В хаоса от противоречиви чувства Николас протегна мисълта си, като същевременно разпери и ръцете си и с усилие всели собственото си същество, духа си в сърцевината на живото същество пред него, всели се в отвореното съзнание на човека, в зейналите пукнатини на разпокъсаните му и несвързани мисли, за да изпита агонията и ужаса му. За да го похити. Веднъж вселил мисълта си в мъжа, веднъж проникнал в съзнанието му, Николас изсмука същината му и я внедри в себе си.
Благодарение на зашеметителната смесица от унищожителна и съзидателна сила, забъркана от онези жени във въпросния ден, Николас бе прероден в ново същество, в което беше запазена частица от самия него, но и беше добавено много повече. Беше се превърнал в нещо, непостижимо за никого преди него — в нещо, в което други пожелаха да го превърнат; в същество, пожелано от други.
Вълната, отприщена от онези Сестри, свързани в способността си да изковат сили, които никоя от тях не би могла да притежава сама, беше вкарана в него. Те го заредиха със сили, каквито малцина са си представяли, че е възможно да притежава някой: силата да се вселява в мислите на друго живо същество и да изсмуква духа му.
Придърпа стиснатите си юмруци към корема си, за да повлече с тях духа на човека, клатушкащ се между живота и смъртта, да задвижи ядрото на неговата душа. Николас усети как слузестата, гореща сфера на чуждия дух се приплъзва в него; цялото му същество сякаш бе обляно от топла вълна.
Николас остави тялото там, набучено на първия кол, и се спусна към прозореца с глава, замаяна от първата опияняваща крачка, предвещаваща началото на предстоящото пътешествие и на всичко, което щеше да изпита, на силата, която щеше да придобие.
Отново отвори уста като за прозявка, но вместо това от гърлото му се изтръгна ням вик.
Всичко пред погледа му играеше. Блъсна го силният мирис на горите, към които се бе устремил:
Втурна се обратно към стената и сграбчи една от жените. Тя заскимтя през сълзи, започна да го моли за пощада, но той я понесе към кола, запазен за нея.
— Това, което те очаква, е нищо — успокои я. — Направо е нищо, в сравнение с изтърпяното от мен. О, не можеш да си представиш какво преживях аз.
Бяха го съблекли и набучили на кол в средата на кръга, оформен от самодоволните Сестри. За тях той бе едно нищожество. Простосмъртен, дори не магьосник. Той бе просто суров материал, плът и кръв, генерирани от дарбата, които щяха да използват, за да осъществят намеренията си.
Николас притежаваше способностите, така че дългът изискваше от него да ги пожертва.
Той бе първият, издържал на изпитанията им. Не защото бяха внимавали — не защото изобщо ги интересуваше, — а защото бяха разбрали как не става и се бяха научили да избягват допуснатите веднъж грешки.
— Крещи, скъпа. Крещи колкото си искаш. Няма да ти помогне повече, отколкото помогна на мен.
— Защо! — изпищя жената. — Защо!
— О, просто трябва да го направя, ако искам душата ти да се понесе на крилете на далечните ми приятели. Двамата с теб ни очаква невероятно пътешествие.
— Моля ви! — зави тя. — О, скъпи Създателю, не!
— О, да, скъпи Създателю — подигравателно повтори той. — Ела да я спасиш, както дойде да спасиш мен.
Писъците не и помогнаха. Както неговите се бяха оказали напразни. Тази жена не можеше да си представи колко по-страшна болка бе изпитал той — агония, несравнима с тази, която я очакваше. За разлика от нея, той бе обречен да живее.
— Мрази, за да живееш, живей, за да мразиш — зашепна едва чуто той. — Ще бъдеш възнаградена с величието и тържеството на смъртта.
Плъзна я върху кола. Прецени, че не е достатъчно и я дръпна още няколко сантиметра надолу, докато реши, че е влязъл достатъчно, за да генерира нужната болка и ужас, но не чак толкова, че да увреди фатално някой от органите и и да предизвика ненавременната и смърт. Тя започна да се мята в отчаяни опити да се освободи, ръцете и бяха вързани на гърба и бе напълно безпомощна.
Виковете и, безсмислените и думи, достигаха до ушите му като в сън. Явно се бе надявала да го впечатли.
Целта му бе да изтръгне болка. Оплакванията им само потвърждаваха, че я е постигнал.
Николас стоеше пред жената със сключени една в друга ръце, приплъзна духа си между разпокъсаните и мисли и го настани в ядрото на съществото и. Със силата на мисълта, далеч надхвърляща физическата му сила, издърпа духа си обратно. Ахна неволно, щом усети как нейният дух се вселява в него.
Засега изплъзваше нужните му духове от изтезавани, умиращи тела, докато тези духове се рееха в ничията земя между телесната форма, която съзнаваха, че са изгубили, и света на мъртвите, който вече ги зовеше някъде отвъд. Животът вече ги губеше, ала смъртта още не можеше да ги приласкае. В този момент на преход духът му принадлежеше; той можеше да го използва за цели, каквито само неговата глава бе способна да роди.
А беше в самото начало на пътя.
Способности като неговите нямаше откъде да се придобият — на света не съществуваше друг като него. Той тепърва щеше да разгадава дълбините на възможностите си, нещата, които може да постигне чрез духа на други хора. Засега само опипваше почвата.
Император Джаганг отдавна мечтаеше да създаде подобно на себе си същество, нещо като пътешественик по сънищата — един вид свой брат. Някой, способен да влиза в чуждо съзнание. Николас бе надхвърлил всичките му очаквания. Той не просто се вселяваше в чуждото съзнание, както правеше Джаганг; той съумяваше да проникне до дълбините на съответната душа и да я изтегли обратно в себе си.
Докато работеха над творението си, Сестрите не бяха възнамерявали да го дарят с чак такива способности.
Николас се втурна към прозореца, отворил уста, колкото му позволяваха челюстите, в гримаса, наподобяваща прозявка. Стаята зад гърба му се олюля. Постепенно преставаше да съществува. Започваше пътешествието му към други места. Величествени места. Започваше да ги гледа през други очи, с дух, освободен от затвора на ограничените и презрени човешки тела.
Спусна се към третия от петимата, вече бе изгубил представа дали е мъж или жена. За него имаше значение само душата — духът на човека.
Набучи го трескаво на кола, всели се в него и измъкна духа му, разтърсен от нарасналата междувременно сила.
За пореден път скочи към прозореца, за пореден път отвори широко уста, разкърши врат, завъртя глава, опиянен от коприненото, безплътно, неописуемо усещане за… загуба на физическа ориентация, издигане над плътското си съществуване, някогашните граници на низшето си тяло — зарея се не само подтикван от собствените си усилия, но и от чуждите духове, които бе освободил от телата им.
Величествено преживяване.
Единствено смъртта би могла да се сравнява с него — поне както я виждаше в представите си.
Сграбчи четвъртия разридан мъж и с лудо нетърпение хукна през стаята към коловете, към четвъртия кол, за да набучи на него крещящия нещастник.
Трескаво се намести сред подивелите му, объркани, разпарчетосани мисли и взе онова, от което имаше нужда. Вкара поредния дух в себе си.
Щом установеше контрол над нечий дух, той ставаше господар на самото съществуване на дадения човек. Превръщаше се в живот и смърт за него. В неговия спасител и унищожител.
В много отношения той самият бе като духовете, които похитяваше — затворен в клопката на плътската си форма, мразещ живота, противящ се на болката и агонията, съпътстващи живота, въпреки това изпълнен със страх от смъртта и в същото време копнеещ за нейната сладостна прегръдка.
Замаян от бушуващите в него четири духа, Николас се заклатушка към петия човек, треперещ в ъгъла.
— Моля ви, недейте!
Хрумна му, че коловете наистина представляват пречка; за да ги използва, се налагаше да разнася хората из помещението като овце, само дето вместо вълната подстригваше душите им. Да, има още много да учи, докато постигне пълен контрол над уменията си, но коловете определено забавяха процеса. Като се
