Ричард се извърна и направи знак на останалите да се приближат.
— Предполагам, че соколите не очакват да се появим тук — обърна се той към всички, щом го наобиколиха. — Ако наистина сме успели да ги заблудим, няма да знаят в коя посока да ни търсят, така че е въпрос на шанс да ни уцелят точно тук. Надявам се да успеем да се изкачим по прохода без компанията на соколите, а следователно и на Николас.
— Освен това — допълни Том — облаците са толкова ниско, че покриват почти изцяло планината, така че и да искат, няма да могат да ни проследят.
— Вероятно си прав — съгласи се Ричард.
Ставаше късно. Някъде в далечината зави вълк. От отсрещната клисура му отвърна друг негов събрат. Явно не бяха само двамата.
Бети наостри уши към звуците и се сгуши в краката на Дженсън.
— Ами ако Николас използва нещо друго, за да ни следи? — попита Дженсън.
Кара стисна русата си плитка, спусната отпред през дясното и рамо, и огледа внимателно гъсталака.
— Какво друго? Какво имаш предвид?
Дженсън се сгуши по-плътно в наметалото си, което вятърът яростно се мъчеше да разтвори.
— Ами мисля си, че щом ни наблюдава през очите на сокол, значи може да опита и с друга твар.
— Например вълк? — попита Морещицата. — Значи предполагаш, че онзи вълк може да е изпратен от него?
— Не знам — призна Дженсън.
— Права си — намеси се Ричард. — Щом може да ни наблюдава през очите на сокол, защо да не го прави и през тези на мишка.
Том приглади назад разрешената си от вятъра коса и огледа небето с тревожен поглед.
— Защо тогава винаги досега си служеше със соколи?
— Може би, защото през техните очи покрива по-голяма площ и има чудесна видимост — подхвърли Ричард. — С мишка би му било далеч по-трудно да ни открие. Освен това си мисля, че му е особено приятно да се чувства част от тези птици, сякаш така самият той се превръща в могъщ хищник. Нали в крайна сметка ние сме неговата плячка.
— Значи според теб соколите си остават единствената ни грижа, така ли? — прекъсна го сестра му.
— Според мен предпочита да го прави през очите на соколите, но те си остават само едно от средствата му. Целта му е да залови Калан и мен. И ако се наложи, би сменил средствата си и би направил нужното, за да се добере до нас. Ако това ще му помогне, си мисля, че не би се поколебал да погледне дори през очите на мишка.
— След като целта му сте вие — обади се Кара, — значи Оуен му помага, като ви води право при него.
Ричард не можеше да не се съгласи. Но поне за момента нямаше друг изход, освен да се съобразява с желанията на Оуен. Съвсем скоро обаче възнамеряваше да започне да се съобразява единствено със себе си.
— Засега все още се опитва да ни открие — продължи Ричард, — така че очаквам, че ще продължи да използва соколите, понеже те покриват по-големи разстояния. Но тъй като прострелях няколко сокола, предполагам, че Николас знае, че сме наясно с опитите му да ни следи. И понеже и бездруго се приближаваме все повече и повече към него, ми се струва, че няма причина да не използва и друга твар, за да ни наблюдава през нейните очи, без ние да знаем това.
Думите му доста посплашиха Капан.
— Имаш предвид вълк или… или нещо друго, примерно бухал…?
— Бухал, гълъб, врабче. Предполагам, че поне докато открие местоположението ни, ще използва някаква птица.
Калан се сгуши в него, за да се предпази от вятъра. Бяха се качили достатъчно високо в планината, за да усетят първите снеговалежи. Доколкото Ричард познаваше Стария свят, тук бе твърде топло за сняг. За да вали сняг по това време на годината, явно бяха наистина доста нависоко.
Ричард посочи ледените снежинки, които танцуваха във въздуха.
— Студено ли е през зимата в Бандакар, Оуен? Пада ли сняг?
— Понякога от север нахлуват ветрове, които проникват чак до нашите земи. Случва се доста да застудее. През година-две пада и сняг, но не се задържа дълго. Обикновено зиме вали повече дъжд. Не мога да си обясня защо сега вали сняг — все пак сме още лято.
— Заради надморската височина — отвърна Ричард, оглеждайки околните зъбери.
По-нагоре снежната покривка ставаше още по-плътна, тук-там по билата бяха надвиснали страховити козирки. Придвижването из тези заснежени стръмни склонове можеше да се окаже доста опасно. За щастие приближаваха прохода, тъй че нямаше да се движат още дълго в снега. Но лютият студ щеше да продължи да ги мъчи още доста време.
— Искам да знам какво представлява онова — посочи Ричард към статуята на върха. Огледа останалите, за да види дали някой има възражения. Нямаше. — Трябва да разбера защо е там.
— Смяташ ли, че ще е добре да изчакаме до мръкнало? — попита Кара. — Тъмнината ще ни бъде добро прикритие.
— Соколите би трябвало да виждат добре в тъмното — поклати глава Ричард, — нали тогава излизат на лов. По-скоро бих предпочел да се движим из откритата местност денем, за да ги видим, когато се появят.
Ричард огъна лъка си и закачи тетивата. Извади една стрела от колчана на гърба си и я зареди, без да я опъва. Огледа небето, взря се внимателно в облаците, готов да регистрира дори най-нищожна следа от соколите. За сенките между дърветата не можеше да каже нищо, ала поне небосводът беше чист.
— Мисля, че ще е най-добре да тръгваме. — Погледът му обиколи поред лицата им, за да е сигурен, че всички го следят с внимание. — Стъпвайте по камъните, доколкото е възможно. Не ми се ще да оставяме следи в снега, които Николас да види през очите на соколите.
Всички кимнаха с разбиране и го последваха в редица, като внимателно подбираха пътя си. Оуен, който вървеше пред вечно бдителната Морещица, не изпускаше от поглед небето. Дженсън и Бети наблюдаваха гората. Под натиска на силния вятър всички вървяха приведени напред, ледените снежни стружки бръснеха безмилостно лицата им. Но беше доста трудно да се катериш по нанагорнището в този разреден въздух. Ричард усещаше болезненото жило на усилието да се впива в краката му. В дробовете му пък се врязваше острието на болката, предизвикана от отровата.
Така като гледаше отвесните скални стени от двете страни на пътеката, които чезнеха сред гъстата сметана на облаците, Ричард се съмняваше, че може да се мине от другаде, освен, ако човек не се обрече на безкрайно трудно и опасно катерене, осеяно с рискове, достатъчни да отнемат не един живот. А и при това положение не беше сигурен, че минаването изобщо е възможно.
Тук-там погледът му пробиваше през цепнатините между скалистите склонове, за да мерне тънки лъчи светлина, проникваща отвъд прохода.
Всички се изкачваха в мълчание. Сегиз-тогиз правеха кратки почивки, колкото да си поемат дъх. Не изпускаха от поглед бурното небе. Ричард мярна няколко дребни птички в далечината, но не и соколи.
Щом приближиха върха, след като доста време се бяха движили на зигзаг, за да улеснят донякъде изкачването, без да се налага да се катерят вертикално по скалните тераси, Ричард успя да разгледа по- добре статуята, кацнала на върха.
От мястото си високо в прохода той забеляза, че от двете страни на фигурата се спускат бездънни пропасти. Долу се виеха тесни клисури, от които нямаше измъкване. Дори някъде в ниското да имаше пътища, то те се разклоняваха, преди да тръгнат нагоре по склона; от релефа на местността му ставаше ясно, че пътят, който беше избрал, е единственият в тази част на прохода.
Явно на всеки, който пътува към Бандакар откъм тази страна, ще му се наложи да се изкачва към внушителния монумент.
Кацнал на един огромен каменен блок, два пъти по-висок от ръста му, Ричард най-сетне успя да огледа добре цялата статуя, охраняваща прохода.
А тя наистина го охраняваше. Това беше страж, застанал на пост.
