— Много приличаше на онова, дето ни нападна в Алтур’Ранг през стените на странноприемницата — отвърна Ричард, след като кимна. — И то изчезна по същия начин точно когато си помислих, че с мене е свършено.
— Явно е бил същият звяр.
Без да обръща внимание на плисналия утринен дъжд, Ричард внимателно оглеждаше сенките сред околните дървета.
— И аз така мисля.
Кара също наблюдаваше гората и търсеше признаци за надвиснала опасност.
— Извадихме голям късмет, че заваля точно когато трябваше.
— Не мисля, че дъждът го прогони.
Тя избърса очите си от дъжда.
— А тогава какво?
— Не съм сигурен, но може би си отиде, защото успях да се измъкна от капана му.
— Не мога да повярвам, че такова могъщо чудовище се отказва тъй лесно — и предишния път, и сега.
— Нямам друго обяснение. Но познавам един човек, който се надявам да има. — Хвана Кара за ръката. — Хайде. Да си събираме нещата и да се махаме оттук.
Тя кимна към гората.
— Ти иди да доведеш конете, а аз ще събера постелките. Ще ги изсушим по-късно.
— Не, да се измъкваме веднага. — Той бързо извади от раницата си риза и наметало, което да му осигури поне частично прикритие от дъжда. — Ще оставим конете. Затворени са добре зад оградата, имат трева и вода, така че ще изкарат известно време.
— Но с конете ще се махнем оттук по-бързо.
Ричард не изпускаше гората от поглед, докато навличаше ръкавите на ризата си.
— Няма да могат да минат през прохода — на места е твърде тесен. А и бездруго не можем да влезем с тях в Агаден, в дома на Шота. Нека си починат, докато се видим с вещицата, заслужават го. После, след като разберем какво знае тя за изчезването на Калан, ще се върнем и ще си ги вземем. Може би Шота дори ще ни каже как да се отървем от това чудовище, което ни преследва.
— Съгласна съм с всичко това — кимна Кара, — само дето наистина предпочитам да изчезнем оттук максимално бързо, а конете щяха да са ни от полза.
Ричард клекна и взе да навива прогизналата си завивка.
— И на мене ми се ще, но проходът е съвсем наблизо, а конете не могат да го преминат. Така че хайде да тръгваме. Нали ти казах, конете и без това имат нужда от почивка, иначе скоро няма да са ни от никаква полза.
Кара натъпка малкото си вещи в раницата и също си сложи пелерина. Вдигна раницата за една от каишките и я метна през рамо.
— Ще трябва обаче да си вземем нещата от самарите на конете.
— Остави ги. Ще вземем само най-необходимото — излишната тежест ще ни забави.
Кара се взираше през пелената от дъжд.
— Ама някой може да ни открадне провизиите.
— В тоя район едва ли се навъртат крадци.
Кара го изгледа смръщено.
— Това пък защо?
— Из тези гори бродят Шота и нейният другар. А тя е доста своенравна.
— Аха, чудесно — измърмори Кара.
Ричард метна раницата си на рамо и тръгна.
— Хайде, побързай.
Тя се затича след него.
— А хрумвало ли ти е, че тази вещица може да е по-опасна и от чудовището?
— Тази сутрин май сме малко кисели, а? — подметна Ричард, като и хвърли поглед през рамо.
Трийсет и седма глава
КОГАТО ИЗЛЯЗОХА ОТ ГЪСТАТА ГОРА, която се по-разреди в периферията, дъждът обърна на сняг. Заради суровите условия на тази височина недоразвитите дръвчета, покрити с хилава зеленина, бяха прорасли в разкривени и наведени от вятъра форми. Да вървиш в тази криво расла горичка бе все едно да обикаляш край вкаменените останки на съсухрени души, чиито крайници за вечни времена са застинали в измъчени пози като че ли са се измъкнали от гробовете си, но свещената земя е задържала краката им и те така и не са успели да се доберат до нашия преходен свят.
Макар че малцина биха се осмелили да припарят до омагьосаното царство на разкривената горичка, без да са си осигурили някакво мистично средство за защита, Ричард не беше суеверен и не смяташе, че има защо да се притеснява в нея. Всъщност според него в подобни предразсъдъци можеха да вярват само хора, избрали доброволно да останат невежи. Неговият поглед проникваше под повърхността и съзираше дълбоката причина за всяко суеверие — изкушението да повярваш, че човек е безпомощен да постигне целите си и да се справи с окръжаващата го действителност, да извоюва сам своето оцеляване; изборът да признаеш себе си за жертва на неведоми и непонятни сили, чиито жестоки и безмилостни изблици могат да бъдат удържани единствено с коленопреклонни молитви или с отиване на специално магично място и носене на подходящ амулет.
Макар Ричард също да съзираше нещо зловещо в гора като тази, знаеше прекрасно какво представлява тя и защо дърветата са в такъв вид. Разбира се, мястото пак си оставаше призрачно — въпреки всичко. Той беше наясно, че, общо взето, има два начина човек да се пребори с това първобитно чувство. Първият беше онзи, по който постъпваха суеверните хора — носеха осветени талисмани и амулети, които отблъскват злите демони и непонятните тъмни сили, дето уж обитавали такива места, с надеждата, че така съдбата ще се смили и ще отдръпне капризната си ръка. Въпреки че хората напълно убедено твърдяха, че подобни загадъчни сили са изначално неподвластни на разумно обяснение от страна на простосмъртните, те също толкова страстно вярваха, без никакви доказателства, че мощта на магическите предмети укротява дивия нрав на страховитите сили, стига човек да вярва достатъчно дълбоко — като че ли вярата бе вълшебна лепенка, способна да покрие всичките зейнали дупки на убежденията им.
Ричард, който вярваше в свободната воля, избра втория начин да се справи със страховете си, а именно да е бдителен, нащрек, готов да поеме отговорността за оцеляването и живота си. Всъщност битката между уповаването на злата съдба и вярата в свободната воля бе и основната причина за принципното му несъгласие с пророчествата и за недоверието му към тях. Изборът да вярваш в съдбата бе едновременно признание за свободната воля и отказ от отговорностите, които тя налага.
Докато с Кара вървяха през кривораслата гора, Ричард внимателно се оглеждаше, но не забеляза никакви легендарни зверове или мъстиви духове. Само снегът, понесен от вятъра, бродеше сред дърветата.
След дългото пътуване с изтощителна скорост под смазващо горещото и влажно лято срещата с хапещия студ на високопланинския проход, при това прогизнали от силния дъжд като че ли направи изкачването още по-тежко. Въпреки умората от височината Ричард знаеше, че колкото и да са мокри, трябва да продължават да вървят с бързо темпо, за да се стоплят и да не оставят студът да ги победи. Той добре разбираше, че примамливата песен на студа подлъгва хората да поседнат за почивка, увлича ги в сън, под чиято мамеща прегръдка дебне смъртта. Както веднъж му бе казал Зед, мъртвият си е мъртъв. Ричард знаеше, че от студ се умира точно толкова сигурно, колкото и от стрела.
Нещо повече, и той, и Кара нямаха търпение да се отдалечат от клопката край лагера, която за малко не го улови в мрежата си. На местата, където бе изгорен от краткия досег с онова, което едва не го уби, се бяха появили мехури. Ричард потръпна, като се сети какво можеше да стане.
В същото време го тормозеше и фактът, че беше тръгнал към бърлогата на Шота в Агаден. Последния път, когато бе там, тя го заплаши, че ако се върне, ще го убие. Ричард не се съмняваше в думите и, нито пък в способността и да изпълни заканата си. Той обаче вярваше, че срещата с Шота е най-добрият му шанс да
