Николас погледна четирите набити на кол тела. Бяха се отпуснали. Петото лежеше на кълбо в ъгъла. И петте отпуснати и неподвижни. И петте мъртви. Духовете им ги бяха напуснали.
В стаята цареше мъртвешка тишина. Паницата пред него сияеше с бледото сияние на собствения му дух. Посегна да си го прибере.
Поседя така в мрака известно време, докато престане да му се вие свят. Беше доста страшничко да се окажеш в същество, което го убиват. И у теб да е духът на човек, който умира. На пет човека, които умират. Доста неприятна изненада.
Този Господар Рал май ще се окаже пълен с изненади. Николас не можеше да повярва, че Господарят Рал успя да убие и петте сокола. Когато улучи първия, си каза, че е късмет. Втория път не беше късмет. Господарят Рал наистина бе изключителен човек.
Стига да пожелаеше, Николас можеше да предприеме ново пътешествие, да си потърси нови очи. Но го болеше главата и се отказа. Пък и беше все едно. Господарят Рал идва на запад. Пътува към великата Бандакарска империя.
Бандакар принадлежи на Николас.
Хората тук го боготворят.
Усмихна се. Господарят Рал идва. Ще остане изненадан от срещата си с Николас. Господарят Рал вероятно си мисли, че познава всички типове хора.
Но не и Николас Вселителя.
Николас Вселителя, който ще стане император на Д’Хара, щом достави на Джаганг най-желаната плячка: трупа на Господаря Рал и живата Майка Изповедник.
Джаганг ще получи и двамата.
А в замяна Николас ще сложи ръка на империята им.
Двадесет и девета глава
АН ДОЧУ ДАЛЕЧНИЯ ЕКОТ НА СТЪПКИ, приближаващи по дългия, пуст, мрачен коридор пред външната врата на тънещото в забрава подземие на Народния дворец, където бе затворена. Вече не беше сигурна дали е ден или нощ. Притаена в бездиханната тъмнина, бе изгубила представа за времето. Пестеше лампата за моментите, когато и носеха храна или когато пишеше на Вирна. Или пък когато се чувстваше тъй самотна, че имаше нужда от компанията на крехкия пламък поради липса на каквото и да било друго.
На това място, подвластно на заклинанието, предвидено да защитава всеки представител на династията Рал, силата и беше толкова отслабнала, че най-многото, на което бе способна, беше да запали лампата.
Боеше се да използва малката лампа твърде често, за да не остане без газ; нямаше представа дали ще и дадат допълнително. Не искаше да рискува и да остане без малкото пламъче, което в този момент беше единствената проява на дарбата и.
В тъмното нямаше какво да прави, освен да прехвърля мислено живота си, всичко, което бе постигнала през годините с цената на упорит труд. Дълги векове беше предвождала Сестрите на светлината в усилията им да направят така, че светлината на Създателя да триумфира, а Пазителят на отвъдния свят да остане затворен в мрачното си царство — света на мъртвите.
Дълги векове беше очаквала със затаен дъх времената, които според пророчеството щяха да настъпят — времената, в които живееха сега.
Близо петстотин години беше чакала раждането на единствения човек, комуто бе писано да има шанс да ги поведе успешно в битката за налагането на светлината на Създателя, на неговата магия и дарба, над тъмните сили, борещи се да прокудят светлината от живота на земята. Цели петстотин години се беше трудила неуморно, за да е сигурна, че този човек ще получи своя шанс да направи нужното, за да има някаква надежда да попречи на силите, възнамеряващи да изтрият магията от лицето на земята.
Според пророчеството единствено Ричард имаше шанса да наложи тяхната кауза, да осуети опитите на врага да разгърне сивия си плащ над човечеството. Единственият, който имаше шанс да спаси дарбата от гибел. Пророчеството не казваше дали ще успее. Споменато бе само, че Ричард е единствената им надежда за победа. Без него всяка надежда бе изгубена — поне това беше сигурно. Ето защо Ан му бе посветила живота си много преди той да се роди, преди да застане начело на борбата им.
За Калан всички усилия на Ан бяха намеса в живота на другите, игра със съдбата на хората. Майката Изповедник беше твърдо убедена, че именно действията на Прелата бяха довели до пагубните събития, стоварили се на главите им. Колкото и да не и се щеше да си го признае, понякога самата Ан се опасяваше, че наистина е така. Може би пророчеството е искало да им каже, че Ричард ще се роди, но е въпрос на неговата свободна воля и осъзнато намерение дали ще реши да ги поведе.
Може би наистина ставаше въпрос за това и Ан, опитвайки се да предизвика неща, които не може и не бива да насилва, бе довела всички до ръба на отчаянието и разрухата.
Стъпките приближаваха. Дали пък не беше време за ядене — може би и носеха вечерята. Не беше гладна.
Слагаха храната и на единия край на дълга пръчка, която пъхаха през малкия отвор на външната врата, прекарваха през охраняваното посредством щит средно помещение, за да стигне най-накрая до вратата на килията, където бе затворена Ан. Натан не искаше да рискува тя да се измъкне, като използва момента, в който някой от тъмничарите отключва килията и за да и даде храната.
Получаваше богато разнообразие от хлябове, меса и зеленчуци, както и достатъчно вода. Храната определено беше добра, но Ан не изпитваше удоволствие от нея. Дори най-изисканото ястие не би и се сторило вкусно, щом трябваше да го яде в тъмница.
Като Прелат в Двореца на пророците неведнъж се беше чувствала затворник на длъжността си. Рядко вечеряше в трапезарията с другите Сестри на светлината — особено в последните години. Присъствието на Прелата на масата внасяше напрежение сред останалите. Освен това смяташе, че ако започне редовно да се храни заедно с редовите Сестри, те ще престанат да се респектират от поста и и ще загубят реална представа за властта и.
Според Ан, за да има дисциплина, трябва да се спазва определена дистанция, да се внушава известно притеснение и смут. На място, опасано със заклинание, чиято цел беше да забавя времето за живеещите вътре, беше от особена важност да се спазва дисциплина. Ан изглеждаше като седемдесетгодишна жена, но всъщност бе живяла близо хиляда години — просто процесът и на стареене беше забавен значително вследствие на живота в Двореца на пророците.
От дисциплината, разбира се, имаше огромна полза. Докато Ан беше Прелат, се бяха появили Сестрите на мрака. Имаше стотици Сестри и не се знаеше колко от тях са се врекли във вярност на Пазителя. Обещанията му явно бяха доста изкусителни. Тези обещания бяха чиста илюзия, но как да убедиш някой, избрал другия път. Безнравствеността беше изкусителна за жени, наблюдаващи как всеки, който живее извън двореца, остарява и умира, докато те остават дълго време млади.
Сестрите, които имаха деца, наблюдаваха как те, изпратени извън двореца, за да бъдат отгледани и да водят нормален живот, остаряват и умират; децата на децата им на свой ред остаряваха и умираха. За жена, станала свидетел на подобно нещо, видяла с очите си угасването и смъртта на близките си, докато самата тя си остава млада, красива и желана, предложението за безсмъртие представляваше огромно изкушение, особено когато собствените и цветове най-накрая започваха да вехнат.
Остаряването бе последният етап, краят на живота. Остаряването в Двореца на пророците бе дълъг и мъчителен процес. Ан беше живяла като жена на възраст дълги векове. Да бъдеш млад дълго време е прекрасно, но да си стар… За някои жени определено не беше приятно. Ан бе влюбена в самия живот, възрастта и натрупаният опит не я вълнуваха чак толкова. Но не всеки разбираше така нещата.
Сега, когато дворецът беше унищожен, всички щяха да започнат да остаряват като обикновените хора. Онова, което до съвсем скоро и се виждаше отдалечено в незнайното бъдеще, сега изведнъж се приближи на една ръка разстояние — може би десетина години, които щяха да изтекат като един миг.
Но тя се съмняваше, че ще изкара толкова във влажната дупка, далеч от светлината и живота.
Така или иначе, едва ли някой би повярвал, че двамата с Натан са на по хиляда години. Тя нямаше представа какво е да остаряваш по нормалния начин, като обикновените хора, но предполагаше, че се чувства по-различно от живеещите извън двореца. Предполагаше, че заклинанието, което забавяше
