с него.
С периферното си зрение мярна сянка, която прелетя край него. Над свистенето на вятъра се извисиха пронизителни яростни писъци. Върху гърба му се стовари нещо тежко. Той заби пръстите на ръцете си и върховете на обувките си още по-надълбоко в сипея под снега в пореден опит да забави шеметното пързаляме. Забил глава в снежния улей, издълбан от тялото му при свличането, той виждаше наоколо си само белота.
Тъмният силует пак излетя от снежната вихрушка. За втори път нещо тежко се блъсна в него, само че този път му се стори доста по-твърдо и ударът попадна точно в бъбреците му и някак изотдолу, като че ли нападателят искаше да увеличи и бездруго главозамайващата скорост на падане. Ричард изкрещя от изненада и болка. В мига, в който тялото му се сгърчи и извъртя на дясната страна като реакция на удара, до ушите му достигна характерният металически звън, който Мечът на истината издаваше при изваждането от ножницата.
Докато продължаваше да се свлича по склона, Ричард се извъртя и посегна към меча си, който се беше откъснал от него. Знаеше, че ако ръката му докосне наточеното острие, има огромна вероятност да бъде разсечена на две, затова се постара да напипа ефеса или поне да стигне до предпазителя под него. Но закъсня. Нападателят заби пети в снега, за да се спре, а Ричард изхвърча напред.
Въртеливото движение, което направи, докато се опитваше да напипа меча си, съвсем наруши равновесието му. Както подскачаше по неравния терен, рязко се преметна и полетя с главата надолу.
Докато се прехвърляше, разпери ръце и крака, за да омекоти удара, доколкото е възможно, но в същия миг гърбът му се стовари върху камък, скрит под снега. Въздухът за пореден път напусна дробовете му, но този път болката беше още по-ужасна.
Сблъсъкът бе неимоверно силен и го изстреля обратно нагоре.
Намери се във въздуха и по тялото му пропълзя смътен ужас. С неистови усилия протегна ръка и напипа стърчащия камък, в който се бе ударил. Сграбчи го с всичките си сили, докато краката му се вееха отзад като камшик.
Продължи да стиска камъка като че от това зависи животът му. Остана така вкопчен, докато се поокопити и си поеме въздух. Поне успя да сложи край на стремителното си падане. По главата и ръцете му се посипаха снежинки и снежни парцали, завихрени от падането.
Внимателно залюля крака, опитвайки се да се закрепи на нещо, да намери опора. Напипа само въздух. Продължи да се люлее безпомощно — живо махало, захванато за бучка леденостудена скала.
Огледа се през рамо и видя под себе си снежна вихрушка и мрачни облаци. През мимолетна пролука между тях мярна скали и дървета, скътани някъде далеч в ниското.
Над главата си забеляза разкрачена нисичка тъмна фигура с дълги ръце, побледняла глава и сивкава кожа. Изпъкнали жълти очи, сякаш два фенера, прорязваха синкавото сияние на завихрения сняг и се взираха в него. Безкръвните устни се разтеглиха в усмивка, която разкри остри зъби.
Беше другарят на Шота, Самюъл.
Стискаше меча на Ричард с едната си ръка и изглеждаше повече от доволен. Беше с тъмнокафяво наметало, което плющеше на вятъра като победно знаме. Отдръпна се малко, в очакване да види как Ричард пада от скалата.
Пръстите на Ричард се изплъзваха. Опита се да прегърне с цели ръце изпъкналия камък или поне да се захване малко по-добре. Безуспешно. Но знаеше, че ако успее да се придърпа нагоре, Самюъл няма да се поколебае да използва меча, за да му помогне да полети в пропастта.
Висящ над пропаст, дълбока поне триста метра, Ричард се намираше в доста несигурна и уязвима позиция. Направо не можеше да повярва, че Самюъл го изигра по подобен начин и успя да му измъкне меча. Ричард огледа оловносивите ивици мъгла, които се стелеха в снежната вихрушка, но никъде не видя Кара.
— Самюъл! — опита се да надвика вятъра. — Върни ми меча!
Веднага осъзна колко нелепо прозвуча тази заповед.
— Моят меч! — изсъска Самюъл.
— Как мислиш, какво ще каже Шота?
Безкръвните устни се разтеглиха в нагла усмивка.
— Господарката не тук.
От мъглявината зад Самюъл изплува тъмна сянка. Беше Кара, с развяно от вятъра наметало, което и придаваше вид на отмъстителен зъл дух. Ричард предположи, че е проследила дирята в снега. Заради свирепия вой на вятъра и поради факта, че бе насочил цялото си внимание към затруднението, в което се намираше Ричард, Самюъл не забеляза изникналата зад гърба му Кара.
Един бърз поглед бе достатъчен на Морещицата, за да види в ръката на дребния изрод Меча на истината и да мерне Господаря Рал увиснал над зловеща пропаст. От досегашните си контакти със Самюъл Ричард бе имал възможност да се убеди, че всички действия и цялото внимание на това същество се ръководят от емоциите, които в даден момент преобладават у него — тялото му просто следваше чувствата. Погълнат от блаженството да види обекта на яростната си омраза на върха на меча, който Самюъл някога бе носил и който цял живот лелееше, той бе твърде зает да предвкусва триумфа си, за да забележи изникналата зад гърба му Морещица.
Без да каже нито дума, Кара просто заби Агиела си в тила на Самюъл.
Онзи нададе ужасен вик и изпусна меча. Ръцете му инстинктивно се притиснаха към тила, не можеше да разбере какво го е сполетяло и болката го влудяваше. Продължи да пищи и да се мята в снега като риба на сухо. Ричард знаеше, че болката от притискането на Агиела точно на това място може да се сравни единствено с удар на мълния.
Изражението на лицето на Кара, надвесена над жертвата си, му бе до болка познато. Морещицата възнамеряваше да използва Агиела си отново, за да довърши нещастника.
На Ричард изобщо не му пукаше дали Кара ще умъртви безполезния другар на вещицата, но в момента го чакаха по-важни и належащи дела.
— Кара! Вися от ръба на скалата! Не мога повече! Изпускам се!
Тя побърза да издърпа меча от ръката на Самюъл и без да губи повече време, се спусна да помогне на Ричард. Заби острието дълбоко в снега, застопори крака в камъка и се протегна да хване Ричард. В последния момент.
Благодарение на нея той успя да се закрепи по-добре. С нейна помощ, въпреки невъзможното положение, в което се намираше, постепенно успя да прегърне камъка с цяла ръка. А след като се почувства по-стабилен, най-сетне преметна крак и се закачи на твърда почва. Кара го сграбчи за колана и му помогна да се издърпа нагоре. Напрегнал последни сили, той продължи да напредва сантиметър след сантиметър, докато успя да прехвърли хлъзгавия камък.
Строполи се на една страна, задъхан, като поглъщаше жадно и на големи глътки разредения въздух.
— Благодаря — успя да пророни.
Кара хвърли поглед през рамо към Самюъл. Ричард бързо дойде на себе си и се изправи на крака. А щом стъпи на ръба на скалата, побърза да извади меча си от мястото, където го бе забила Кара.
Направо не можеше да повярва, че Самюъл успя да го изиграе по такъв начин. Откакто двамата с Кара напуснаха бивака си сутринта, той очакваше Самюъл да изскочи отнякъде. Беше наясно, че колкото и да е подготвен за евентуално нападение, не може да го предвиди във всеки един момент — също както бе невъзможно да избегне и всички стрели онази сутрин, когато изчезна Калан.
Изтри снега от лицето си. Безразборното падане, внезапният плонж и висенето от ръба на скалата го бяха оставили без сили, но преди всичко бяха събудили в душата му ярост и бяс.
Самюъл, който продължаваше да лежи в снега, да се мята и гърчи, ломотеше нещо, което Ричард не успя да разбере, понеже воят на вятъра го заглушаваше.
Щом Самюъл забеляза, че Ричард го наблюдава, се надигна, но болката явно още не се бе уталожила. Въпреки всичко жълтите му очички фиксираха обекта на неистово желание.
— Мой! Дай! Дай моя меч!
Ричард насочи острието към отвратителното човече. Видял върха на острието да се приближава към главата му, Самюъл изгуби всичкия си кураж и отстъпи назад.
