Усмивката озари цялото и лице. Ръцете и се протегнаха към раменете му.
— Е, Ричард, това е малко грубичко, не мислиш ли?
Той я сграбчи за китката и плавно я отстрани от себе си.
Знаеше, че не го ли направи веднага, тя ще стори всичко възможно, за да обърка нормалния ход на мислите му.
— Определено останах с такова впечатление — рече той. — Освен всичко друго, ти искаше да ни попречиш да се оженим.
Шота прокара дългия си лакиран нокът по гърдите му и го изгледа изпод вежди.
— Ами сигурно съм имала нещо наум.
— Да, вярно е — ти не искаше да се роди наше дете. Каза, че двамата ще създадем чудовище, понеже от мен ще наследи дарбата, а от Калан — изповедническата сила.
— Изповедник! — Шота отстъпи чевръсто назад, сякаш Ричард внезапно бе станал отровен. — Изповедник ли каза? Ти да не си откачил?
— Шота…
— Изповедници вече няма. Всички са мъртви.
— Почти всички. Всички освен Калан.
Тя се обърна към Кара.
— Той да не е изкарал треска или друга болест?
— Ами… улучи го стрела. Беше на косъм от смъртта. Ничи го спаси, но въпреки това той не беше в съзнание няколко дни.
Шота подозрително размаха насреща и пръст, сякаш бе разкрила коварен заговор.
— Не ми казвай…, че е използвала Субстрактивна магия!
— Да, използва — отвърна Ричард вместо Кара. — Това бе единственият начин да ми спаси живота.
Шота пристъпи обратно напред и се върна на предишното си място до него.
— Използвала е Субстрактивна магия… — повтори сякаш на себе си, после го погледна. — Как по-точно, с каква цел?
— С нейна помощ унищожи стрелата, която се беше забила в гърдите ми.
— Сигурно е направила и още нещо — рече Шота и му направи знак с ръка да продължи.
— Освен това Субстрактивната магия и беше нужна, за да изсмуче кръвта, изпълнила гръдния ми кош. Каза, че нямало друг начин да извади стрелата и да премахне кръвта. Ако не го бе сторила, или едното, или другото са щели да ме убият.
Шота се извърна с гръб към тях и вдигнала ръка на хълбока си, се отдалечи на няколко крачки, замислена над чутото.
— Това обяснява доста неща — измърмори мрачно на себе си.
— Ти подари на Калан гердан — прекъсна мислите и Ричард.
— Гердан ли? — погледна го тя през рамо. — Какъв гердан съм и подарила? И защо, скъпо мое момче, си мислиш, че бих направила подобно нещо за… любовницата ти?
— За жена ми — поправи я Ричард. — Двете с Калан прекарахте известно време заедно, имам предвид насаме. С течение на времето започнахте да се разбирате. Ти и подари гердана, за да можем двамата с нея… хм, двамата да бъдем заедно. В него беше вложена някаква сила, която не позволяваше на Калан да зачене от мен. Макар и да не споделям твоето гледище за бъдещето, точно сега, на фона на бушуващата война и всичко останало, двамата с Калан решихме да приемем подаръка ти и примирието, което символизираше той.
— Изобщо не ми го побира главата как можеш дори да си въобразиш, че е възможно да направя, кое да е от тези неща! — Шота пак подири с поглед Кара. — Тежко ли прекара треската след раняването със стрелата?
Ричард би помислил, че Шота се шегува, но по изражението на лицето и разбра, че е напълно сериозна.
— Не много — каза след кратко колебание Кара. — Дори бих казала, че я изкара по-скоро леко. Но Ничи твърдеше, че проблемът му отчасти се дължи на факта, че е бил на косъм от смъртта, и най-вече на продължителното време, през което беше в безсъзнание. — Кара очевидно не беше особено склонна да разказва всичките тези подробности на човек, когото смяташе за потенциална опасност, но все пак довърши отговора си: — Каза, че страдал от делириум.
Шота въздъхна, пак скръсти ръце пред гърдите си и фиксира Ричард с бадемовите си очи.
— Какво да те правя!
— При последното ми идване тук ме предупреди, че ако кракът ми стъпи отново в Агаден, ще ме убиеш.
— Виж ти — отвърна тя, напълно безстрастно. — И какво ме е накарало да изрека подобно нещо?
— Мисля, че ми беше ядосана, защото отказах да убия Калан, като наред с това забраних и на теб да го направиш. — Посочи с брадичка планинския проход, през който бяха дошли. — Реших, че си решила да удържиш на думата си и затова си изпратила Самюъл — за да изпълни заканата ти.
Шота хвърли поглед на другаря си скрит сред дърветата. Самюъл изведнъж придоби силно притеснен вид.
— Какви ги говориш? — попита намръщено Шота.
— Да не твърдиш, че не си знаела?
— Какво да съм знаела?
Ричард стрелна с бърз поглед зловещите, изпълнени с омраза жълти очи.
— Самюъл ни издебна от засада в прохода и ми се нахвърли изневиделица. Грабна меча ми и ме бутна от една скала. Едва успях да се задържа на ръба. Ако Кара не беше с мен, Самюъл щеше да използва меча, за да ме свали от скалата. За малко да ме убие. Не го направи не защото нямаше намерение и не защото не положи всички усилия.
Погледът на Шота се откъсна от Ричард и се плъзна към сенките сред дърветата.
— Вярно ли е?
Самюъл не издържа на изпитанието. Изпълнени със самосъжаление, очите му се забиха в земята. Отговорът беше красноречив.
— Ще обсъдим този въпрос по-късно — рече тихо тя с глас, който стигна недвусмислено до дърветата и от който Ричард тръпки го побиха.
— Не съм имала намерение да правя подобно нещо, Ричард. Не е било по моя заповед, уверявам те. Единственото, което казах на Самюъл, беше да покани и съмнителната ти пазителка в дома ми.
— Виж, Шота, нещо започна да ми писва Самюъл да прави опит след опит да ме убие, а ти все да твърдиш, че не е било по твоя заповед. Веднъж да ти повярва човек, но вече ти стана навик. Искрената ти изненада при всеки подобен случай започва да ми се струва не толкова искрена. Явно си разбрала, че е по-лесно да отричаш, и затова предпочиташ да действаш така.
— Грешиш, Ричард — отвърна с премерен тон Шота. Отпусна ръце и сключи длани отпред. — Ти носиш неговия меч, Самюъл е малко докачлив на тая тема. При положение, че мечът му бе отнет, а не се раздели с него по собствено желание, значи оръжието все още си е негово.
Ричард понечи да възрази, но се сети, че не е дошъл тука да разговарят на тази тема.
Шота вдигна поглед от земята. В очите и блестеше гняв.
— И как се осмеляваш да ми се оплакваш за нещо, което Самюъл прави без мое знание, след като съзнателно смущаваш спокойствието на дома ми със смъртна заплаха?
— Не те разбирам за какво говориш? — попита Ричард, изненадан от хода на разговора.
— Не се прави на глупак, Ричард, не ти отива. Преследва те дива и смъртоносна заплаха. Колцина вече загинаха, понеже имаха нещастието да се намират в близост до теб, когато звярът реши да те търси. Ами ако реши да те последва тук, за да те убие? Идваш при мен и по най-безцеремонен начин излагаш живота ми на опасност, без мое позволение само защото по някаква случайност си решил да искаш нещо от мен?
Мислиш ли, че е правилно да ме излагаш на смъртна опасност заради собствените си желания? Това, че си мислиш, че имам нещо, което би могло да ти бъде полезно, дава ли ти право да се разпореждаш с
