— А какво мислиш за онова, което ни каза Зед — че щом се отприщи лавината от деструктивна магия — което се случи, — не се знае дали изобщо има начин да бъде спряна, независимо че Хармониите са върнати в отвъдния свят. Подобно нещо не се е случвало досега, така че нямаме предишен опит, от който да се учим.
Ричард нямаше какво да отговори на тази нейна забележка, а и бе в неизгодна позиция, понеже не разполагаше с нейните познания върху магията. Кара изникна измежду групичка близки дървета, спасявайки го от мислите му. Морещицата свали раницата от гърба си и я остави да се свлече на земята, докато се настаняваше на един камък срещу Ричард.
— Оказа се прав. Може да се мине. И доколкото можах да преценя, има пътека и още по-нагоре от онази тераса.
— Добре — кимна Ричард и стана. — Да вървим. Облаците потъмняват. Трябва да намерим място за нощувка.
— Мярнах една подходяща закътана ниша под терасата, Господарю Рал. Предполагам, че ще е на сушина.
— Чудесно — Рихард вдигна раницата и. — Ще ти нося багажа, за да си отдъхнеш пътьом.
Кара кимна и зае мястото си в редицата, след което всички се запромъкваха между гъстите дървета и скоро вече се катереха по почти отвесен склон. Имаше достатъчно удобни хватки и стърчащи от земята корени. Понякога добрите хватки бяха на доста голямо разстояние една от друга и Ричард от време на време се обръщаше, за да подаде ръка на Калан.
Том помогна на Дженсън и на няколко пъти вдигна Бети, за да мине безпрепятствено нагоре, макар козичката да бе по-чевръста от всички останали. Ричард си каза, че Том го прави повече заради спокойствието на Дженсън. Накрая самата Дженсън му подхвърли, че Бети се катери съвсем добре и самичка.
Четирикраката и дружка изблея в знак на съгласие и след като погледна Том, подскочи с лекота и преодоля един особено труден участък.
— Е, тогава ти помогни на мен — подкачи я Том.
Дженсън, Ричард и Калан се засмяха. Оуен само ги изгледа и заобиколи въпросното място от другата страна. Определено го беше страх от Бети. След известно време, преценила, че достатъчно се е забавлявала на щадящото отношение на Ричард, Кара си поиска обратно раницата.
Скоро след като бе започнало да вали, откриха една пукнатина в ниското под скална козирка, точно както бе предположила Морещицата. Не беше чак пещера, а по-скоро вдлъбнатина зад отчупен скален къс. На земята бяха изпопадали големи камъни, които образуваха нещо като своеобразен праг и нишата се оказваше на завет. Не беше широко, но Ричард прецени, че ще им е добре вътре.
В нишата бе доста мръсно, по земята се валяха полу-загнили листа, парчета кора, мъх и какви ли не буболечки. Ричард и Том се заеха да поразчистят с два клона, които отчупиха отвън. После застлаха чист килим от борови клонки, за да им е сушинка.
Дъждът се усилваше, така че побързаха да влязат в нишата. Не че изглеждаше особено удобно, понеже беше доста ниско, но поне бе сухо.
Ричард не разреши да запалят огън, тъй като бяха свърнали от официалната пътека и се опасяваше да не би соколите да забележат дима. Хапнаха малко месо, овесена питка и сушени плодове. Дългото изкачване ги бе изтощило и по време на вечерята почти не разговаряха. Единствено Бети не можеше да се оплаче от теснотия. Подбутна Ричард с муцунка, докато той най-сетне я удостои с вниманието си и приятелска милувка.
Докато над гората се спускаше мрак, те наблюдаваха дъжда, който се сипеше пред уютния им дом, заслушани в мекия звук; вероятно всеки се питаше какво ли ги очаква в непознатата империя, скрита зад планините преди цели три хиляди години. Там, наред с другото, щяха да ги чакат и войските на Императорския орден.
Докато Ричард стоеше смълчан пред мрачния дъжд, заслушан в звуците, издавани сегиз-тогиз от горските зверове, Калан се сгуши в него и отпусна глава в скута му. Бети се пъхна възможно най-навътре и полегна край Дженсън.
Успокоена от топлата му ръка, отпусната нежно на рамото и, Калан заспа за броени секунди. Макар и смъртно уморен от тежкия преход, Ричард не можеше да заспи.
Болеше го главата и отровата, проникнала дълбоко в тялото му, затрудняваше всеки негов дъх. Питаше се, кое ли ще го повали най-напред — силата на дарбата му, която причиняваше главоболията, или отровата на Оуен.
Питаше се още и как точно ще изпълни исканията на Оуен и хората му да освободи тяхната империя, за да му дадат противоотровата. Петимата — той, Калан, Кара, Дженсън и Том — едва ли бяха армията, нужна за прогонването на Ордена от Бандакар.
Не го ли стореше и не се ли добереше до противоотровата, с живота му бе свършено. Това пътешествие най-вероятно щеше да му бъде последното.
Сякаш го бяха върнали до онзи момент от живота му, когато принудително бяха разделени с Калан за дълго време. Искаше да е с нея. Мечтаеше си двамата да си живеят сам-сами.
Ако не измислеше някакъв изход от ситуацията, всичко, което имаха да си дадат един другиму, всичко, което ги очакваше за в бъдеще, щеше да приключи. А освен проблема с отровата, трябваше да се справя и с главоболията, причинени от дарбата.
Както и с факта, че Императорският орден се кани да завземе Магьосническата кула.
Тридесет и втора глава
РИЧАРД СЕ ХВАНА ЗА СКАЛАТА и се издърпа нагоре, за да излезе по-лесно от дупката, издълбана в гранитния масив. Вече вън, изтупа дланите си, по които бяха полепнали ситни камъчета, и се обърна към приятелите си.
— Минава се. Не е лесно, но се минава.
Лицето на Том изразяваше колебание, а на Оуен — неподправен ужас. Бети, с щръкнали напред уши и гримаса, вероятно изразяваща козе недоволство, надникна в тясната дупка и изблея.
— Струва ми се, че не е възможно — изплака Оуен. — Ами ако…
— Ако се заклещим? — довърши вместо него Ричард.
Оуен кимна.
— Е, ти поне имаш предимство пред нас с Том — подметна Ричард, докато се навеждаше да вземе раницата си, оставена встрани. — Ти не си толкова едър. Щом аз успях да отида и да се върна, ще можеш и ти, Оуен.
Оуен посочи стръмния сипей вдясно от тях.
— А защо не пробваме оттам? Нека да заобиколим, а?
— Аз също не обичам тъмните и тесни дупки — отбеляза Ричард. — Но ако тръгнем да заобикаляме, ще се озовем на откритите тераси. Нали чу Кара — било тясно и опасно. Ако беше единственият възможен път — добре, но има и друг. Освен това на открития склон соколите лесно ще ни забележат. По-лошо — стига да искат, няма да е проблем да ни нападнат и да ни повалят на земята или да ни изтласкат към ръба. Не изгарям от желание да се пъхаме в дупката, но не ми се иска и да се окажа на открития скален перваз, на който мястото стига само за единия ми крак, а подхлъзна ли се, под мен зее бездънна пропаст; и не знам в кой момент може да се появят онези соколи и да ме разпорят с ноктите или острите си клюнове. Ти какво ще кажеш?
Оуен облиза устни, приклекна и надзърна в тунела.
— Ами, вероятно сте прав.
— Ако това наистина е пътека, както предполагаш, защо е в такова лошо състояние? — попита Калан.
— Защото според мен в някой момент през последните няколко хиляди години от планината се е откъснал огромен къс, който се е настанил между двете била, а под него е останал ниският тунел. — Посочи над главата си. — Виждаш ли ето там? Според мен цялата тази скала някога е била ей там горе. А сега се е наместила върху някогашната пътека.
