— Как мога да съм сигурна, че ще удържиш обещанието си?
— Магьосниците винаги изпълняват обещанията си — усмихна се той.
— Но нали сам каза, че не си много наясно с магьосническите работи.
— Да, но знам как се удържат обещания.
Най-накрая тя се съгласи и му позволи да и помогне да се изкачи горе. Щом той я издърпа на плочата при себе си и тя усети на свой гръб, че почти не може да се отлепи от земята, камо ли да се изправи, нещо повече — че скалният таван е буквално на милиметри от гърба и, започна да трепери от ужас.
— Знам как се чувстваш — увери я той. — И при мен е така, Дженсън. Аз също едва издържам, но нямаме друг изход. Ако ме следваш, всичко ще бъде наред — знам откъде може да се мине. Пълзи след мен и няма да разбереш кога ще се озовем навън.
— Ами ако таванът се срути и ни премаже? Или се спусне само няколко милиметра надолу и ни приклещи така, че да не можем да мръднем?
— Няма — увери я той. — Тази скала е заседнала тук от векове. Няма да падне точно сега. Повярвай ми.
Тя кимна, но той не бе убеден, че го е чула. Извърна се напред, за да продължи, и чу жалостивия и хленч.
— Хвани ме за глезена — подвикна и. — Хайде, бутни раницата си към мен, аз ще се погрижа. За теб остава само да ме стискаш за глезена и да пълзиш напред.
— Ами ако стане прекалено тясно и не мога да дишам? Какво ще стане, ако не мога да си поема дъх, Ричард?
— Аз съм по-едър от теб, така че щом аз успявам да пълзя напред, и ти ще можеш — успя да и отговори той със спокоен и уверен глас.
Тя кимна, но не преставаше да трепери. Ричард протегна ръка назад и трябваше да и напомни да му подаде раницата си. Щом я пое, върза презрамките за своя багаж и започна да бута и двете напред. Дженсън се вкопчи за глезена му, сякаш това бе единствената нишка, предпазваща я да не падне в лапите на Пазителя. Ричард не каза нищо, въпреки че сестра му го стискаше с всичка сила; разбираше, че я е страх безумно.
Ричард прибута раниците напред и започна да се придвижва едва-едва. Опита се да не мисли за нащърбения скален таван, висящ на милиметри от гърба му. Знаеше, че точно преди да излязат навън, ще стане още по-тясно. Теренът бе с лек наклон нагоре и вдясно. Светлината се виждаше по-надолу вляво.
Човек можеше да се заблуди, че е по-лесно да тръгне направо към светлината. Изглеждаше близо. Но всъщност единственият начин бе да се свие в обратната посока и да се заобиколи стеснението, откъдето нямаше минаване. Беше му трудно да убеди дори себе си, че трябва да продължи в непрогледния мрак, вместо да тръгне към светлия отвор, но вече бе опитал веднъж и знаеше, че това е единственият начин.
Докато потъваше все по-надълбоко в мрака, заобикаляйки непроходимия участък от пещерната галерия, стигна до мястото, където процепът се стесняваше още повече. Продължи напред, докато скалата опря в гърба му. Знаеше, че не остава много, не повече от три-четири метра, но тъй като не можеше да си поеме дъх, тясното пространство му се виждаше обезсърчаващо.
Ричард упорито буташе раниците пред себе си и си проправяше път все по-нататък. Налагаше се да се отблъсква с върха на пръстите си, да провира гръдния си кош с усилие и все повече да се отдалечава от светлината.
Пръстите на Дженсън се бяха вкопчили яростно в глезена му. Той нямаше нищо против, защото така и помагаше да напредва заедно с него. Искаше да има възможност да я издърпа веднага щом гърдите и заседнат в теснината.
В същия миг ръката и пусна глезена му.
Тридесет и трета глава
РИЧАРД ЧУВАШЕ КАК ДЖЕНСЪН ДРАПА трескаво някъде зад него.
— Дженсън? Какво става? Какви ги вършиш?
Тя ревеше истерично, трепереше от ужас и се отдалечаваше към светлината.
— Дженсън! — извика Ричард. — Не тръгвай нататък! Остани при мен!
Както беше заклещен в теснината, му бе невъзможно да се обърне и да види къде е сестра му. Пропълзя още малко напред и извърна глава, за да се опита да погледне към нея. Тя се катереше пълзешком към светлината и не му обръщаше никакво внимание.
Калан се примъкна към него.
— Какво прави тя?
— Опитва се да излезе навън. Вижда процепа светлина и не ме чува.
Ричард бутна раниците напред и устремно си запроправя път към разширението отвъд теснината, където бе достатъчно широко, за да диша спокойно и да се изправи на колене.
Дженсън изпищя. Ричард я видя да драска като обезумяла по скалата, но не напредваше нито стъпка. Колкото и неистово да се мъчеше да се изтласка напред, не постигаше нищо; напротив — плъзгаше се все по-надолу по наклона и се заклещваше по-здраво в скалата.
Всяка усилна, яростна глътка въздух, която поемаше, я заклинваше все по-надълбоко.
Ричард я извика по име, опита се да привлече вниманието и, да я накара да се вслуша в думите му. В отчаянието си тя изобщо не го чуваше. Видяла светлината, се втурна с цялото си същество към нея и нищо друго нямаше значение.
Колкото се може по-бързо Ричард заобиколи стеснението и изведе Калан, Оуен, Кара и Том по единствения възможен път навън. Калан се държеше здраво за глезена му и по тежкото групово дишане по-назад той разбираше, че и останалите ги следват неотлъчно.
Дженсън изпищя от ужас. Мяташе се бясно, но не помръдваше нито милиметър. Заклещена в скалата, притисната отвсякъде от масивната скала, тя едва дишаше.
— Дженсън! Дишай бавно! Успокой се! — продължаваше да я напътства Ричард, докато се придвижваше към изхода. — Дишай бавно! Бавно!
Най-сетне стигна отвора. Показа се от дълбоката пукнатина и заслепен от ярката светлина, затвори очи. Застана на колене и се обърна, за да помогне на Калан да излезе. След нея навън изскочи Бети, която някак си бе успяла да изпревари другите. Щом Оуен и Кара също излязоха, Ричард свали меча си и го подаде на Калан.
Том се провикна, че щял да се върне и да се опита да стигне Дженсън.
Щом другарите му бяха навън и в безопасност, Ричард се шмугна обратно в процепа. Запълзя на колене и длани и потъна в тъмното. Забеляза, че така, както е подходил, Том няма никакъв изглед за успех.
— Аз ще я хвана, Том.
— Мога да я достигна — успя да промълви онзи, макар самият той вече да се бе заклещил.
— Напротив, няма как да успееш — отсече Ричард. — Не е достатъчно да го искаш. Ще останеш притиснат под скалата. Чуй ме. Върни се, иначе, какъвто си тежък, ще се сурнеш надолу и така ще заседнеш, че няма измъкване. Връщай се, докато все още имаш възможност. Хайде. Аз ще я хвана.
Том видя как Ричард го заобикаля, след което, макар и с неохота, заотстъпва назад в тъмното, където бе с няколко ценни милиметра по-широко.
Ричард се промъкна през стеснението и продължи по-надолу, за да може да се обърне и да не е надолу с главата, докато се опитва да помогне на Дженсън. Ако не внимаваше, щеше да се окаже в положението на Том. Долу в непрогледния мрак Дженсън надаваше отчаяни викове.
Ричард, прилепен плътно до пода, се извиваше като змия и напредваше стъпка по стъпка, като гледаше да държи курс наляво.
— Дишай, Дженсън! Идвам! Всичко е наред!
— Ричард! Моля те, не ме изоставяй! Ричард!
Говореше и със спокоен, уверен глас, като продължаваше да се приближава към нея в невъзможно тясната цепнатина.
