— Моля — изскимтя след малко, протегнал ръчички, за да умилостиви яростта на Ричард, — не убиваш мен!
— Какво правиш тук?
— Господарката изпратила.
— Шота те е изпратила да ме убиеш, така ли? — подигра му се Ричард. Искаше да накара Самюъл да си признае истинската причина, довела го тук.
— Не, не да убия.
— Значи това сам си си го наумил.
Самюъл не отговори.
— Тогава защо? — продължи да упорства Ричард. — Защо те изпраща Шота?
Самюъл се обърна към Кара, която направи крачка към него. Той изсъска насреща и, оголвайки острите си зъби. Без изобщо да се впечатли, Кара просто му показа Агиела си. Очите му се ококориха, изпълнени с ужас.
— Самюъл! — изкрещя Ричард.
Жълтите очи се втренчиха обратно в Ричард, преизпълнени с омраза.
— Защо те изпраща Шота?
— Господарка… — изскимтя пак той и заби изпълнен с копнеж взор по посока на Агаден. — Изпраща другар…
— Защо!
Ричард извика и пристъпи застрашително напред, при което Самюъл подскочи от страх.
Без да изпуска от поглед и двамата, насочи дългия си пръст към Кара.
— Господарка каза да доведеш красивата дама.
Това беше изненада — по две причини. Първо, защото Самюъл винаги бе наричал Калан „красивата дама“. Второ, Ричард трудно би повярвал, че Шота ще изяви желание Кара да влезе в пределите на нейното имение. Тук имаше нещо притеснително.
— Защо тя иска красивата дама да дойде с мен?
— Не знам. — Безкръвните устни на Самюъл се разтеглиха в усмивка. — Сигурно да я убие.
Кара размаха Агиела си пред очите му.
— Само да опита, и може да получи повече, отколкото се падна на теб. Да не взема да я преваря!
Самюъл изпищя от ужас, очите му се облещиха още повече.
— Не! Не убиваш господарка!
— Не сме дошли с лоши намерения при Шота — увери го Ричард. — Но ще се защитаваме.
Самюъл опря кокалчетата на ръцете си в земята и се наведе към Ричард.
— Ще видим — изръмжа той презрително, — ще видим какво ще ти направи господарка, Търсачо.
Преди Ричард да успее да му отговори, Самюъл се стрелна нагоре и изчезна сред вихрушката. Беше невероятно енергичен и чевръст.
Кара понечи да го погне, но Ричард я спря с ръка.
— Не съм в настроение да играя на гоненица с него. Освен това е малко вероятно да го стигнем. Познава пътеката, а ние сме тук за пръв път. Не можем да вървим по следите му с неговата бързина. Освен това сигурно се връща при Шота, а ние и бездруго отиваме там. Няма смисъл да прахосваме сили и енергия, като накрая така или иначе ще го хванем.
— Трябваше да ме оставиш да го убия.
Ричард тръгна нагоре по пътеката.
— Щях да те оставя, но не мога да летя.
— Сигурно — въздъхна накрая тя. — Добре ли си?
Той кимна и пъхна меча си в ножницата, с което гневът в сърцето му угасна.
— Благодарение на теб.
Кара му се усмихна самодоволно.
— Непрекъснато ти повтарям, че без мене си за никъде. — Огледа сиво синкавия здрач. — Ами ако се пробва пак?
— По принцип Самюъл е доста страхлив. Напада само тогава, когато си мисли, че обектът му е безпомощен. Доколкото го познавам, не се отличава с някакви особени качества и способности.
— Тогава защо вещицата го държи при себе си?
— Знам ли. Може да е добър подлизурко, а тя да обича да и се мазнят. Или пък му позволява да и се мотае в краката, за да и е подръка за разни поръчки. А може би Самюъл е единственият, който доброволно би станал неин другар. Повечето хора се страхуват до смърт от Шота и доколкото знам, никой не смее да припари до пределите на имението и. Макар че Калан ми е казвала, че вещиците просто не могат да не омагьосват хората — просто им е в кръвта. А дори да не беше така, сама по себе си Шота е доста изкусителна, така че предполагам, че ако наистина искаше да има някой смислен човек край себе си, едва ли щеше да и е проблем да си го избере.
А сега, след като се отървахме от него, наистина се съмнявам, че ще събере кураж да ни нападне втори път. Ще предпочете да отнесе съобщението на Шота. Ние го изплашихме, причинихме му болка, затова вероятно бърза да се прибере на сигурно място край нея. Освен това се надява покровителката му да ни види сметката и би бил безкрайно щастлив да стане свидетел на това.
Кара се взря напрегнато във вихрушката, после продължи да драпа по стръмната пътека след Ричард.
— Как мислиш, защо Шота ще изпрати куриер, за да предаде желанието и да дойда с теб в Агаден? — попита след малко.
Ричард намери пътеката и тръгна по нея. Видя отпечатъците на Самюъл, които обилният снеговалеж бе започнал да запълва почти веднага.
— Не знам. Това наистина ме обърка.
— И защо Самюъл си мисли, че мечът ти му принадлежи?
Ричард въздъхна дълбоко и продължително.
— Преди да дойде при мен, мечът е принадлежал на Самюъл. Той е бил предишният Търсач — макар и не легитимно избран. Нямам представа как се е сдобил с Меча на истината. Зед дошъл в Агаден и си го прибрал. Самюъл е убеден, че мечът все още му принадлежи.
— Той е бил Търсачът! — възкликна невярващо Кара.
— Но не е притежавал нито магията, нито качествата, нито темперамента, които Мечът на истината изисква от един истински Търсач — изгледа я многозначително Ричард. — Тъй като не е успял да овладее силата на меча, тя го е превърнала в онова, което виждаш днес.
Трийсет и девета глава
РИЧАРД ОБЪРСА ПОТТА и капчиците дъжд от челото си. Тресавището тънеше в сумрак, до който рядко проникваше пряка слънчева светлина. Но дори при това положение влагата и жегата бяха убийствени. След снежната буря, с която се сблъскаха в планинския проход, Ричард а-ха да се зарадва на топлината — поне я прие доста по-ентусиазирано, отколкото в друг случай. Кара не се оплакваше, но тя по принцип нямаше навика да мрънка. Фактът, че е близо до Ричард, я задоволяваше напълно, макар че при всяка негова постъпка, която и се стореше рискована, настроението и се разваляше, което обясняваше раздразнението и от факта, че бяха тръгнали да се срещнат с Шота.
Тук-там в калта и меката горска почва Ричард мярваше пресни следи, оставени от Самюъл. За него беше очевидно, че другарят на Шота е нямал търпение да се върне при покровителката си и е бързал презглава по пътеката. Кара също забеляза следите. Ричард остана приятно изненадан, когато тя му обърна внимание на тях. От деня на изчезването на Калан и след като Ричард показа на Кара, Ничи и Виктор колко информация се крие в следите, оставени от когото и да било, Морещицата явно бе станала по- наблюдателна.
Макар по отпечатъците на Самюъл да бе видно, че е бързал и вероятността да ги нападне втори път да бе минимална, Ричард и Кара си държаха очите на четири, готови да реагират веднага, ако той или нещо друго ги издебне от сенките. В крайна сметка това тресавище имаше за цел именно да държи неканените
