трудно да ни видят сред дърветата. В гората няма да е толкова лесно да ни проследят, колкото беше в голата пустош. Тук наистина ще трябва здраво да се потрудят и да летят доста ниско, а ние да сме съвсем нехайни.
Ако страним от официалната пътека за Бандакар, изведнъж ще се окаже, че трябва да ни търсят из доста голям периметър, а няма да знаят в коя посока да гледат. В крайна сметка ще им е доста трудно да ни намерят.
Николас едва ли има много добра видимост през техните очи, иначе не би му се налагало от време на време да ги събира в кръг. Успеем ли да се крием от погледа им известен период от време, в един момент ще сме се смесили с тълпата в Бандакар и Николас посредством очите на соколите ще трябва доста да се озори, докато ни различи сред останалите хора.
Дженсън поразсъждава над думите му, докато навлизаха в китна брезова горичка. Бети мина от другата страна на едно дърво и Дженсън трябваше да спре, за да разплете въженцето. Всички се сгушиха в дрехите си, щом полъхна ветрец, който разклати листата и от тях се посипаха ситни капчици.
— Какво ще правиш, щом стигнем там, Ричард — попита Дженсън шепнешком, щом го настигна.
— Ще си набавя противоотровата, за да не умра.
— Това ми е ясно. — Дженсън отметна от лицето си един къдрав влажен кичур. — Имах предвид какво ще правиш с народа на Оуен.
Усещаше всяка глътка въздух като болезнено пробождане в дробовете си.
— Още не съм съвсем наясно с отговора на този въпрос.
Известно време Дженсън повървя мълчешком.
— Но така или иначе ще се опиташ да им помогнеш, нали? — попита след малко.
Ричард погледна косо сестра си.
— Тези хора ме заплашиха със смърт, Дженсън. И доказаха, че не говорят празни приказки.
Тя вдигна рамене.
— Знам, но не са имали друг изход. — Хвърли поглед пред тях, за да е сигурна, че Оуен няма да я чуе. — Не са знаели как да постъпят, за да се спасят. Те не са като теб. Никога преди не им се е налагало да се бият.
Ричард си пое дълбоко дъх, при което болката внезапно пресекна дъха му.
— Ти също доскоро не бе влизала в битка. Когато помисли, че се опитвам да те убия, защото смяташе, че съм като баща ни, а освен това те накараха да хвърлиш върху мен вината за смъртта на майка ти, какво направи? Не че имаше основания да се отнасяш така към мен, но как постъпи, когато смяташе, че нещата стоят така?
— Реших, че ако искам да живея, трябва да те убия, преди ти да си убил мен.
— Именно. Не отрови някого и не му каза да стори еди-какво си, понеже иначе ще умре. Реши, че животът ти си струва да се живее и че никой няма право да ти го отнеме.
Ако някой е готов най-овчедушно да потъпче всички свои ценности, живота си, единствения живот, който някога ще има, и да го подари просто ей така на някакъв си главорез, решил да се възползва — на такъв човек не може да се помогне. Добре, днес ще се намери кой да му помогне, а утре — утре ще се появи друг насилник и онзи ще легне и пред него. Това означава, че въпросният човек е издигнал живота на своя убиец над своя собствен живот.
Дариш ли на всеки, който пожелае, правото да определя дали да живееш или да умреш, вече си се превърнал в роб, готов да подложи врат под сатъра — независимо в чия ръка е той.
Тя пак замълча, замислена над думите му. Ричард забеляза, че сестра му се движи сред дърветата с лекотата, на която той бе научил Кара. Дженсън се чувстваше в гората не по-зле от самия него.
— Не искам тези хора да страдат повече, Ричард — преглътна Дженсън. — Стига им толкова.
— Ако умра от тяхната отрова, кажи го на Калан.
Стигнаха до мястото, където имаха уговорка да се срещнат с Кара, ала тя още не бе пристигнала. Имаше време за кратка почивка. Събраха се в една ниша, над която имаше почти отвесна скална стена, защитена най-отгоре от сгушени един в друг стари борове и гъсти храсталаци. След толкова време, прекарано в нажежената пустош, още не се бяха аклиматизирали и трудно понасяха студа и влагата. Разпръснаха се и насядаха по околните камъни, за да не се налага да почиват върху мокрия килим от листа, а Бети доволно захрупа свежите растения. Оуен седна в един ъгъл, възможно най-далече от козичката. Калан се настани до Ричард.
— Как си? Май те боли главата?
— Засега нищо не може да се направи.
Тя се наведе към него. Ричард усети приятната топлина на тялото и.
— Помниш ли писмото на Ничи, Ричард? — продължи с въпросите тя.
— Какво по-точно?
— Ами нали предположихме, че падането на границата, опасваща Бандакар, е причината за първия предупредителен маяк. Може да се окаже, че сме бъркали.
— И защо мислиш така?
— Ами защото няма втори такъв маяк. — Тя посочи с брадичка на северозапад. — Първия го намерихме ей там. Сега сме далеч по-близо до някогашната граница, а втори маяк няма.
— Освен това — напомни и той — там ни чакаха соколите.
Ричард прекрасно си спомняше къде бяха открили статуйката. По клоните на околните дървета бяха накацали цяло ято соколи. Тогава Ричард нямаше представа какво представляват тези птици, само му направи впечатление, че са най-едрите, които е виждал някога. Щом Кара докосна статуята, всички чернопери соколи едновременно се вдигнаха във въздуха. Бяха стотици.
— Да, но понеже не открихме втори маяк — продължи Калан, — може да се окаже, че не сме на прав път — че проблемът се крие другаде.
— Значи предполагаш, че вторият маяк ще бъде за мен — че аз ще съм човекът, за когото е предназначен. Ничи каза, че вторият е за онзи, който има силата да оправи пропукания щит. Може това да не съм аз.
Думите му отначало изненадаха Калан, но тя се замисли над тях.
— Като си помисля, това далеч не е радостно. — Тя се сгуши по-плътно в него и го прегърна през кръста. — Но който и да е човекът, комуто е дадено да затвори щита който и да е този, който може да възстанови границата, не смятам, че в момента ще успее да го стори.
Ричард прокара пръсти през мократа си коса.
— Но ако въпросният мъртъв магьосник смята, че аз съм човекът, способен да възстанови границата, се опасявам, че греши. Нямам никаква представа как би могло да стане това.
— Нима не разбираш, Ричард? Според мен дори да знаеше как да го направиш, не би могъл.
Ричард я изгледа с крайчеца на окото си.
— Май пак прибързваш със заключенията и даваш воля на въображението си, а?
— Разбери, Ричард — границата падна заради мен. Това обяснява защо предупредителният маяк е за мен — защото не друг, а аз причиних срива. Няма да отречеш този факт, надявам се.
— Не, но имаме доста да учим, преди да разберем какво става в действителност.
— Аз освободих Хармониите — продължи тя. — Няма смисъл да се опитваме да не забелязваме този факт.
Калан беше използвала древна магия, за да спаси живота на Ричард. Беше освободила Хармониите, за да го излекува. Тогава не и бе останало никакво време за губене; ако не бе го сторила незабавно, след броени секунди Ричард щеше да умре.
Освен това в онзи момент изобщо не предполагаше, че Хармониите представляват такова бедствие. Не беше наясно, че те са създадени преди три хиляди години от сили от отвъдния свят като оръжие, предвидено да унищожи магията. Единственото, което знаеше, беше, че ако иска да спаси живота на Ричард, трябва да ги използва.
Ричард знаеше какво е да си убеден, че дадено нещо трябва да се направи по точно определен начин, и никой да не ти вярва. Можеше да си представи как се е чувствала Калан в онзи момент.
— Права си — не можем да не го забелязваме, ако изобщо можем да го наречем факт. Но засега не знаем какво е станало всъщност. Важното е, че Хармониите бяха върнати обратно в отвъдния свят.
