прецени, че в случая ще е най-добре да замълчи.
Защо той да е прав, а всички останали да грешат? Как е възможно той да е единственият прав? Може ли изобщо да се случи подобно нещо? Откъде знае, че е прав? С какви доказателства разполага — освен собствената му памет? Не съществуваше нищо, за което да се хване, никакво доказателство, което да посочи.
Пропукването на убедеността му го ужаси. Ако тази пукнатина започнеше да се увеличава, ако се превърнеше в бездна, тя щеше да погълне целия свят заедно със самия Ричард. Не можеше да понесе мисълта, че Калан не съществува.
Между нея и забвението стоеше само голата му дума.
Не можеше да продължи без Калан. Не искаше да живее в свят, в който нея я няма. Тя бе всичко за него. До този момент той бе изтласквал спомена за нея встрани, за да се занимава с маловажни неща и да може да понесе болката от нейната липса за още един ден. Но болката започваше да пристяга сърцето му, заплашваше да го повали на колене.
С болката от липсата и дойде и чувството за вина. Той бе единствената надежда на Калан. Той единствен поддържаше пламъка на живота и над повърхността на водата, която се опитваше да я погълне и да удави съществуването и. Само той се опитваше да я намери и да я върне. Но засега не бе направил нищо съществено по въпроса. Дните се нижеха един подир друг, а той още не бе направил нищо, което да го придвижи дори на една крачка по-близо до нея.
И за да се усложни ситуацията още повече, Ричард знаеше, че Шота е права най-малко в едно много важно отношение. Докато правеше всичко възможно да помогне на Калан, обръщаше гръб на всички останали. Именно той имаше основната заслуга за това хората да повярват в идеята, в реалната възможност за освобождаването на Д’Хара, за място, където хората могат да живеят и да работят сами за себе си, да преследват собствените си идеали и цели.
Даваше си сметка и че до голяма степен носи отговорността за падането на голямата бариера, позволила на император Джаганг да поведе Императорския орден към Новия свят с цел да застраши съществуването на новоизвоюваната му свобода.
Колцина ще бъдат изложени на опасност или направо ще изгубят живота си, докато той се опитва да открие един-единствен човек — своята любима? Как би искала Калан той да постъпи? Тя знаеше колко е привързана тя към хората от Средната земя, към народа, който някога бе управлявала. Тя би искала Ричард да забрави за нея и да се опита да спаси тях. Би казала, че залогът е твърде голям, за да губи той време да я търси.
Но ако бе изчезнал той, тя не би го изоставила заради никого, заради нищо на света.
Каквото и да би избрала Калан, за него нямаше нищо по-важно от нейния живот. За него тя бе целият свят.
Запита се дали Шота е права, че той просто си търси извинение в твърдението, че изчезването на Калан излага на опасност целия свят.
Реши, че засега най-доброто, което може да направи — докато намери по-добър начин да се сдобие с нужната му помощ и да спечели време, за да събере смелост, — е да смени темата.
— А какво ще кажеш за онова същество, за онзи звяр, който ме преследва? — попита след малко.
Тонът му бе загубил разгорещеността си. Едва сега си даде сметка колко уморен е всъщност — от дългия преход през планинския преход днес, пък и най-вече от безкрайното препускане през Стария свят, продължило с дни.
— Можеш ли да ми кажеш нещо по този въпрос?
Този въпрос го накара да се почувства на малко по-твърда почва, понеже звярът можеше да попречи не само на неговото търсене на Калан, но и на мисията, към която Шота го подтикваше да се върне.
Тя го изгледа за момент, накрая му отговори с доста по-мек тон. Явно и тя се беше поуспокоила, сякаш и двамата си бяха дали мълчаливо обещание да забавят топката и да не влизат в толкова яростни противоречия.
— Звярът, който те преследва, не е такъв, какъвто беше, преди какъвто беше създаден. Събитията доведоха да мутации в него.
— Мутации ли? — попита Кара, видимо притеснена. — Какво имаш предвид? В какво се е превърнал?
Шота ги изгледа един подир друг, сякаш за да се увери, че и двамата я слушат внимателно.
— Превърна се в звяр кръвопиец.
Четирийсет и първа глава
— В ЗВЯР КРЪВОПИЕЦ ЛИ? — попита Ричард.
— Какво пък е това? — пристъпи до него Кара.
Преди да отговори, Шота въздъхна дълбоко.
— Той вече не е просто звяр, свързан с отвъдния свят, какъвто беше при своето създаване. На него неволно му е дадено да опита вкуса на кръвта ти. Още по-ужасното е, че това е направено посредством Субстрактивна магия, а тя също е свързана с отвъдния свят. Това го е превърнало в звяр кръвопиец.
— Е… и какво означава това? — попита Кара.
Шота се надвеси напред, гласът и бе почти шепот.
— Означава, че сега е несравнимо по-опасен. — Изправи се, след като се увери, че е постигнала търсеното въздействие. — Не съм специалист по древни оръжия от епохата на Голямата война, но мисля, че след като такъв звяр вкуси кръвта на своята жертва по такъв начин, връщане назад няма.
— Ясно, един вид, няма да се откаже. — Ричард отпусна ръка на ефеса на меча си. — Тогава кажи ми как можеш да ми помогнеш да го убия? Или поне да го спра, да го изпратя обратно в отвъдния свят? Всъщност как точно действа този звяр, откъде знае, че…?
— Чакай малко, спри — вдигна ръка Шота. — Опитваш се да мислиш за него като за обикновена заплаха, за враг, който те преследва. Опитваш се да отсееш характерните му черти, да обозначиш поведението му. Няма такива неща. Точно там му е особеното на това същество — отсъствието на отличителни белези, на натюрел. Поне на видим такъв, понеже на практика неговата същност е в това, че няма същност. И това го прави непредвидим.
— Звучи ми абсурдно. — Ричард скръсти ръце, питайки се дали Шота наистина познава този звяр толкова добре, колкото твърди. — Все някаква същност трябва да има. Трябва да се държи по някакъв начин, който да можем да възприемем и постепенно да си изградим определени очаквания за поведението му. Просто още не сме го осмислили. Не може просто ей така да няма същност.
— Нима не разбираш, Ричард? Още от самото начало се опитваш да го разгадаеш. Нима не ти е хрумвало, че Джаганг би предположил, че ти се ще да анализираш и опознаеш чудовището му, за да го победиш? Ти винаги го правиш. Понеже те познава, Джаганг е създал оръжие без своя същност.
Ти си Търсачът. Ти търсиш отговори за природата и същността на хората, на нещата, на ситуациите. В една или друга степен всички хора го правят. Ако звярът кръвопиец имаше специфична същност, тогава действията му щяха да бъдат изучени и разнищени. Ако нещо може да бъде разнищено достатъчно, че да стане предвидимо, тогава биха могли да бъдат взети мерки, би могъл да бъде изготвен план за действие срещу него. Разгадаването на характера на едно нещо е основната стъпка към вземането на ефективни мерки. Именно поради тази причина това същество няма свой характер — за да не можеш да вземеш никакви мерки, за да се пребориш с него.
Ричард прокара пръсти през косата си.
— Съвсем се обърках, нищо не разбирам.
— Не е и нужно. Това също е част от схемата на Джаганг — да няма никаква схема. Да не разбереш нищо, за да се объркаш.
— Съгласна съм с Господаря Рал — намеси се Кара. — Все трябва да има някаква отличителна черта, някакъв начин на действие и реакция. Дори хората, които се имат за големи умници и се опитват да бъдат непредвидими, все някога си изграждат модел, макар че може и да не го съзнават. Този звяр не може просто ей така да се носи насам-натам с надеждата да попадне на Господаря Рал, който точно в този момент си подремва.
