ушите му.
Капчиците роса бяха твърде дребни, за да се чува как падат по листата, а водата, която боровите иглички събираха от влажния въздух, съвсем не бе достатъчна, за да се събира и да капе. Освен това звукът, който Ричард чу, не приличаше на ромолене на дъждовни капки. Той съсредоточи вниманието си върху тъмните сенки и се помъчи да разбере какво е онова, което спря да се движи.
В този миг то тръгна пак, този път по-бързо, някак целенасочено. Мек, копринен звук прорязваше клоните на дърветата и му напомняше за плъзгането на кънки по гладък лед.
Ричард отстъпи, но нещо го закачи за другия крачол. Пак така лепкаво, точно като предното. И горещо.
Обърна се да види какво се лепна за крачола му, но в същия момент нещо го парна по ръката, точно над лакътя. Беше без риза и лепкавата маса го прогори до месо. Ричард дръпна ръката си и отстъпи назад от нещото, хванало крачола му. С дясната ръка, която стискаше меча, притисна изгореното място на лявата ръка, за да успокои туптящата болка. Топла кръв обля пръстите му. Собствената му ярост и гневът, който се процеждаше в него от меча, заплашваха да заглушат предпазливостта му.
Обърна се и се взря да види онова, което не би трябвало да е там. Тънката като бръснач червена линия на хоризонта пробяга по меча му и острието блесна в кървавочервено, съвсем като кръвта по ръката, която стискаше ефеса.
Сенките се сгъстяваха край него. Каквото и да беше, създанието хващаше клоните и вейките и леко ги отместваше от пътя си. Ричард заподозря, че мекото съскане е звукът от прогарянето на дървесината при допира с незнайната твар. Мирисът на изгорени листа, която усети още в началото, вече намери обяснение. Но той все така не разбираше що за създание е това и как действа. Ако не беше ужасяващата пареща болка от онзи допир, вероятно би се усъмнил в преценката си — едва ли би повярвал, че изобщо е възможно да съществува нещо такова. Но кръвта, която се стичаше по ръката му, не беше въображаема.
Ричард инстинктивно разбра, че времето му изтича.
Трийсет и шеста глава
БЪРЗО, НО БЕЗ ДА ВДИГА ШУМ, Ричард вдигна меча си в очакване на нападение. Не знаеше какво точно ще последва, но бе готов. Докосна студеното стоманено острие до плувналото си в пот чело.
Едва доловимо прошепна думите „Меч, бъди ми верен днес“, за да настрои и себе си, и оръжието да свършат необходимото.
Беше гол до кръста и няколко тежки дъждовни капки намокриха кожата му. Дъждът ту валеше, ту спираше, но сякаш започна да се засилва. Лекият ромон на капките по гъстата корона от листа вече разпръсваше тишината на гората. Ричард примигна, за да махне водните капки от ресниците си.
После чу движение сред клоните и стъпки, които се приближават бързо към него. Не можеше да сбърка походката на Кара. Очевидно беше патрулирала по периметъра около техния лагер и бе чула същите звуци като него. Познаваше Кара добре и изобщо не беше учуден от бдителността и.
Но заобиколен от шепота на дъжда, Ричард чуваше и как клони и вейки едни след други бавно се отдръпват, а тук-там няколко клончета приплясват, докато нещото го обкръжаваше. Усети докосване по лявата ръка. Отстъпи крачка назад и измъкна ръката си от лепката. Изгореното място пулсираше болезнено. Топла кръв се стичаше вече на две места по ръката му. Нещо го хвана отзад за крачола и той пак издърпа крак.
Кара се носеше с гръм и трясък между дърветата и далеч не беше незабележима. Увеличи фитила на фенера си и освети бивака със сноп лъчи.
Ричард успя да различи нещо като странна тъмна мрежа, оплетена около него, втъкана сред дървета, клони и храсти. Изглеждаше като дебела нишка, но жива и лепкава. Нямаше никаква представа що за твар е това и как е успяла да плъзне навсякъде около него.
— Господарю Рал! Добре ли сте?
— Да. Не мърдай оттам.
— Какво става?
— Още не знам.
Звукът приближаваше, а тъмните, уж неподвижни нишки около Ричард отново започнаха да затягат хватката. Една го докосна по гърба. Той трепна, преви се и замахна с меча.
Щом я разряза, цялата паяжина се стегна и го уви още по-плътно.
Кара увеличи максимално светлината на фенера, с надеждата да види какво става. Тогава Ричард внезапно съзря, че блестящите нишки го оплитаха като в пашкул. Дори видя как паяжината се преплита над главата му. Беше толкова близо, че не му оставаше никакво пространство за действие.
В този миг осъзна откъде е идвал коприненият звук, който чу в началото. С плавни и неспирни движения някаква незнайна твар е изтъкавала нишките си край него, както паяк плете своята мрежа около жертвата си. Нишките на тази паяжина обаче бяха дебели колкото китката му. Нямаше никаква представа какво е. Знаеше само, че при всеки допир с нишките — по крака, по лявата ръка — получи болезнени изгаряния.
Видя как светлината от фенера приближава и се сети, че Кара си проправя път към него.
— Кара, стой там! Не го пипай! Ще те изгори.
— Ще ме изгори ли?
— Да, сякаш е нещо като киселина. Освен това лепне. Стой настрани, за да не докопа и теб.
— Ами ти как ще се измъкнеш?
— Ще го разсека. Ти стой там, а аз ще дойда при теб. Когато нишките стегнаха и лявата му страна, Ричард най-накрая изви меча си и го стовари върху тях. Острието проблесна на светлината на фенера и разсече мрежата от лепкави нишки. При срязването те отскачаха назад с плясък като обтегнат ластик. Някои се залепиха по клоните и увиснаха като мокър мъх. На светлината на фенера Ричард забеляза как листата се сгърчват, изгорени от досега с нишките. Каквото и да тъчеше паяжината, Ричард не можеше да го види.
Дъждът се усилваше, а Кара се стрелкаше напред-назад, търсейки начин да се добере до Ричард.
— Мисля, че мога…
— Не! — изкрещя той. — Казах ти, стой настрана! Ричард продължи да реже дебелите тъмни въжета там, където бяха най-близо до тялото му, и се стремеше да открие слабо място в тъканта на пашкула, за да наруши целостта му. След известно време обаче бе принуден да се откаже, защото лепкавите нишки взеха да увиват и меча му.
— Трябва да ти помогна! — извика Кара нетърпеливо.
— Само ще се оплетеш. Ако хване и теб, няма да можеш да ми помогнеш. Казах ти, остави ме аз да го разрежа и да стигна до теб.
Това като че ли най-после я разубеди, поне временно, да не се втурне с оръжие на помощ. Тя стоеше полуприведена, с отчаяно стиснати устни и с Агиел в ръка, без да знае как да постъпи — хем не искаше да наруши забраната му и разбираше смисъла на предупреждението му, хем и не можеше да го остави да се бори съвсем сам.
А битката беше странна, объркваща, безстрастна. Нямаше никаква припряност. Разрезите очевидно не причиняваха болка на това същество. Просто пашкулът бавно и неспирно се стягаше около Ричард и сякаш го подканваше да прекрати съпротивата, понеже има достатъчно време да прецени положението.
Въпреки тишината и измамното спокойствие Ричард беше крайно разтревожен от неумолимото затягане на паяжината. Преизпълнен с желанието да сложи край на нелепата ситуация, вдигна меча си и разсече гъстата мрежа.
Виждаше как в гората край него израстват нови нишки, докато той се бори да се измъкне от тях. Съществото укрепваше и непрестанно затягаше примката си, още докато Ричард разсичаше най-близките до себе си нишки. Унищожаваше десет въжета, но веднага го обгръщаха нови двайсет. Той не изпускаше от поглед гората, за да разбере в крайна сметка кой тъче паяжината и да атакува причината, а не резултата. Всичките му усилия оставаха напразно — не се виждаше нито началото на нишките, нито самият паяк. Само лепкавите израстъци продължаваха да пълзят в шубрака и между дърветата, растяха и се множаха непрекъснато, уплътняваха пашкула около него.
