата мисъл.
— Сигурно — кимна Ан, — най-вероятно и ти си мислил. — Подаде му яката. — Ето, вземи я. Не искам никога повече да виждам подобна яка. Въпреки всичко, което сторих, понеже смятах, че така е най-добре, искам да те уверя, че съм го правила с дълбоко отвращение. Най-малко съм искала да го причиня на теб, Натан. Напоследък все по-често си мисля, че животът ми е пълен хаос. Съжалявам, че трябваше да те затворя в подземията и да те държа като затворник. Ако можех да започна живота си отново, не бих постъпила така. Не очаквам от теб снизходителност — никога не съм се отнасяла към теб снизходително.
— Вярно е — отвърна Натан. — Не си.
Сините му очи сякаш я пронизваха. Той умееше да създава такова чувство. Ричард беше наследил същия пронизителен и дълбок поглед.
— Значи съжаляваш, че ме държа като затворник през целия ми живот. Съзнаваш ли защо не биваше да го правиш, Ан. Даваш ли си сметка къде е парадоксът?
— Какъв парадокс? — почти неволно попита тя.
— Срещу какво се борихме, Ан? — попита той, след като вдигна рамене.
— Много добре знаеш отговора, Натан.
— Да, знам го. Но дали и ти го знаеш? Отговори ми, какво се стремяхме да опазим, да защитим, какво се борихме да запазим?
— Дарбата, идваща от Създателя, разбира се. Борим се, за да сме сигурни, че тя ще пребъде в света. Борим се хората, родени с дарбата, да ги има, да се научат да използват дарбата си пълноценно. Борим се всеки човек да има възможност да развива уникалните си способности.
— Звучи парадоксално, не мислиш ли? Онова, за което си мислиш, че си струва, да се бориш, те плаши. Императорският орден учи, че не е в интерес на човечеството роденият с дарбата да има възможност да борави с магия; според тях уникалните способности на всеки човек трябва да бъдат стъпквани. Те твърдят, че след като хората не притежават дарбата в еднаква мяра, е опасно някои да я ползват. Тоест човек, роден с дарбата, не бива да се заблуждава, че всеки има право на свой живот. Човек, роден с магически способности, трябва да бъде прокуден от света, за да живеят по-добре родените без такива способности.
Въпреки че си против всичко това, ти се държа така, сякаш вярваш безусловно в него. Държа ме затворен само заради способностите ми. Видя, че съм способен на нещо, което другите не умеят да правят, и реши, че това е някакво зло, което не бива да се допуска сред хората.
Отгоре на това през целия си живот полагаше усилия да запазиш онова, което най-много те плашеше у мен — уникалните ми способности, — да го запазиш у други хора. Бори се, за да може всеки, роден с дарбата, да живее собствения си живот, да реализира възможно най-успешно своя потенциал… Мен обаче ме държа под ключ, като ми отне същото това право.
— Това, че искам вълците на Създателя да ловуват на свобода, както би трябвало, не означава, че възнамерявам да ме хапнат за вечеря.
Натан се надвеси над нея.
— Аз не съм вълк. Аз съм човешко същество. Ти реши, че ще ме съдиш, намери ме за виновен и ми лепна доживотна присъда в своя затвор само защото съм се родил такъв, какъвто съм; защото се страхуваше от онова, което бих могъл да направя, понеже съм способен да го направя. След което реши да успокоиш съвестта си и да убедиш сама себе си, че си много мила и внимателна, като обзаведе луксозно затвора ми — като през цялото време претендираше, че вярваш в борбата ни за идентичност на всеки под слънцето.
Ти си мислеше, че затворът ти е подходящ, понеже предлага известен лукс, но всъщност чрез него криеше от самата себе си истинската същност на застъпваните от теб идеи. Огледай се, Ан. — Той обиколи с ръка каменната килия. — Ето това предлагаше ти на хората, на които отричаше правото на собствен живот. Ти реагираше досущ като Ордена — основавайки се на една или друга способност, която не ти харесва. Ти решаваше, че определени хора, поради по-големия си потенциал, трябва да бъдат пожертвани за доброто на по-малко способните от тях. Както и да натруфиш един зандан, отвътре той винаги изглежда така.
Преди да отговори, Ан се опита да се съсредоточи и да стабилизира гласа си.
— Мислех, че докато седях тук, долу, сама в тъмното, съм разбрала някои неща, ала явно съм се лъгала. През всичките тези години се чувствах ужасно, задето те държах заключен в подземията, но никога не се бях замисляла за обосновката на действията си. Прав си, Натан. Смятах, че можеш да бъдеш изключително опасен. Бих могла да се постарая да ти помогна да разбереш как да действаш разумно, вместо да очаквам най-лошото от теб и да те държа зад решетките.
Той вдигна ръце на хълбоците си.
— Наистина ли смяташ така, Ан?
Тя кимна, не намираше сили да го погледне, очите и бяха плувнали в сълзи. През целия си живот бе очаквала честно отношение от хората, но тя самата не бе честна спрямо себе си.
— Да, Натан, така смятам.
Приключила с изповедта, отиде и седна на пейката.
— Благодаря ти, че дойде, Натан. Няма да те притеснявам повече с подобни молби. Ще поема
