появеше на място, където не го очакваха, Николас може би щеше да промени плановете си. Може би щеше да реши, че са сменили посоката си и са се отправили на север или на юг. Може би щеше да си помисли, че са използвали момента и са потърсили начин да му избягат.
Ричард щеше да се опита да използва максимално пълноценно прикритието на дърветата и да държи другарите си далеч от погледа на Николас. Не му се щеше онзи да знае накъде са се насочили или да предположи къде се намират в конкретен момент. Не беше много сигурно дали ще успее да заблуди преследвача си с такива елементарни трикове, но все пак беше длъжен да опита.
Засенчил очите си с длан, Ричард огледа релефа на гъстата гора отпред, за да си състави мислена карта на местността, преди да навлезе сред дърветата, където го чакаха другарите му. Тънките мъгливи струйки долу сякаш бяха опърпани ленти от одеялото на плътните облаци, надвиснали над главите им. Планинският скат слизаше рязко надолу и се губеше в гъстата сметана на облаците.
След като огледа внимателно скалите, склоновете и дърветата, Ричард най-сетне откри онова, което търсеше. Плъзна последен поглед по планинския масив, вдигна глава към небето, за да види дали всичко е чисто. След като се увери, че няма чернопери соколи — пък и каквито и да било други птици, — се насочи към приятелите си. Беше наясно, че макар да не вижда и следа от преследвачите им, няма гаранция, че те не ги наблюдават тайничко отнякъде. Околните дървета предлагаха идеално прикритие, така че не би забелязал дори дузина птици, накацали из гъстите клонаци. Но тъй като за момента се намираше там, където те предполагаха, че е, му беше почти все едно.
Канеше се да направи нещо, което едва ли очакваха от него.
Изкачи се обратно по хлъзгавата скала, покрита с лишеи, мокри листа и корени. Залитнеше ли, щеше да има един-единствен шанс да се хване за някой стърчащ камък, преди да се изтърколи надолу и да падне в бездна, дълбока няколкостотин метра. Тази мисъл го накара да се вкопчи по-здраво в корените и да изпробва внимателно всяко местенце, където поставяше краката си, преди да отпусне тежестта на тялото си.
Изкачил се горе, той се пъхна под увисналите клони на клечест планински клен, покарал в сянката на устремени към светлината широколистни дървета, закривани от високи борове. Листата на ясена и брезичките, надвесени над клена, бяха подгизнали от нощния ситен дъждец и от ръбовете им се отцеждаха едри капки, които зашлевяваха по-ниските листа над главата на Ричард. При всеки порив на вятъра тези натежали от влагата високи листа се освобождаваха от товара си на кратки, но внезапни талази.
Приведен под ниските клони на една чвореста ела, Ричард се запромъква през гъсти туфи боровинки, за да навлезе в по-проходимите дебри на смълчани гори, застлани с гъста пелена от стари борови клони. Краката му потъваха в мек килим от борови иглички, съборени от необузданите планински ветрове. Спираловидните мрежи, оплетени от горските паяци като капани за насекоми и буболечки, блещукаха от ситни капчици роса, сякаш върху им бяха изсипани с шепи диамантени огърлици.
Калан, добре скрита сред лабиринта от високи скали и гъста растителност, забеляза Ричард и стана да го посрещне. Останалите също го бяха видели и наскачаха на крака. Ричард се пъхна под зелените клони.
— Забелязахте ли соколи, Господарю Рал? — попита Оуен, очевидно притеснен от грабливите птици.
— Не — отвърна Ричард и се наведе да вземе раницата си. Намести я на гърба си. — Което не означава, че те не са ме видели.
Ричард метна лъка си на рамо и го нагласи до меха с вода.
— Е — подхвана Оуен, кършейки ръце, — все пак можем да се надяваме, че са ни изгубили от поглед.
Ричард се спря и го изгледа.
— Не е достатъчно само да се надяваш.
Докато останалите заприбираха багажа си след кратката почивка, кой мятайки раница на гръб, кой закачайки едно-друго на колана си, Ричард дръпна Кара настрани, извън прикритието на ниските дървета.
— Виждаш ли онова възвишение ето там? — попита той и я намести така, че да гледа право в указаната посока. — Има една оголена ивица земя, дето минава пред онзи млад дъб с увисналия счупен клон.
— Точно над възвишението — кимна Кара, — близо до зеленикавите следи по скалата, оставени от течащата вода?
— Именно. Искам да се качиш там, после да свърнеш рязко надясно и да продължиш нагоре по цепката — виждаш ли я, точно над онази голямата пукнатина? Виж дали се минава до горната тераса над дърветата.
Кара кимна пак.
— Ти къде отиваш? — попита.
— Ще заведа останалите до първата чупка на онзи склон. Ще бъдем ето там. Върни се и ни кажи дали има път нагоре.
Кара намести раницата на гърба си и стисна тоягата, която Ричард и бе отсякъл.
— Нямах представа, че Морещиците ги бива да се катерят — отбеляза Том.
— Напротив, не ги бива — отвърна Кара. — Мен лично обаче ме бива — Господарят Рал ме научи.
Ричард я изпрати с поглед, докато тя изчезна между дърветата. Плъзгаше се грациозно, почти безшумно в непроходимата гора. В движенията и нямаше нищо излишно, пестеше енергията си за по-нагоре. Не винаги се бе придвижвала така; беше усвоила добре неговите уроци. Ричард остана доволен, че усилията му не са отишли напразно — явно вършеха добра работа.
Оуен хукна към него, очевидно развълнуван.
— Не можем да вървим в тази посока, Господарю Рал. — Махна с ръка през рамо. — Пътеката е натам. Това е единственият път нагоре и към прохода. Ето там се пада пътеката, по която слизахме надолу и която днес, след падането на границата, е проходима и в двете посоки. Преходът е труден, ала това е единственият възможен път.
— Това е единственият път, който ти знаеш. Като гледам колко често е употребяван, явно и Николас знае само за него. Явно Орденът използва именно този маршрут, за да влиза и излиза от Бандакар.
Тръгнем ли нататък, соколите ще ни проследят. Ако обаче не стъпим на тази пътека, Николас няма да знае в каква посока вървим. Отсега нататък възнамерявам да действаме именно така. Писна ми да играя ролята на мишка за грабливите му птици.
Ричард остави Калан да води през гората, като и каза да следва естествените извивки на терена. Срещнеше ли някакви затруднения, тя поглеждаше назад, за да се консултира с него. Ричард и показваше с очи правилната посока или просто кимаше, а един-два пъти се наложи и да и подвикне инструкциите си.
Като гледаше терена, Ричард бе почти сигурен, че някога е съществувала и друга пътека към Бандакар. Проходът, който отдалеч изглеждаше като улей, вдълбан в планинския релеф, всъщност представляваше доста широка клисура, която се виеше нагоре. Ричард не вярваше, че пътеката, по която сънародниците на Оуен бяха прокуждали осъдените, е единствената в прохода. Преди, при наличието на границата, може и наистина да е било така, но не и сега, когато вече нямаше никаква пречка за влизане в Бандакар.
По видяното до момента Ричард съдеше, че в древни времена явно е съществувал и друг, главен път за влизане и излизане в далечната империя. От време на време забелязваше разчистени участъци, които според него бяха останки от този древен, изоставен път.
Вярно, не бе изключено този древен път да е станал непроходим поради свличане на земни пластове например, но Ричард искаше да се увери лично. Ако не друго, този път, минаващ през други части на планината, би ги отвел на места, различни от онези, където евентуално биха дебнели соколите.
Навсякъде, където пътеката между дърветата го позволяваше, Дженсън избързваше напред, за да върви редом с Ричард. Дърпаше Бети за връвчицата и, за да не се отплесва в хрупане на това-онова по пътя.
— Рано или късно соколите ще ни открият, не мислиш ли? — попита сестра му. — Така де, ако не се появим там, където ни очакват, не мислиш ли, че няма да се откажат да ни търсят, докато ни открият? Нали сам каза, че от позицията си високо в небето имат изключително добра видимост и покриват огромна площ.
— Сигурно — отвърна Ричард. — Но ако мислим с главите си и внимаваме да останем скрити, ще им е
