— И според теб няма друг път, освен тунела и скалните первази?
— Не съм казал такова нещо. Според мен има и други древни пътеки, но ще отнеме цял ден, докато огледаме всички възможни кътчета, а не е сигурно, че ще попаднем, където трябва. Но ако настояваш, ще се върнем и ще пробваме.
Калан поклати глава.
— Не можем да си позволим да загубим още време. Трябва да побързаме, за да ти осигурим противоотровата.
Ричард кимна. Нямаше представа как ще отърве цяла една империя от Ордена, за да получат противоотровата в замяна, но все щеше да измисли нещо. Противоотровата му трябваше. Нямаше причина да играе по свирката нито на Оуен, нито на Ордена.
Калан още веднъж надзърна в тесния, тъмен тунел.
— Сигурен ли си, че няма змии?
— Поне не видях.
Том подаде на Ричард меча му.
— Ще вървя последен — рече. — Щом ти си успял да се промъкнеш, значи и аз ще мога.
Ричард кимна и преметна ремъка през рамо. Намести ножницата на хълбока си така, че да не му пречи, и се наведе. Притисна раницата до корема си, за да успее да се пъхне в теснината. Скалната плоча над главата му бе заседнала под ъгъл, така че нямаше как да се придвижва изправен — трябваше да застане странично и да се приведе колкото може напред. Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-тъмно ставаше. Останалите го последваха в тунела и запречиха и последните лъчи светлина.
Дъждът, валял през последните няколко дена, най-сетне спря, но по планината продължаваха да текат потоци и ручейчета. Нагазиха до глезените във вода и шляпането им отекна в ограниченото пространство. Вълничките мятаха пъргави отблясъци по влажните стени и нарушаваха поне отчасти гъстия мрак.
Хрумна му, че ако беше змия, сигурно би живял именно тука. Освен това бе сигурен, че ако Калан, която вървеше точно зад него, се сблъска със змия в такова тясно пространство, сигурно няма да бъде никак доволна.
Страшното навън изглеждаше съвсем различно тук, където човек нямаше място за отстъпление, не можеше да избяга. В затворени пространства паниката никога не пропуска да те изненада.
В почти непрогледната тъмнина Ричард нямаше друг избор, освен да се придвижва опипом по студения камък.
Там, където водата се стичаше по скалата, стените бяха хлъзгави. На места имаше кал, другаде се излизаше върху суха скала. През повечето време обаче джапаха в киша. Тук-там в нишите покрай стената се бяха събрали мокри листа.
Миризмата издаваше, че в тунела е умряло животно, чийто труп се разлагаше нейде в подгизналата пещера. Щом другите членове на малката група подушиха гадната смрад, до ушите на Ричард достигнаха охкания и оплаквания. Бети също изблея недоволно. Дженсън я сгълча шепнешком да мълчи.
Щом си запроправяха път в теснината с надвисналата ниско над главите им масивна скална завеса, забравиха за възмущението си от неприятната миризма. Пещерата не приличаше на никоя подземна пещера, в която бе попадал Ричард. Всъщност представляваше просто пукнатина в скалата. Нямаше зали и разклоняващи се пътеки; вървеше се все напред по цепнатината, така че не беше фатално, че пътят не е осветен. Пък и той знаеше, че няма да вървят кой знае колко време. Въпреки това тъмнината действаше потискащо.
Стигнаха до мястото, където пътеката тръгваше рязко нагоре. Ричард заопипва стените от двете си страни, за да намери надеждни хватки, които да му помогнат в трудното изкачване. Сегиз-тогиз се налагаше да опира гръб в едната стена и с крака, заклещени в отсрещната, да се мъчи да пропълзи нагоре, като се възползва от помощта на всяка издутина в скалния релеф. В същото време трябваше да внимава да не си изпусне раницата, която още лежеше в скута му, както и да не заклини някъде меча си. Придвижваше се доста бавно.
Най-сетне стигна високото плато, откъдето някога се бе откъснала масивната скала. Процепът под скалата продължаваше хоризонтално, а не отвесно, както досегашния тунел. На места беше доста тясно заради срутените купчини камъни, но след известно време стигнаха до достатъчно широка дупка, откъдето можеха да се промъкнат и да излязат под надвисналата скала. Щом стъпи на платото, Ричард подаде ръка, за да помогне на Калан.
Останалите, още не изпълзели нагоре по почти вертикалния участък, сумтяха шумно и дишаха тежко.
От позицията си върху платото Ричард най-накрая забеляза светлина — и отпред, и отгоре. Вече бе огледал терена и знаеше, че съвсем скоро ще се окажат от другата страна на тунела, но най-напред трябваше да пропълзят през платото, притиснато от исполинската скална маса. Усещането не бе особено приятно.
Такива места не му бяха по вкуса. Но разбираше, че нямат голям избор. Този участък му се бе сторил най-труден. Добре поне, че беше към края.
— Оттук насетне трябва да пълзим по корем — рече на Калан. — Хвани се за глезена ми. Предай на останалите да сторят същото с човека пред себе си.
Калан надзърна към светлината, която проблясваше през процепа отпред.
— Много е тясно, Ричард. Дали ще успеем да пролазим?
Ричард свали раницата си.
— Има откъде да се мине. Скоро ще сме от другата страна.
Калан въздъхна дълбоко.
— Добре. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Чуйте всички — провикна се той към другарите си. — Още малко и сме навън.
— Само смей да ни прекарваш през още разлагащи се трупове — направо лошо ти се пише — подвикна Дженсън и всички се засмяха на забележката й.
— Няма нищо такова — успокои я брат и. — Но ни чака един доста труден участък. Но щом аз успях да мина, и вие ще се справите. Само трябва да ме слушате внимателно и да правите, каквото ви казвам. Ще пълзите по корем, като всеки бута багажа пред себе си. Дръжте се за глезена на човека пред вас. Така няма да се отклонявате от най-подходящия маршрут. Пред себе си ще забележите светлина. Не може да се мине направо към нея. Трябва да се заобиколи. Таванът пада прекалено ниско, а пътеката тръгва леко наляво и надолу. Подхлъзнете ли се натам, става още по-тясно; няма да можете да се измъкнете. Трябва да заобиколим мястото, където таванът се спуска ниско над пода. Това ще стане отдясно, където е тъмно, но не е толкова тясно. Разбрахте ли ме всички?
В мрака отекнаха утвърдителните им отговори.
— Искам да изляза, Ричард, не мога повече да стоя тук — проплака Дженсън. В гласа и се долавяха нотки на почти неконтролируема паника.
— И аз не мога — отвърна той. — Но веднъж вече успях да изляза и да се върна обратно при вас. Всичко ще е наред. Само ме следвайте и няма да имате проблеми.
— Искам да се върна — проехтя гласът и в мрака.
Ричард не можеше да и позволи това. Излезеха ли на откритите скални прагове, щяха да са идеална мишена за соколите.
— Ела тук, мини пред мен — насърчи я Калан. — Стисни Ричард за глезена и първа ще видиш светлината на деня.
— Аз ще се погрижа Бети да върви след теб — успокои я Том.
Този вариант явно и се видя приемлив и тя се промъкна напред, стиснала багажа пред себе си.
Щом светлината и разкри колко е тясна пролуката, през която трябваше да пропълзят, започна да трепери. Ричард и помогна да се качи на плочата и лицата им се озоваха на милиметри едно от друго — в очите и проблеснаха сълзи.
Огромните и сини очи се взираха ококорено в процепа.
— Моля те, Ричард, умирам от страх. Не искам да се пъхам тук.
— Знам, но ще е съвсем за кратко — кимна и той. — Обещавам ти, че ще излезеш от другата страна. — Погали я по лицето. — Чу ли, обещавам ти!
