едно или друго нещо, той все по-сигурно губеше от поглед решението, а с него животът на Калан също му се изплъзваше все по-надалеч.
Трябваше да овладее чувствата си, да спре да се измъчва от проблема и да се концентрира върху решаването му.
Но не беше никак лесно да загърби чувствата си. Все едно да си наложи да забрави Калан, макар че я издирва. Паметта играеше главна роля в общия им живот. Срещата с Шота всъщност имаше за цел да му опресни спомените. За пръв път видя вещицата, когато Калан го доведе при нея, за да я помолят за помощ при намирането на последната липсваща кутия на Орден, след като Мрачният Рал задейства кутиите.
Калан бе тясно свързана с живота на Ричард по много начини. В известен смисъл той я познаваше, в качеството и на Изповедник, още от момче — дълго преди онзи ден в Еленовата гора, когато я срещна лично.
Беше дете, когато Джордж Сайфър, човекът, който го отгледа и когото по онова време Ричард мислеше за свой баща, му каза, че е спасил една свещена книга от страшна участ и я е донесъл в Западната земя. По думите на баща му, докато тази книга съществува, всички са в голяма опасност. Той обаче не бил в състояние да унищожи знанието, събрано в нея. Единственият начин да елиминира риска книгата да попадне в лоши ръце, но все пак да спаси съдържащото се в нея познание, беше да предаде книгата на нечия памет, преди да я изгори. Той възложи тежката задача по наизустяването на книгата именно на Ричард.
Заведе сина си на тайно място дълбоко в гората и ден след ден, седмица след седмица наблюдаваше как Ричард препрочита книгата безброй пъти, съсредоточен върху думите. Джордж Сайфър не надзърна в книгата нито веднъж — цялата отговорност бе върху плещите на Ричард.
След дълги дни четене и запаметяване Ричард започна да записва онова, което е запомнил, и да го сравнява с оригинала. Отначало допускаше много грешки, но постепенно се усъвършенства. Всеки път баща му изгаряше черновите. Ричард повтори книгата неведом брой пъти. Баща му често се извиняваше за товара, който му бе поверил, но Ричард не мразеше работата си — всъщност смяташе за чест, че баща му е доверил такава голяма отговорност именно на него. Макар че бе млад и не разбираше всичко, което четеше, успя да схване огромната важност на този труд. Освен това осъзна, че книгата описва сложни процеси, свързани с магията. Истинска магия.
След време, когато многократно успя да запише целия текст от начало до край без нито една грешка, Ричард се увери, че никога няма да забрави нито дума. Не само от текста, но и от уникалната постройка на изреченията разбираше, че и една изпусната дума би съсипала напълно скритото познание.
Когато увери баща си, че целият труд е добре запаметен, двамата скриха книгата на тайно място в скалите и я оставиха там три години. Когато те изминаха, Ричард вече прехвърляше шестнайсет години. В един есенен ден двамата се върнаха в гората и извадиха древната книга. Баща му каза, че ако Ричард успее да я напише цялата без нито една грешка, ще приемат, че я е научил идеално и ще изгорят оригинала. Ричард без колебание я написа от първата до последната дума. Когато сравни труда си с оригинала, очакванията му се потвърдиха — не бе допуснал нито една грешка.
Двамата издигнаха клада, трупаха нови и нови дърва, докато жегата не ги принуди да се отдалечат. Баща му подаде книгата и му каза, ако е сигурен в себе си, да я хвърли в огъня. Ричард взе „Книгата на преброените сенки“ в ръката си и прокара пръсти по дебелата кожена подвързия. В ръцете си държеше не само доверието на баща си, но и на целия свят. С ясното съзнание за цялата тежест на тази отговорност Ричард хвърли книгата в огъня. От този момент той вече не беше дете.
Когато книгата изгоря, огънят излъчваше не само топлина, но и хлад, а във въздуха се издигаха пъстри облачета в причудливи форми. Ричард знаеше, че за пръв път вижда истинска магия — не ловки фокуси или мистични приказки, а истинска магия, която съществува по свои собствени закони, така както всяко друго нещо на света. А някои от тези закони той дори беше запомнил с книгата.
Но в самото начало, при първите си срещи с книгата през онези дни, прекарани в гората с баща му, той в известен смисъл срещна Калан. „Книгата на преброените сенки“ започваше така: „Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, може да се провери единствено с употребата на Изповедник…“ Калан беше последният Изповедник. В деня, когато я срещна, Ричард търсеше следи, за да разкрие убиеца на баща си. Мрачният Рал бе задействал кутиите на Орден и за да ги отвори, се нуждаеше от информацията в „Книгата на преброените сенки“. По онова време той не знаеше, че тази информация съществува само в главата на Ричард и че за потвърждението и му трябва Изповедник — Калан.
По някакъв начин Ричард и Калан бяха свързани от книгата и от събитията, които я заобикаляха, още от времето, когато Ричард за пръв път отгърна корицата и прочете странната дума „Изповедник“.
Когато срещна Калан в онази гора, му се струваше, че винаги са се познавали. В известен смисъл беше точно така. Тя по някакъв начин беше част от живота му, част от мислите му още от малък.
В деня, когато за пръв път я видя на пътеката край езерото в Еленовата гора, животът му внезапно се изпълни със смисъл, макар че тогава не знаеше, че тя е последният жив Изповедник. Решението му да и помогне в онзи ден бе резултат от собствения му свободен избор и бе взето много преди пророчествата да получат възможност да се намесят. Калан дотолкова бе свързана с него, дотолкова бе част от неговия свят, от живота му, че той не можеше да си представи да продължи без нея. Трябваше да я открие. Беше дошло времето да премине отвъд проблема и да потърси решението.
Един силен порив на ледения вятър го накара да примигне и го извади от спомените.
— Ето — каза той и посочи с ръка.
Кара спря зад него и надзърна над рамото му през снежната виелица, докато накрая видя тясната пътечка по ръба на склона. Той се извърна назад и тя му кимна, за да му покаже, че е забелязала пътечката, която се виеше покрай долния ръб на снежните шапки на върховете.
Вятърът навяваше все повече сняг, който засипваше пътечката. Ричард бързаше да я преминат и да слязат в ниското. Напредваха, но времето прогресивно се разваляше и единственият начин, по който можеха да разпознаят пътеката, беше по контурите на релефа. Снегът следваше леките извивки на склона, който се спускаше вляво от тях, и се изравняваше в нещо като коловоз там, където минаваше пътечката. После вдясно отново образуваше издутина, защото се натрупваше върху миналогодишния сняг на шапката. Докато двамата си пробиваха път през наветия до глезените им сняг, Ричард погледна назад.
— Стигнахме най-високото място. Скоро ще тръгнем надолу и ще стане по-топло.
— Искаш да кажеш, че преди да се стоплим, ще се върнем на дъжда — изръмжа Кара. — Това се опитваш да ми кажеш.
Ричард разбираше недоволството и, но не можеше да я зарадва с обещание за скорошна промяна.
— Да, така си е — каза той.
Внезапно нещо малко и черничко се плъзна иззад снежната пелена. В мига, в който той го мярна, но преди да успее да реагира, онова го блъсна ниско в глезените и Ричард изгуби почва под краката си.
Трийсет и осма глава
ЗЕМЯТА ПРЕЛЕТЯ СВЕТКАВИЧНО пред лицето на Ричард, краката му се стрелнаха рязко нагоре, после изведнъж всичко стана бяло. За миг изгуби ориентация, не можеше да определи къде е горе и къде — долу.
После се стовари на земята с цялата си тежест и започна да се търкаля по склона. Снегът не омекоти особено падането. Дробовете му останаха без въздух. Докато се търкаляше с шеметна скорост, мярваше хаотични късчета земя. Всичко се въртеше бясно. Ричард не успяваше да овладее падането по склона, който се оказа изключително стръмен.
Всичко стана толкова неочаквано и светкавично, че не му остана време да се подготви за падането. В този момент липсата на внимание не беше добро извинение и не го успокояваше. Отскочи от някаква издатина и се просна по лице. При удара остана без дъх, но щом напрегна сили, за да възстанови дишането си, вместо въздух нагълта шепа леден сняг.
При набраната инерция по стръмния склон нямаше какво да го спре и той започна да се пързаля с нарастваща скорост. Тъй като летеше с главата напред, му беше още по-трудно да предприеме някакви ефективни действия. В отчаян опит да спре или поне да намали скоростта на падане Ричард разпери ръце встрани. Опита се да забие крайници в снега и така да убие скоростта, но снегът тръгна да се свлича заедно
