било.
Всичко беше заради целувката. Беше целувка, която го караше да забрави кой е, защо е тук, макар че, странно, като че ли не беше целувка, която непременно обещаваше любов или поне сласт. Всъщност май изобщо не можеше да определи какво му обещава.
Знаеше само, че целувката на Шота е коренно различна от начина, по който го целуна Ничи в конюшнята преди заминаването му от Алтур’Ранг. В онази целувка, ако не друго, се долавяше удивителна сладост и вълшебна нежност — може би извиращи от магията. Тогава нямаше съмнение, че го целува истинската Ничи. Въпреки зрителната измама жената, която стоеше пред него сега, не беше Ничи. Тази целувка бе смазваща, както можеше да е смазваща огромна тежест. Това не я правеше непременно… еротична. Въпреки че го осъзнаваше, Ричард с мъка щеше да се измъкне от неизречените въпроси и скритите обещания на този акт.
— Ничи… или Шота… или която и да си ти — изръмжа Кара през зъби, стиснала юмруци покрай тялото си, — какво си наумила?
Жената се отдръпна, извърна глава, бузата и обърса лицето на Ричард, погледът и се втренчи в Кара с любопитство. Изящните пръсти продължиха да галят косата му на тила. Той почувства, че му се вие свят.
Шота, приела образа на Ничи, протегна другата си ръка и погали Морещицата по лицето, при което Кара се дръпна рязко.
— Ами… нищо повече от онова, което ти се иска и на тебе.
— Моля?
— Нали и ти това искаш? Мислех, че ще си доволна, че ти помагам да осъществиш грандиозния си план.
— Нямам представа за какво говориш — тросна и се Кара и заби юмруци в хълбоците си.
— Защо се гневим толкова? — Усмивката стана лукава. — Не аз измислих това. Ти го направи. Планът си е твой — сама си го излюпи. Аз просто ти помагам да го осъществиш.
— Защо мислиш, че…? — Кара явно не можеше да намери думи.
Сините очи, които толкова много приличаха на очите на Ничи, се плъзнаха към Ричард. Докато те изпиваха лицето му, почти прилепено до нейното, усмивката се върна на устните и.
— Тази млада жена ти е толкова скъп приятел и верен защитник. Да ти е споменавала твоята скъпа приятелка и вярна защитничка какви планове има за теб, Ричард? — Докосна го по носа. — Бива си ги плановете и. Подредила ти е целия живот оттук нататък, помислила е за всичко. Наистина някой ден трябва да я питаш какво ти крои.
Кара изведнъж разбра за какво говори Шота и лицето и пламна.
Ричард сграбчи вещицата за раменете и я отлепи от себе си, принуждавайки я да го пусне. Наред с това поднови усилията си да се осъзнае, да дойде на себе си.
— Както сама каза, Кара ми е приятел. Не се притеснявам от нещата, които би искала за мен. Как да ти кажа, освен онова, което искат да ми се случи приятелите и близките ми, или онова, което се надяват да постигна, животът си е мой и аз решавам какво да правя с него. Хората могат да си правят каквито си искат планове, да се надяват на каквото си щат за своите близки, но в крайна сметка всеки поема сам отговорността за своя живот и прави сам своя избор.
— Колко си сладък и невинен, като говориш такива неща! — Широката усмивка оголи зъбите и. Пръстите и пак се вкопчиха в косата му. — Настоятелно те съветвам да я попиташ какви планове крои за твоето сърце.
Ричард погледна Кара. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да изригне в ярост и в същото време явно бе на ръба на паниката. Но вместо да предприеме каквото и да било, просто стоеше неподвижна и мълчеше. Ричард нямаше представа за какво говори Шота, но му беше ясно, че не му е сега времето и мястото да разбира. Не можеше да позволи на Шота да го отклони от целта, която го бе довела тук.
Наред с другото забеляза, че кокалчетата на Кара са побелели от стискане на Агнела.
— Стига игрички, Шота. Желанията и намеренията на Кара засягат мен, не теб.
— Така си мислиш ти, Ричард — усмихна се тъжно Ничи. — Така си мислиш.
Мъглявината около фигурата и потрепна и пред тях вече стоеше Шота, не Ничи. Видът и вече не бе призрачен и илюзорен, а съвсем истински. Косата и, макар и пак толкова гъста, вече не беше руса, а огненочервена и вълниста. Черната и рокля бе заменена от дантелена одежда в различни нюанси на сивото, пак с дълбоко изрязано деколте и свободни краища на полата, които се ветрееха на лекия бриз. Шота не отстъпваше ни най-малко на красивата долина наоколо.
Когато се обърна да погледне Кара, лицето и се стегна в заплашителна маска.
— Нарани Самюъл.
— Съжалявам — сви рамене Морещицата. — Не съм искала да го наранявам.
Шота повдигна вежда, в погледа и святкаха свирепи искрици. Беше очевидно, че не вярва на казаното.
— Имах намерение да го убия — продължи Кара.
Гневът на Шота се изпари. От устните и се изтръгна искрен смях, съпроводен с лъчезарна усмивка. Хвърли на Ричард кос поглед, без да сваля усмивката от лицето си.
— Харесва ми. Можеш да я задържиш.
Ричард си спомни, че едно време Кара бе направила точно същата констатация по адрес на Калан.
— Шота, както ти казах, дошъл съм да поговорим.
Ясните и бадемови очи го изгледаха с почуда.
— Дошъл си с предложение да ми станеш любовник?
Ричард забеляза Самюъл да се спотайва сред дърветата, да наблюдава, в жълтите му очи блестеше омраза.
— Знаеш, че не е така.
— О, може би в такъв случай искаше да кажеш — усмивката се върна на устните и че си дошъл, за да искаш нещо от мен. — Хвана един от развените краища на роклята си. — Така ли е, Ричард?
Ричард с усилие отклони погледа си от бездънните и очи. Никак не му беше лесно. Имаше чувството, че Шота направлява посоката и крайната цел на всеки негов поглед.
Веднъж Калан му каза, че Шота го омагьосва. Според нея вещицата не го правела нарочно, просто това било в природата на жените като нея. Идвало им отвътре.
Калан.
Мисълта за Калан го накара да се стегне.
— Калан изчезна.
— Кой? — Шота сбърчи чело в недоумение.
Ричард въздъхна.
— Виж, става нещо ужасно. Калан, жена ми…
— Жена! Че откога си женен?
Изражението и застина в свиреп поглед. По внезапния бяс, сковал чертите и, и по учестените движения на гърдите и, преливащи от дълбоко изрязаното деколте, Ричард разбра, че изненадата и е искрена. Тя наистина не си спомняше Калан.
Ричард прокара пръсти през косата си и след като се съсредоточи, продължи:
— Виждала си Калан няколко пъти, Шота. Прекрасно я познаваш. По някакъв начин обаче споменът за нея е изтрит от съзнанието на всички. Никой не я помни, включително и ти, а…
— Освен теб ли? Само ти ли я помниш?
— Това е дълга история.
— Това, че е дълга, няма да я направи по-истинска.
— Истината ти казвам — продължи разпалено Ричард, — ти лично присъства на сватбата ни.
— Не мисля — рече тя и скръсти ръце пред гърдите си.
— Първия път, когато дойдох тука, ти залови Калан и я омота със змии…
— Змии… — Шота се усмихна. — Казваш, че съм харесала тази жена и съм се отнесла снизходително с нея, така ли?
— Не съвсем. Искаше да я убиеш.
