ме забави?
— Не. Нещата ми трябват, но по-важното е да доведеш хората. Виж какво можеш да намериш без проблеми и се връщай тук с Оуен и хората му колкото се може по-скоро.
— Разбрах. Кога тръгваме?
— Веднага. Нямаме време за губене.
— Веднага ли? — не повярва на ушите си Оуен. — След час-два ще мръкне.
— Тези час-два може да се окажат ужасно важни. Не ги губете.
Калан разбра какво точно има предвид Ричард: проблемът с отровата или угасването на дарбата. Тя виждаше с очите си колко мъчителни стават главоболията, причинени от дарбата му. Едва се сдържаше да го прегърне, да го утеши, да облекчи болката му, ала не можеше просто ей така да се хвърли в обятията му; чакаше ги доста работа. Погледна фигурката, поставена върху пиедестала на монументалната статуя. Половината от кехлибарената повърхност вече беше придобила цвета на нощен камък — бе станала черна и мъртва като сърцето на отвъдния свят.
Том метна раницата си през рамо.
— Ще се грижиш за тях, нали, Кара? — смигна и той. Тя му се усмихна приятелски. — Значи, до след няколко дни. — Махна им за сбогом, погледът му се задържа върху Дженсън. Само след миг направи знак на Оуен и двамата се запътиха към целта си.
Кара скръсти ръце и премери Дженсън с поглед.
— Голяма си глупачка, ако не изтичаш да го целунеш и да му пожелаеш лек път.
Дженсън се поколеба, но след миг вече летеше след Том. Бети хукна след нея.
Ричард пъхна статуйката в раницата си и грабна лъка, опрян на голямата статуя.
— Да вървим да намерим подходящо място за бивак сред дърветата.
Ричард, Калан и Кара заслизаха към вековната борова гора, която щеше да им осигури добро прикритие. Калан си помисли, че доста време бяха прекарали на открито. Беше само въпрос на време, докато соколите ги открият — докато Николас надуши дирите им.
Въпреки смразяващия студ Калан знаеше, че няма да могат да си запалят огън — соколите можеха да забележат дима и да ги открият. Изходът бе да си стъкмят закътан заслон. Калан с удоволствие би се пъхнала в някой хралупест бор, ала не бе сигурна дали това дърво изобщо вирее в Стария свят, така че желанието и едва ли бе осъществимо.
Докато подбираше внимателно пътя си, като гледаше да върви само по камъните и да не оставя следи в снега, погледът и се стрелкаше към надвисналите облаци. Човек винаги можеше да се надява на затопляне, при което снегът да обърне на дъжд. При всички положения ги очакваше неприятно студена нощ.
Докато се спускаха на зигзаг по стръмната пътека, Дженсън, следвана неотлъчно от Бети, се върна и ги настигна. Вятърът ставаше все по-студен, снеговалежът сякаш се усили.
Щом стигнаха на по-равен участък от пътя, Дженсън стисна Ричард за ръкава.
— Съжалявам, Ричард. Не исках да избухвам. Знам, че не ти си прогонил онези хора. Знам, че нямаш никаква вина. — Подръпна въженцето на Бети и нави една част около ръката си. — Просто се ядосах на отношението към тези хора. Аз съм като тях и това ме вбесява.
— Права си да се гневиш срещу начина, по който са се отнесли с тях — отвърна Ричард и продължи напред, — но не, защото намираш нещо общо със себе си.
Изненадана от думите му, дори сякаш леко засегната, тя не помръдна.
— Какво искаш да кажеш?
Ричард спря и се обърна към нея.
— Този начин на мислене е типичен за Императорския орден. И за сънародниците на Оуен. Това е израз на тенденцията да се внушава необосновано чувство за превъзходство или вина у хора, които споделят някакво общо качество или умение.
Императорският орден иска да те накара да повярваш, че твоето достойнство, че най-ценното нещо в живота ти или пък порочната ти същност се коренят изцяло във факта, че принадлежиш към определена група хора; според тях свободната воля на човек или няма никаква сила, или изобщо не съществува. Те искат да те накарат да повярваш, че всички хора представляват взаимозаменяеми безлични членове на една или друга общност, обединена от ясни и предопределени характеристики; че хората са обречени да живеят чрез груповата си идентичност, че ги движат общи стадни чувства и не могат да се борят за личното си щастие, тъй като лично, независимо щастие изобщо не съществува. Тъй като съществува само колективно щастие.
Те вярват, че един човек може да се издигне, когато е избран да получи признание, понеже общността, в която живее, трябва да бъде почетена и трябва да и се избере представител, който да получи отличието за себестойност. И само отразената от това отличие светлина може да озари и другите членове на общността.
Ала удостоените с това отличие живеят с тревожното съзнание, че то е въпрос на мнима компетентност. Човек никога не се чувства истински удовлетворен, понеже никой не може да излъже самия себе си. Най- накрая, понеже това признание е фалшиво и дадено поради принадлежността на някого към определена група, то следва да бъде поддържано единствено посредством сила.
Това омаловажаване на човечеството, дамгата, която Орденът поставя върху всички хора, е тяхната върховна присъда над ограничения откъм способности човешки род.
Когато насочваш срещу мене гнева си заради нещо, заложено от някой друг, значи ме смяташ за виновен за чужди престъпления. Същото е когато някой твърди, че съм чудовище, понеже баща ми е бил чудовище. Обратното — ако се възхищаваш на някого само защото считаш, че общността, към която принадлежи, заслужава възхищение, значи отново си подвластен на същия порочен морал.
Императорският орден твърди, че никой няма право да постига нещо със собствени усилия, да направи непосилното за другиго; ето защо според тях магията трябва да бъде изкоренена от лицето на земята. Според тях магическите способности са нещо порочно, понеже се коренят в злото на егоизма, и като така плодовете на тези способности са белязани с това зло. Ето защо Орденът учи, че всичко постигнато трябва да бъде пожертвано за хората, които нямат никаква заслуга за него. Те защитават тезата, че единствено посредством такава жертва въпросните плодове ще бъдат пречистени и годни за употреба.
Ние от своя страна сме на мнение, че животът на всеки човек е ценен сам по себе си и че всичко, което постигне даден човек, го постига сам за себе си.
Никой, освен самия ти, не може да ти спечели самоуважение. Всяка общност, която ти предлага подобно нещо или го изисква от теб, е опасана от оковите на робството.
Дженсън дълго не отмести поглед от очите му. Най-сетне на устните и блесна усмивка.
— Значи, затова винаги съм искала да ме приемат заради самата мен, заради това, което съм, и съм считала, че не е честно да бъда преследвана заради даденото ми по рождение.
— Да. Ако искаш да се гордееш със себе си заради постигнатото със собствени усилия, не си позволявай да бъдеш прикована до една или друга общност; не го прави и с другите. Остави всеки сам да докаже себе си и да спечели твоята оценка.
Това означава, че хората не би трябвало да ме мразят заради факта, че баща ми е бил лош човек, нито пък да ме уважават заради добродетелите на дядо ми. Аз имам право да живея собствения си живот, да градя сам своето лице пред света. Ти си Дженсън Рал и животът ти представлява онова, което сама направиш от него.
Изминаха останалата част от пътя в мълчание. Дженсън дълго разсъждава над думите на брат си.
Щом навлязоха сред дърветата, Калан мигом се почувства по-добре под короните на вековните борове, но истински си отдъхна едва когато потънаха в меката прегръдка на по-ниските и кичести балсамови дървета. Продължиха да си проправят път в гъстата гора, в безмълвната самота на величествените дървета и още по-надолу по хълма, до една скална стена, предлагаща добра закрила от природните стихии. Нямаше да е трудно да натрупат клони и да си построят относително уютно местенце за пренощуване.
С брадвичката на Том, Ричард отсече няколко прави и по-яки клона, които да послужат за основните греди, опрени в скалата. Докато ги привързваше един за друг с помощта на жилави коренища, Калан, Дженсън и Кара се пръснаха да събират по-дребни клони, част, от които да застелят на пода и друга част, за да покрият гредите.
— Как възнамеряваш да отървеш Бандакар от Ордена, Ричард? — попита Дженсън, докато влачеше
