Макар че на пръв поглед имаше достатъчно време да измисли изход, Ричард знаеше, че това усещане е празна глупава надежда. Отлично разбираше, че времето му бързо изтича. Тревогата му растеше все повече. Изгорената плът пулсираше от болка, сякаш непрекъснато му напомняше каква смърт го очаква, ако не успее да се измъкне. Щеше да настъпи момент, когато няма да може да мърда. Знаеше, че все някога стегнатият пашкул ще го задуши. И със сигурност не го очакваше бърза смърт.
Мрежата се сгъстяваше около него, а Ричард продължаваше да и нанася яростни удари в неистов опит да си проправи път с меча през лепкавата и прегръдка. Всеки път, когато стоварваше острието отгоре и, по него полепваше все повече от гадната слуз, с която бяха пълни израстъците. Колкото повече режеше, толкова повече нарастваше лепкавата обвивка на меча. Мечът ставаше по-тежък и все по-трудно разкъсваше стената пред него.
Докато Ричард се мъчеше да се измъкне от капана, един възел не само продължи да слепва обвивката по острието му, но и го залепи за стената на пашкула, с което самото повдигане на меча се превърна в изпитание. Той се почувства като муха в паяжина. С огромно усилие измъкна меча си от стената, но израстъците, все още залепени за острието, само се разтеглиха като лепило.
За пръв път Ричард срещаше противник, който толкова да затрудни меча му. Беше си пробивал път през брони и железни решетки, но тази лепкава смес, макар и да се режеше, увисваше и полепваше по всичко наоколо.
Спомни си как Ейди веднъж го попита кое е по-силно — зъбите или езикът. Тя твърдеше, че езикът е по-силен, макар че е мек, и би издържал доста след като зъбите са се предали. Въпреки че спорът бе по друг повод, в този случай ужасяващото му значение бе повече от очевидно.
Част от коварните нишки се разтегнаха и полепнаха по крачолите му. Докато измъкваше меча си, един израстък падна върху дясната му ръка. Той изкрещя от болка и се свлече на колене.
— Господарю Рал!
— Стой там! — успя да извика, преди Кара да тръгне към него. — Добре съм. Просто стой там.
Загреба в шепа листа, парчета от кора и пръст, за да предпазва дланта си, и откъсна тъмния лепкав израстък от ръката си.
Пронизващата болка го накара да посегне да го махне, забравил всичко останало.
Кълбото от нишки ставаше все по-стегнато, а дебелите израстъци поваляха фиданки, късаха вейки, отчупваха цели клони от дърветата. Гората бе изпълнена с острия мирис на изгоряло.
Въпреки че яростта на меча го изпълваше и поддържаше духа му, Ричард разбра, че губи битката. Където и да срежеше, множество нови нишки бързо се появяваха, слепваха се с останалите и запълваха дупката. Колкото и да сечеше пашкуленото кълбо, мрежата само се увиваше и слепваше в още по-стегната паяжина.
Спокойното отчаяние взе да отстъпва на паниката пред мисълта, че е в капан. Страхът наля сила в мускулите му и той с всичка сила стовари меча си. Представяше си как странната тъмна маса го поглъща, изгаря плътта му, как се сгъстява плътно около него, докато накрая го задушава или може би първо го убива, като прогаря месата му до кокал. Ричард яростно нанасяше удар след удар в лепкавата стена. Зад разсечените израстъци, увиснали назад, се появяваха нови. Отрязаните дори се преплитаха с новите и още повече заздравяваха мрежата. Той не просто губеше битката, но с борбата си даже улесняваше задачата на своя екзекутор.
— Господарю Рал, трябва да дойда!
Кара добре разбираше, че заплахата е смъртоносна, и търсеше начин да го избави от капана. Но също като него нямаше никаква идея какво трябва да направи.
— Кара, чуй ме! Ако и ти се оплетеш, ще умреш. Пази се и в никакъв случай не го докосвай с твоя Агиел. Аз ще измисля нещо.
— Тогава побързай и действай, преди да е станало късно! Все едно правеше нещо друго.
— Дай ми само минутка да помисля!
Опита се да овладее учестеното си дишане и докато търсеше изход, подпря гръб на огромния ствол на близкия смърч, край който бе проснал завивката си. Около дървото не бе останало много свободно пространство, а скоро и то щеше да се запълни. Кръвта от раните, изгорени от тъмното вещество, се стичаше по ръцете му. Плътта му гореше и пулсираше, а болката му пречеше да се съсредоточи. Трябваше да намери начин да прескочи лепкавата мрежа, да се измъкне от капана и, преди той да го е погълнал завинаги. И тогава се сети.
Използвай меча за онова, което той умее най-добре.
Без да губи време, Ричард отлепи гръб от дървото, обърна се, направи крачка назад и с всичка сила стовари меча си. Знаеше, че от това зависи животът му, и вложи в удара всичката си ярост и енергия, цялата си мощ. Върхът на острието светкавично се завъртя, свистейки.
Мечът отсече дървото с оглушителен грохот, все едно падна гръм. Стволът се разтърси, разхвърчаха се трески. Леките стружки се носеха из въздуха, а парченца дърво и кора полепнаха по паяжината.
Огромният ствол изскърца, докато високата корона се накланяше през плетеницата над главата на Ричард. С нарастваща скорост тежкият смърч се стовари сред гъстата гора, отскубвайки дебели клони от съседните дървета.
С падането си дървото скъса израстъците, свързани с него, повлече част от лепкавите въжета със себе си, плесна ги върху земята и ги смаза под тежестта на дънера и клоните си.
Преди паяжината да успее да се възстанови и да изтъче нова мрежа, за да запълни отворилата се дупка, Ричард скочи върху дънера, който още вибрираше от удара в земята. Изпъна ръце и приклекна, за да запази равновесие. Вече валеше силно и дървото беше хлъзгаво. Ричард използва момента, докато гигантският дънер още подскачаше от удара, а отгоре му се сипеха клони, парчета кора, иглички и листа, за да изтича по ствола като по мост над лепкавата мрежа.
Задъхан, стигна до Кара, най-накрая освободен от капана. Морещицата го видя да приближава и скочи върху един по-голям клон, за да му помогне да премине. Сграбчи го за ръката, за да го удържи да не се подхлъзне по мократа кора, и той притича през гъстата корона.
— Това пък какво беше? — попита Кара, докато му помагаше да слезе от дървото, като надвикваше грохота на проливния дъжд.
Ричард още не можеше да си поеме дъх.
— Нямам представа.
— Виж — каза тя и посочи меча му.
Лепкавото вещество, все още полепнало по меча, се топеше на дъжда.
Кълбото от израстъци, преплетени сред гората, също постепенно омекваше и увисваше. Израстъците се разделяха, а дъждът свличаше мрежата към земята, отмивайки все повече от дългите, дебели нишки от дърветата. Те падаха на тъмни купчини, съскащи на дъжда, и се топяха като първи сняг, който, едва довеян от бурята, бързо преминава в дъжд. В сумрака на зората Ричард успя да види големината на кълбото, което го бе оплело. Беше великански охлюв. Когато разкъса върха на плетеницата, падащото дърво като че ли разруши целостта на нещото и то се разпадна под собствената си тежест.
Студеният дъжд валеше все по-силно и по-силно и отмиваше тъмните израстъци от дървета и храсти. Разсипани по земята, те приличаха на вътрешностите на огромно мъртво чудовище.
Ричард избърса меча си в мокрите храсти и трева, докато не го изчисти от лепкавата слуз.
Кълбото на земята се топеше все по-бързо, като оставяше след себе си само сгъстяваща се сива мъгла. Сред сенките на дърветата мъглата бавно се вдигаше като пара над топлите недра на току-що посечено тяло в зимен ден. Излезе лек бриз, който поде сгъстените мъглести облачета и ги отнесе отвъд плътния параван на гората.
Вече под прикритието на горския балдахин, тъмната мъгла внезапно се раздвижи по необясним за Ричард начин, сгъсти се и се превърна в мастилено черна сянка. За миг, още преди той да осъзнае това, което виждат очите му, зловещото привидение се разпадна на хиляди треперливи форми, които се пръснаха във всички посоки като че мрачен фантом се превърна в дъждовни сенки и мъгла. Всичко изчезна за секунда.
Ричард потръпна от ужас.
По гръбнака му премина ледена тръпка.
— Видя ли го? — облещи се насреща му Кара.
