Благородната фигура, въздигната на масивен каменен пиедестал, бдеше зорко над прохода. В едната си ръка небрежно държеше изваден в готовност меч, чието острие сочеше земята. Тялото на мъжа беше защитено с ризница, плащът му се спускаше до бедрата. От цялата му стойка лъхаше бдителност и решителност. Всичко в статуята оставяше впечатлението, че е поставена там, за да бди над земите, проснати отвъд.
Камъкът, изложен на стихиите на времето в продължение на много векове, беше излъскан, но по него все още ясно личеше всяко движение на длетото. Тази фигура бе изваяна и поставена на върха на планината с определена цел. Фактът, че се намираше насред планинската пустош, най-отгоре на проход, по който от векове не бе минавал никой, край пътека, вероятно изоставена веднага след монтирането на статуята, допълнително очароваше Ричард.
Самият той се бе занимавал с каменоделска работа и разбираше колко труд е вложен тук. Не би нарекъл това, което виждаше, майсторско изпълнение, ала си личеше размахът, с който е работено. Само като гледаше резултата, го побиваха тръпки.
— Добре поне, че не прилича на теб — прекъсна мислите му Калан.
Да, наистина — поне това бе успокоително.
Ала фактът, че фигурата стоеше на самотния си пиедестал вече хиляди години, сам по себе си беше достатъчно притеснителен.
— Интересно, защо ли вторият маяк се оказа в недрата на планината, в онази трудно проходима пещера, а не тук — отрони той.
Калан разбираше прекрасно въпроса му.
— Ако Дженсън не бе направила онова изстъпление, сигурно никога нямаше да намериш фигурката.
Ричард тръгна да заобиколи основата на статуята, като се оглеждаше внимателно — за какво, сам не знаеше. Почти веднага забеляза странната дупка в снега отстрани на пиедестала. Сякаш нещо беше стояло тук дълго време, а сега липсваше. Беше някаква следа — издайнически белег.
Оголеното място му се видя някак познато. Извади предупредителния маяк от раницата си и го огледа отдолу. Уверил се, че предположението му е в правилна посока, постави статуйката в дупката в снега. Пасна идеално.
Значи маякът е бил тук — бил е част от монументалната статуя.
— И как според теб се е озовала в пещерата тази фигурка? — попита подозрително Кара.
— Може да е паднала, съборена от вятъра — предположи Дженсън. — Тук духа доста силно. Може би вятърът я е отвял и тя се е изтърколила надолу по хълма.
— И се е търкаляла през гората, без да се спре в нито едно дърво, а после просто ей така е уцелила тесния отвор на пещерата — подхвърли Ричард, — след което, пак просто ей така, е заседнала между скалите, точно до мястото, където ти, по чисто съвпадение, се оказа заклещена.
— Ами, така като те слушам… — примигна слисано Дженсън.
Застанал най-отгоре на прохода, с лице към мястото, където бе стояла преди и отново стоеше фигурката, Ричард установи, че пред погледа му се разкрива изключителна гледка към входа на Бандакар. Планините, рамкиращи картината от двете страни, бяха наистина уникално красиви и внушителни. Възвишението, на което бе кацнал часовият, гледаше към входа на прохода между умопомрачителни заснежени върхове. Макар да се бяха изкачили толкова високо, все още се намираха в полите на същинската планина.
Статуята не гледаше напред, както би следвало да се очаква от един страж — втренченият и поглед бе насочен леко вдясно. На Ричард му се видя някак чудновато. Може би това идеше да покаже, че статуята бди над цялата околност, над всяка потенциална опасност.
От мястото си пред статуята, близо до предупредителния маяк, Ричард погледна надясно, накъдето гледаше човекът от статуята.
Видя прохода, виещ се през планината. По-нататък в далечината различи горите на запад, а отвъд тях — ниските голи планини, от където идваха.
Там някъде забеляза пролука.
Очите на човека от статуята не помръдваха от онова, което Ричард едва сега забеляза.
— Добри духове! — прошепна той.
— Какво има? — попита Калан. — Какво видя?
— Колоните на Сътворението.
Тридесет и пета глава
КАЛАН, ЗАСТАНАЛА ДО РИЧАРД, ПРИСВИ ОЧИ и се взря в далечината. От основата на статуята имаха прекрасна видимост към всички пътища, идещи от запад. Сякаш виждаха на длан половината свят. Но Калан не видя онова, което бе забелязал Ричард.
— Не мога да видя Колоните на Сътворението — рече тя.
Ричард застана зад нея и плъзна ръка пред лицето и за да насочи погледа и в правилната посока.
— Ето там. Вижда се като по-тъмно петно на фона на равнината.
Надалече Ричард виждаше по-добре от нея. На такова разстояние за Калан всичко се сливаше в общ, неясен образ.
— Ще го познаеш по белезите в земята, ето там — той посочи надясно, после леко наляво — и там. По- тъмните планини в далечината, дето се извисяват малко над останалите, имат уникален силует. Ориентирай се по тях.
— Сега, като ми ги показа, си спомних откъде идваме. Планините са ми познати.
Беше удивително, сравнявайки с изминатия път, колко високо се бяха изкачили. В далечината през погледа и се стелеше безкрайната пустош отвъд голата планинска верига; макар да не можеше да види съвсем ясно онова ужасяващо място, забеляза по-тъмното петно, за което и каза Ричард. Знаеше, че Колоните на Сътворението са там.
— Колко път е от прохода до твоите хора, Оуен? — попита Ричард. — Имам предвид другарите ти, с които сте се крили из горите.
— Но, Господарю Рал, никога не съм се озовавал в тази част на прохода. — Въпросът явно го изненада. — Никога не съм виждал статуята. Никога не съм приближавал насам. Няма как да ви отговоря на този въпрос.
— Напротив — не се съгласи Ричард. — Ако познаваш добре родината си, трябва да можеш да се ориентираш по различни отличителни белези на околността — както аз, гледайки на запад, различих пътя, по който минахме, за да стигнем дотук. Огледай планините, които се виждат през прохода, и кажи дали не забелязваш нещо познато.
Оуен го изгледа скептично, но все пак заобиколи статуята и надзърна на изток. Остана така, изложен на вятъра, загледан. Посочи един планински хребет в далечината, оттатък прохода.
— Това ми се струва познато. — Изглеждаше учуден. — Силуетът на онзи хребет. Оттук изглежда по- различно, но съм почти сигурен, че мястото е същото, за което си мисля. — Заслони очите си от свирепия вятър и продължи да се взира на изток. Отново посочи с ръка. — И онова там. Също ми е познато! — Спусна се тичешком към Ричард. — Прав сте, Господарю Рал. Виждам познати планини. — Заби поглед нейде в далечината и прошепна като на себе си: — Знам къде е домът ми, макар никога да не съм се прибирал оттук. Просто видях познати местности.
Калан никога не бе виждала човек, толкова учуден от нещо тъй обикновено.
— Е — прекъсна ентусиазма му Ричард, — на какво разстояние от тук са хората ти — как мислиш?
Оуен пак хвърли поглед през рамо.
— През низината, заобикаляме онзи хълм вдясно… — Обърна се към Ричард. — Криехме се в една местност, близо до някогашната граница, която ограждаше империята ни. Там никой не стъпва, понеже в близост до границата дебне смъртта. Не е далеч от прохода. По моя преценка, оттук е на около ден бърз ход. — След миг се поколеба. — Но аз не бива да се доверявам на онова, което виждат очите ми. Може би просто виждам нещо, което съзнанието ми иска да видя. Може би сетивата ми ме заблуждават.
Ричард скръсти ръце и се облегна на гранитната основа на статуята, взрян в далечината към Колоните
