получи помощта, от която се нуждаеше, за да открие Калан.
Ричард изпитваше отчаяна нужда от някой, който би могъл да му даде полезна информация, и след като прерови в главата си цял списък с възможни ходове и с хора, към които да се обърне, не успя да се сети за по-подходящ и по-сведущ от Шота. Ничи изобщо не можа да помогне. Зед може би щеше да даде някакви идеи, вероятно имаше и други хора, които биха могли да сглобят поне част от картинката. Но в крайна сметка според Ричард никой друг освен Шота нямаше да е в състояние да го насочи в правилната посока. Така изборът стана съвсем прост.
Когато вдигна очи, той видя заснежените върхове през пелената на снежната вихрушка. Малко по- нататък, над открития, назъбен ръб на склона, пътеката на прохода щеше да се извие покрай долния ръб на целогодишната снежна шапка на планината. Облаците, напоени с влага, висяха тежко над сивите скали. Ниската мъгла се стелеше на талази и видимостта се колебаеше от малка до никаква. Но всяко зло за добро: гледката надолу към бездънните пропасти, които често се откриваха от неутъпканата и хлъзгава пътека, беше главозамайваща и плашеща.
Когато поривите на ледения вятър започнаха да хвърлят в очите им талази мокър сняг, Ричард придърпа наметалото си и закри лице от снежните удари. Напуснали щита на гората, докато пълзяха по несигурния сипей, те бяха принудени да ходят приведени не само заради стръмния наклон, но и заради вятъра. Ричард изви рамо напред, за да предпази лицето си от леденостуденото жило на снега. Навяваше толкова силно, че върху едната страна на пелерината му се образува крехка ледена кора.
Вятърът виеше из прохода толкова силно, че беше почти невъзможно да говорят. Височината и изтощението ги разделиха и те трудно можеха да поддържат разговор. Дори и дишането изискваше много усилия, а само по лицето на Кара той разбираше, че на нея и се повдига от височината не по-малко, отколкото на него.
Ричард не беше и в настроение за приказки. Вече от дни говореше с Кара, но не усещаше никакъв напредък. Тя от своя страна изглеждаше също толкова отчаяна от въпросите му, колкото той — от нейните отговори. Ричард знаеше, че въпросите му и се струват нелепи — такива му се струваха и нейните отговори. Несъответствията и пропуските в спомените на Кара отначало само го разочароваха и объркваха, но вече бяха започнали да го вбесяват. На няколко пъти дори си наложи да прехапе език и да си напомни, че тя не го прави нарочно. Знаеше, че ако Кара наистина мислеше нещата, които знаеше, че той иска да чуе, с удоволствие би му ги казала. Знаеше също, че дори тя да го излъже, това няма да му помогне да намери Калан. Трябваше му истината и точно затова отиваше при Шота.
Ричард педантично бе изложил пред нея дълъг списък с епизоди, в които Кара бе участвала заедно с него и Калан. Морещицата обаче помнеше събитията, които я бяха впечатлили по важни за нея причини и които нямаха почти нищо общо с реалността. Доста често, както например събитията около пътуването им до Храма на ветровете, Кара просто не си спомняше ключови моменти от събитията, свързани с Калан. Друг път помнеше нещата по съвсем различен начин от случилото се в действителност.
Поне от онази действителност, която бе истинска за Ричард. Понякога идваха онези часове на отчаяние, когато изпадаше в жалък страх, че по някаква причина сбърканият е той, а не другите. Според Кара неговите спомени бяха пълни с неща, които никога не са се случвали. Въпреки че тя никога не отстояваше мнението си прекалено упорито, колкото повече и говореше той, толкова повече тя се убеждаваше, че фантазиите му за някаква въображаема съпруга растат в ума му като гъби на дъжд.
Ясните спомени за събитията и за тяхната логична връзка винаги връщаха Ричард към твърдото убеждение, че Калан е истинска.
Спомените на Кара за някои случки бяха напълно ясни, но различни от неговите, а за други неща паметта и бе влудяващо замъглена. Фактът, че неговият разказ за едно събитие се различава от нейните спомени, я караше все по-убедено да мисли, че неговата заблуда е по-дълбока, отколкото е осъзнавала или се е страхувала. Макар че това очевидно я натъжаваше, той не преставаше да я тормози.
Кара бе единствената присъстваща Морещица на сватбата му с Калан. Ричард знаеше, че това събитие би трябвало да е било важно за Кара по много причини, но въпреки това тя си спомняше само как е отишла с него до селото на Калните. Но защо са били там, ако не за сватбата? Кара отвръщаше, че не си спомня защо той е отишъл, но е убедена, че е имал основателни причини, а тя била с него, защото е длъжна да го придружава и защитава, без непрестанно да разпитва за мотивите му. На Ричард му идваше да си оскубе косите.
Кара не помнеше и как те тримата — тя, Калан и Ричард бяха пътували заедно към мястото на сватбата с Плъзгата. Тогава Кара не бе особено очарована от перспективата да се спусне в кладенеца на Плъзгата и да диша в субстанция, подобна на жив живак. А сега не помнеше нищо за това как Калан и помогна да преодолее страха си от пътуването посредством това магическо създание. Кара си спомняше Зед в селото на Калните, както и кратката поява на Шота, но не и как вещицата поднесе на Калан гердана като сватбен подарък и в знак на примирие. Помнеше само как Шота поздрави Ричард, задето спря чумата, като отиде в Храма на ветровете.
Когато Ричард разпитваше Кара за магьосника Марлин, убиеца, който им бе изпратен от Джаганг, тя ясно помнеше как той дойде да убие Ричард, но не и случките, в които бе участвала Калан. Когато я попита как според нея той изобщо е успял да стигне до Храма на ветровете или как се е излекувал от чумата, ако не с помощта на Калан, Кара само вдигна рамене и отвърна: „Господарю Рал, ти си магьосникът, ти ги разбираш тези неща — аз не. Съжалявам, но не мога да ти обясня как постигна тези изумителни работи с дарбата си. Само си спомням, че направи, каквото трябваше, за да се оправи всичко. И щом се оправи, значи съм права. Също така не мога да ти кажа как ме излекува, знам само, че използва дарбата си и ето, сега съм жива. Ти си магия срещу магия, както и би трябвало. Не си спомням тази жена да е била част от всичко това. Заради теб ми се иска да си я спомнях, но уви.“ Кара си спомняше различно или изобщо беше забравила всяка случка с присъствието, на Калан. За всяко от тези събития тя имаше обяснение с алтернативна версия или когато това беше невъзможно, просто не си спомняше за какво става въпрос. Ричард намираше хиляди дребни несъответствия във версиите и които не се връзваха или нямаха смисъл, но за Кара спомените и изглеждаха не само прости и ясни, но и последователни.
Да се каже, че Ричард се ядосваше при напразните си опити да убеди Кара в действителното съществуване на Калан, би означавало да се докосне само повърхността на дълбокото му отчаяние.
Тъй като беше безсмислено да продължава да и обръща внимание на важни събития, за да я накара да си спомни едно или друго нещо — това никога не помагаше, — Ричард постепенно изостави усилията си да върне Кара към действителността. Тя просто не си спомняше Калан. Явно нейното съзнание бе зараснало над раните от липсващите парченца реалност.
Ричард разбираше, че вероятно имаше истинска рационална причина, може би някаква магия или нещо друго, което променяше паметта и а и паметта на всички останали. Вече бе започнал да се примирява, че нещата просто са такива, каквито са, следователно няма смисъл да се опитва да ги промени и да прави опити да пробуди Кара.
По-лошото, съзнаваше Ричард, беше, че опитите да я накара да си спомни — всъщност да накара изобщо някого да си спомни — всъщност опасно го разсейваха от усилието да върне Калан.
Погледна назад, за да се увери, че Кара го следва по стръмния склон. В скалистите планини, обградили Агаден, човек можеше да стъпи накриво на някоя канара и да падне. Сипеят се мержелееше под пресния сняг — постоянно подсещане, че човек може лесно да се подхлъзне и да се озове в пропастта.
Ричард не искаше да рискува двамата с Кара да се изгубят заради лошата видимост. Разделят ли се, ревът на вятъра би им попречил да чуят виковете си, а следите им веднага биха потънали под снежните навявания. Когато видя, че Кара върви плътно зад него, той се обърна напред, за да пробива път през талазите вятър.
Докато отново и отново прехвърляше едни и същи мисли през главата си, внезапно се сети, че с постоянните си опити да изнамери някоя случка, която Кара или останалите би трябвало със сигурност да помнят, всъщност съсредоточаваше мислите и усилията си на самия проблем, а не на решаването му. Някога Зед непрекъснато му повтаряше да не изпуска от очи целта, да мисли за решението, не за проблема.
Ричард си обеща, че ще се съсредоточи единствено върху проблема и ще избягва разсейващите последици от изчезването на Калан. Кара, Ничи и Виктор винаги успяваха да намерят обяснение за несъответствията. Никой от тримата не помнеше събития, които Ричард беше убеден, че са станали. Като дълбаеше в подробностите от живота си с Калан и непрекъснато тормозеше хората как са могли да забравят
