— Няма да те изоставя. Ще се оправиш. Само ме изчакай.
— Ричард! Не мога да мръдна — едва пророни тя. — Не мога да дишам! Таванът ме притиска! Движи се — усещам, че пада все по-ниско. Притиска ме! Моля те, помогни ми! Не ме изоставяй, Ричард — моля те!
— Нищо ти няма, Дженсън. Таванът не се движи. Просто си заклещена. Ей сега ще те измъкна.
Докато той пълзеше в тесния процеп и се опитваше да я достигне, тя продължаваше да прави безсмислени движения и да се опитва да се измъкне сама, като вместо това само допълнително утежняваше положението си — беше изключено да допълзи до светлината и да се измъкне. Движенията и само я приплъзваха още по-надолу по хълма и с всеки следващ отчаян дъх, който поемаше, тя се оказваше във все по-безпомощно положение. Ричард чуваше отчаяните и опити да си поеме дъх, да се освободи от неимоверната тежест на масивната скала.
Ричард най-сетне успя да я заобиколи и се запровира в посоката, накъдето се бе отдалечила тя. Беше потънала в тесен улей, който се забиваше под наклон в далечината напред, така че нямаше как да я измъкне странично. Щеше да се наложи да тръгне право след нея и да я издърпа обратно. Колкото по- навътре достигаше, толкова по-учестено и плитко ставаше дишането му.
От липсата на въздух и желанието да си поеме дълбоко дъх болката от отровата като че се обостряше и забиваше безмилостните си шипове между ребрата му. Прострял ръце напред, Ричард се изтласкваше от пръстите на краката си и полагаше всички усилия да заглуши собственото си чувство за паника. Опитваше се да се успокои с мисълта, че останалите знаят накъде е тръгнал, че не е сам. Подгонен от потискащото чувство, че гигантската планина ще го смаже, му бе трудно да мисли трезво, особено при положение, че тесният улей, в който беше попаднал, не му позволяваше да диша спокойно, а нямаше друг избор, освен да продължи напред и да се опита да измъкне Дженсън. Знаеше, че трябва да и помогне на всяка цена, защото иначе сестра му ще умре.
— Ричард! — крещеше тя. — Боли! Не мога да дишам. Заклещих се. Добри духове, не мога да дишам. Моля те, Ричард, толкова ме е страх.
Той протегна отчаяно ръка, за да се опита да я хване за глезена. Бе твърде далеч. Трябваше да завърти главата си, за да може да продължи още малко напред. Скалата, притискаща го и отгоре, и отдолу, остърга и двете му уши. Натисна с всички сили и се промъкна още малко напред, макар цялото му същество да крещеше, че вече достатъчно е загазил.
— Моля те, Дженсън, трябва и ти да ми помогнеш. Отблъсни се назад. Натисни с ръце и се отблъсни назад. Приплъзни се към мен.
— Не! Трябва да изляза! Почти стигнах!
— Напротив, изобщо не си стигнала. Оттам не може да се мине. Повярвай ми. Отблъсни се назад, Дженсън, за да те достигна.
Тялото и закриваше светлината и Ричард нямаше никаква представа дали го е послушала. С усилие се промуши още сантиметър напред, после още един. Главата му се заклини, повече нямаше накъде да помръдне. Трудно му бе да повярва, че Дженсън е стигнала толкова напред.
— Отблъсни се назад, Дженсън — промълви с усилие. Не можеше да си поеме достатъчно въздух, за да говори нормално.
Простря пръсти напред, заопипва, запротяга се. Дробовете му изгаряха за въздух. Единственото, което искаше, бе да си поеме дълбоко въздух. Отчаяно се нуждаеше от въздух. Липсата на въздух бе не само болезнена, но и плашеща. Сърцето пулсираше в ушите му.
На такава надморска височина въздухът и бездруго си беше достатъчно разреден и дишането им бе затруднено. Заради повърхностното дишане чувстваше главата си замаяна. Не съумееше ли да се измъкне от този капан в най-близко време, двамата с Дженсън щяха завинаги да останат вкопани в скалата.
Върховете на пръстите му докоснаха крайчеца на подметката на Дженсън. За жалост не можеше да я хване здраво.
— Отблъсни се назад — прошепна той в мрака. Това бе единственото, което можеше да стори, за да не се поддаде на паниката. — Послушай ме, Дженсън. Отблъсни се. Хайде.
Усети как кракът на Дженсън се намества в ръката му. Стисна я с все сила и без да губи нито миг, се оттласна назад. Напрегна цялото си същество, за да изтегли и сестра си след себе си. Тя или бе здравата заклещена, или се дърпаше напред.
— Отблъсни се — заповтаря отново. — Използвай ръцете си, Дженсън. Отблъсни се към мен. Хайде.
Тя скимтеше и хленчеше неразбираемо. Ричард напъна отново и дръпна с цялата останала му сила. Ръката му се разтрепери от усилието. Успя да я придърпа съвсем мъничко назад.
Отстъпи още малко и дръпна за пореден път. С отчаяно усилие на волята започна да я изтегля сантиметър по сантиметър от задънения улей, в който се бе озовала в паническия си порив към светлината.
Дори сега от време на време продължаваше да се дърпа напред. Но Ричард, притиснат в здравата хватка на скалата, не изпускаше обувката и и отчаяно я дърпаше към себе си, за да не и позволи да изгуби спечеленото с толкова мъка разстояние.
Не можеше да извърти главата си в правилната позиция. Така му беше по-трудно да се движи и да дърпа и двама им към по-широкото. Опрял буза в студената скала, протегна лявата си ръка и слепешката напипа подходяща хватка някъде отгоре. Стисна я и с нейна помощ се отблъсна още малко назад. Дясната му ръка стискаше Дженсън и я изтегляше сантиметър по сантиметър.
Докато се протягаше да напипа следваща удобна хватка, с периферното си зрение мярна нещо по- надолу по хълма, вляво, заклинено в тесния улей. Отначало го взе за камък. Докато се мъчеше да изтегли Дженсън, не откъсваше поглед от заклещения в скалата предмет. Протегна се и го докосна. Беше гладък и на пипане доста се различаваше от гранита.
Продължи да отстъпва заедно с Дженсън, като в същото време успя да хване здраво предмета. Издърпа го към себе си, без да спира.
Най-сетне с огромно облекчение установи, че се намира на изходна позиция и диша почти безпроблемно. Остана да лежи известно време, докато се поокопити. Желанието му да излезе от това място бе не по-малко силно от жаждата му за въздух.
Не спираше да говори на Дженсън, за да отклонява вниманието и, макар тя да се вслушваше в напътствията му само частично; все пак успя да я издърпа назад и да я насочи леко вдясно, където имаше повече място. Най-сетне успя да я придърпа до себе си и я прегърна през кръста. Притисна я към себе си и започна да я тегли обратно нагоре, където ставаше все по-тъмно, към стеснението, което бе единственият правилен път към изхода. Успокоена от присъствието му до себе си, тя като че откликваше на наставленията му по-адекватно. Ричард през цялото време продължаваше да я успокоява.
— Натам сме, Дженсън. Това е единственият изход. Няма да те изоставя. Ще те измъкна оттук. Движим се в правилната посока. Дръж се за мен и след броени минути ще сме навън.
Щом стигнаха до стеснението, тя започна да се дърпа както предния път и отново понечи да хукне към светлината, но Ричард не и позволи. Той не се отлепяше от нея и двамата лека-полека продължиха напред. Успокоителните му слова и здравата ръка около кръста и вдъхваха увереност и и даваха сили да продължи напред. Нямаше да я пусне и този път.
Щом усетиха, че таванът се е поиздигнал, Дженсън се разплака от радост. Чувството му бе познато. Установил, че тялото му се движи по-свободно, се втурна колкото му позволяваха силите, за да я изведе по-бързо на дневната светлина.
Другите ги чакаха на самия изход, готови да им помогнат и да ги изтеглят навън. Ричард стискаше предмета, който бе намерил, под лявата си ръка, докато с другата избута Дженсън нагоре. Тя се хвърли в обятията на Том, но само докато от дупката не изпълзя брат и. В следващия миг се разрида и потъна в прегръдката му, като го стискаше така, сякаш от това зависи животът му.
— Толкова съжалявам — успя да пророни, хлипайки. — Наистина съжалявам, Ричард, толкова ме беше страх.
— Знам — успокои я той и я притисна до себе си.
Беше му се случвало да е заклещен на място, от което бе помислил, че няма излизане, така че наистина я разбираше. При подобни екстремни обстоятелства, когато се страхуваш, че всеки миг може да се
