живота ми и да го излагаш на подобен риск?
— Разбира се, че не — преглътна Ричард. — Не бях гледал на нещата от този ъгъл.
Тя разпери ръце във въздуха.
— Ха, значи извинението ти е, че можеш да ме поставиш в опасност, понеже не си се бил замислил.
— Имам нужда от помощта ти.
— Имаш предвид, че си дошъл при мен като безпомощен просяк, дошъл си да молиш за съдействие, независимо че това ме излага на опасност, просто, защото ти трябва нещо си.
Ричард потърка челото си с пръст.
— Виж, не знам всички отговори, но мога да те уверя, че имам сериозни основания да смятам, че съм прав. Калан съществува и поради някаква причина е изчезнала.
— Както споменах, искаш нещо и не смятащ за необходимо да прецениш риска, на който излагаш всички около себе си.
Той направи крачка към нея.
— Не е вярно. Нима не разбираш? Ти не си спомняш Калан. Никой освен мен не си я спомня. Помисли, Шота, приеми, че може да съм прав. Какво би означавал този факт?
— Би ли се изразил по-ясно? — Изглеждаше озадачена.
— Ако съм прав, това би означавало, че нещо на света тотално се е объркало и затова всички, включително и ти, са забравили Калан. Тя е била изтрита от съзнанието ти. Но нещата са още по-сериозни. Не само Калан липсва от съзнанието на хората. Липсва и всичко, което ти или който и да е друг са правили с нея. Някои от тези липсващи парчета са най-обикновени неща, но други могат да се окажат от жизненоважно значение.
Ти не помниш заплахата си да ме убиеш, ако кракът ми отново стъпи на твоя територия. Което означава, че когато си го казала, тази заплаха по някакъв начин е била свързана с Калан. Тя е допринесла за решението ти да отправиш подобна заплаха. Сега, понеже не си спомнящ Калан, си забравила и отправената срещу мен заплаха.
Ами ако има нещо важно, което си забравила поради същата причина? Поради факта, че си забравила Калан, ти си изгубила част от нещата, които си правила през живота си — някои от решенията, които си вземала. Колко ли други неща от онова, което си преживяла заедно с Калан, вече са заличени и ти нямаш никакъв спомен, че някога са се случили? Колко ли са важни тези липсващи парчета? Каква част от живота ти е променена поради факта, че не помниш промяната в начина ти на мислене, настъпил поради нейното влияние върху теб?
Шота, нима не осъзнаваш колко колосален е този проблем? Можеш ли да си представиш, че той би могъл да промени възприятията на хората въобще? Ако всеки е забравил по какъв начин Калан е променила лично неговия живот, значи хората живеят, без да се възползват от положителните промени в мисленето им.
Ричард вървеше напред-назад, вдигнал едната си ръка на хълбока, докато с другата жестикулираше енергично.
— Сети се за някой твой познат — обърна се след малко към Шота и я погледна в очите. — Да речем, за майка си. А сега се опитай да си представиш какво би загубила, ако пропаднат всичките ти спомени, свързани с нея, всичко, на което тя те е научила, всяко решение, във вземането, на което има пръст и тя — било то пряко или косвено.
А сега си представи, че всеки забрави по един човек, който за него е бил толкова важен, колкото е твоята майка за тебе. Но нека този човек бъде важен по някакъв начин за събития, касаещи повече хора. Представи си за момент как би се променил животът ти, мисленето ти, ако забравиш, че съществувам аз, ако никога повече не си спомниш нещата, които сме правили заедно, нещата, които си правила заради мен. Започваш ли да схващаш колко важно е това, което ти говоря?
Ти даде на Калан онази огърлица като сватбен подарък за двама ни, за да не може тя да забременее — поне засега. Но този подарък всъщност беше много повече от това. Той беше символ на примирието помежду ни. Той беше знак, че аз и ти, както и ти и Калан, сме сложили оръжие. Колко ли други актове на примирия, съюзничества и клетви са били направени заради Калан, а сега са забравени — също като гердана? Колко ли важни мисии ще бъдат изоставени?
Нима не разбираш? Този проблем може да всее смут в целия свят. Нямам представа какви биха могли да бъдат последствията от подобно мащабно събитие, но мога да предполагам, че е възможно да се стигне дори до промяна в дълбоката същност на борбата за свобода. До изгрева на Императорския орден. А оттам — до края на живота като такъв.
— До края на живота ли? — учуди се Шота.
— Това, което става, не е случайно. Не просто злополука или обикновена грешка. Сигурен съм, че има причина да стане така, а ако нещо е способно да причини подобно мащабно събитие, значи е изключително страшно и изключително зловещо.
Известно време Шота го наблюдава с непроницаема физиономия. После сграбчи крайчеца на ефирната си рокля и се завъртя, обмисляйки думите му. Накрая все пак се обърна.
— Ами ако просто страдаш от някакъв вид заблуда? При положение, че това е най-простото обяснение, най-вероятно е и истинският отговор.
— Права си, обикновено е така, но не винаги.
— Това, за което ми говориш, Ричард, е ужасно сложно и объркано. Не мога дори в най-общи линии да си представя последствията и усложненията, които биха могли да се появят при подобно събитие. То би причинило разпадането на цяла поредица от неща и впоследствие такъв хаос, че скоро ще стане съвсем очевидно за всички, че нещо е тотално объркано — макар никой да не може да разбере какво. А в момента не става нищо подобно. — Шота направи царствен жест с ръка. — Междувременно, каква неприятност би могъл да причиниш на света ти, предприемайки тази откачена мисия за намирането на жена, която не съществува?
Първия път дойде при мен с молба да ти помогна да попречиш на Мрачния Рал. Помогнах ти и по този начин съдействах за това да станеш Господаря Рал.
Войната бушува, Д’Харанската империя се сражава на ръба на силите си, а ето че ти ги заряза и не се биеш редом със своя народ, както подобава на един Господар Рал. Самозаблудите ти и необмислените ти действия те лишиха от тази лидерска позиция. На твоето място сега зее една огромна бездна. Хората, които запали да се бият за твоята кауза, няма да получат помощта, която би могъл да им окажеш.
— Убеден съм в правотата си — отвърна Ричард. — Ако наистина е така, то над света е надвиснала опасност, която аз единствен осъзнавам. Следователно единствен аз мога да се справя с нея. Изправен съм сам пред незнайна, ала разрушителна сила. Не мога просто ей така да зачеркна нещо, в чиято истинност съм убеден и за което вярвам, че представлява опасност, по-страшна и чудовищна, отколкото хората биха могли да си представят.
— Колко удобно извинение, Ричард.
— Не, това не е извинение.
Шота закима подигравателно.
— А ако междувременно наскоро основаната свободна Д’Харанска империя бъде победена? Ако диваците от Императорския орден вдигнат кървавите си мечове над труповете на всичките онези смелчаци, пожертвали живота си за свободата, докато водачът им гони призраци? Нима всичките тези храбри мъже ще са по-малко мъртви, защото ти единствен съзираш някаква неразгадаема опасност? Нима с каузата им — с твоята кауза — ще е по-малко свършено? Нима тогава светът ще може щастливо и спокойно да потъне в една безкрайна тъмна ера, през която милиони и милиони хора ще се родят под хомота на тиранията, глада, страданията и смъртта?
Нима преследването на отговора на загадката, която те е стегнала в здравата си хватка, ще направи гроба на свободата по-приемлив за теб, Ричард?
Ричард нямаше отговор на този въпрос. Всъщност истината бе, че дори се страхува да опита да и предложи отговор. След нейната разгорещена реч каквото и да кажеше той, би звучало плоско и егоистично. Той чувстваше, че има сериозни причини да се придържа към убежденията си, но наред с това знаеше, че в очите на всички останали доказателствата изглеждат доста крехки и неубедителни. Затова
