разделиш с живота си, е лесно да се поддадеш на слепия порив да побегнеш — да се вкопчиш в живота.
— Чувствам се толкова объркана.
— И аз не си падам по затворени пространства — пророни Ричард. — Разбирам те.
— Аз обаче не разбирам. Никога не съм се страхувала от такива места. Откакто се помня, все се крия из тесни и тъмни дупки. И винаги досега съм се чувствала сигурна, понеже на такова място никой не може да ме открие и залови. Когато цял живот си бягал и си се крил от човек като Мрачния Рал, започваш да оценяваш малките, скътани и мрачни ъгълчета.
Затова не мога да си обясня какво стана с мен сега. Беше направо невероятно. В главата ми просто започнаха да нахлуват мисли, мисли… Повярвах, че не мога да изляза, че не мога да дишам, че ще умра. Обзеха ме непознати за мен чувства. Стовариха ми се ей така, изневиделица. Никога преди не съм се държала по подобен начин.
— Още ли се чувстваш така особено?
— Да — проплака Дженсън. — Но нещата като че се поуталожват.
Другите се бяха отдръпнали по-встрани, за да и оставят възможност да се окопити и да дойде на себе си. Бяха приседнали на един дънер наблизо.
Ричард не се опитваше да я пришпорва. Просто я държеше в прегръдката си, за да се почувства тя в безопасност.
— Съжалявам, Ричард. Чувствам се като пълен идиот.
— Не е нужно. Всичко свърши.
— Ти удържа обещанието си — изхлипа през сълзи тя.
Той се усмихна, доволен, че наистина бе успял. Пребледнял от притеснение, Оуен явно не можеше да изтърпи повече да не зададе въпроса, който го гризеше.
— Дженсън? — попита той и пристъпи към нея. — Защо не използва магията, за да си помогнеш?
— Аз мога да използвам магия точно колкото и ти.
Той потърка длани в хълбоците си.
— Можеш, ако се отпуснеш. Ти си способна да докосваш магията.
— Възможно е някои хора да го правят. Не и аз. Аз съм лишена от такива способности.
— Онова, което според някои хора е магия, всъщност е нещо, което мами сетивата им и скрива от погледа им истинската магия. Нашите очи ни заслепяват, сетивата ни залъгват — знам го от опит. Само човек, който никога не е видял магията, който никога не е използвал или усещал магията, който няма никакъв усет и способности, за да се ползва от нея, може да я разбере, следователно само такъв човек може да ползва истинската магия. Магията е изцяло въпрос на вяра — ако търсим истинската магия. Повярваш ли, наистина ще видиш. Ти си човек, който наистина е способен да използва магията.
Ричард и Дженсън се бяха втренчили в него.
— Ричард! — прекъсна мислите му Калан, преди той да е успял да отвърне каквото и да било на Оуен. — Какво е това?
Той примигна насреща и.
— Кое?
— Ей, това, дето го стискаш под мишницата си — посочи тя.
— А, да, намерих го заклещено в скалата близо до Дженсън. В тъмното така и не успях да видя какво е, разбрах само, че не е част от скалата.
Той вдигна предмета. Беше статуя.
Статуя с неговите черти, облечена в униформата му на магьосник воин. Плащът му бе развян встрани, така че основата на фигурката изглеждаше по-широка от горната и част.
Статуята не беше изцяло кехлибарена като Калановата. Някъде от кръста нагоре, там, където се процеждаше пясъкът, прозрачният кехлибар бе започнал да потъмнява.
Най-отгоре, при главата и раменете, фигурката беше черна като нощен камък.
Нощният камък беше от отвъдния свят и Ричард прекрасно си спомняше как изглежда този злокобен предмет. Горната част на статуята сякаш бе направена от същия отвъден материал — идеално гладък и лъскав, и толкова черен, че сякаш поглъщаше цялата дневна светлина.
Сърцето на Ричард потъна в петите, щом се видя изобразен по такъв начин — като талисман, докоснат от смъртта.
— Тя го е направила — Оуен размаха заканително пръст към Дженсън, която все още не се отделяше от Ричард. — Направила го е с магия. Нали ви казах. Несъзнателно го е изтъкала от зловеща магия, докато беше в онази прокълната дупка. Магията я е победила и е излязла от тялото и, докато мисълта и не е била заета с внушенията, че не умее да борави с магия.
Оуен нямаше никаква представа за какво говори. Статуята не беше дело на Дженсън.
Това беше вторият предупредителен маяк, предназначен за онзи, който е способен да възстанови щита.
— Господарю Рал…
Ричард вдигна глава. Беше гласът на Кара.
Стоеше встрани от другите, гърбом, загледана в малък къс небе, проправил си път сред короните на дърветата. Дженсън се обърна, за да види каква е причината за особения тон на Кара. Без да пуска сестра си, Ричард пристъпи зад Морещицата и надзърна между дърветата, в посоката, в която гледаше тя.
Над върховете на боровете се провиждаше част от прохода, пресичащ планината. На фона на оловносивите облаци, които застилаха небето, изпъкваше нещо, направено от човешка ръка.
Приличаше на огромна статуя, кацнала над прохода.
Тридесет и четвърта глава
ЛЕДЕНИЯТ ВЯТЪР ПЛЮЩЕШЕ в дрехите на Калан и Ричард, които се бяха сгушили един в друг и стояха неподвижно в края на неголяма смърчова горичка. Над главите им пробягваха ниски, дрипави облачета, подгонени от притискащите ги отгоре огромни, свъсени, спираловидни облаци. Студените талази вятър разнасяха снежинки на парцали. Ушите на Ричард бяха пламнали от режещия студ.
— Какво мислиш? — попита Калан.
— Не знам — поклати глава той. След малко се извърна и попита: — Сигурен ли си, че нямаш представа какво е, Оуен?
Кипналите облаци представляваха страховит фон, на който внушителната статуя, кацнала на ръба на хребета, изглеждаше още по-зловеща.
— Не, Господарю Рал. За пръв път идвам на това място; не познавам човек, който да е минавал по този маршрут. Нямам никаква представа какво би могло да е. Освен, ако… — Думите му заглъхнаха, потънали в стоновете на вятъра.
— Освен, ако какво?
Оуен се дръпна назад, ръката му механично си играеше с копчето на палтото му, очите му се спираха ту на Морещицата от едната му страна, ту на Том и Дженсън от другата.
— Има едно пророчество… направено от онези, който са ни дали името и са ни защитили, като са запечатали прохода. Казано е, че когато са кръстили империята, са ни предсказали, че един ден нашият спасител ще дойде при нас.
Ричард понечи да го попита от какво по-точно смята, че е нужно да бъдат спасени — след като са толкова просветлени и е трябвало да бъдат опазени от непросветлените „диваци“, населяващи останалата част на света. Вместо това зададе по-простичък въпрос, на който смяташе, че Оуен би могъл да му отговори.
— Значи според теб това е статуя на този ваш спасител?
Оуен пристъпи насам-натам, докато накрая вдигна рамене в безпомощен жест.
— Той не е просто спасител. Според предсказанието той е и човекът, който ще ни унищожи.
Ричард го изгледа смръщено, очевидно нямаше желание да слуша поредното заплетено обяснение.
— Значи вашият спасител ще ви унищожи. Нещо не ми се връзва.
— Знам, никой не го разбира — веднага се съгласи Оуен.
