горе на долу, издълбавайки първите каменни блокове изпод мястото на настоящия таван. После бяха преминали на по-долното ниво и постепенно бяха изгризали цялата пещера. Различните нива на галериите околовръст бяха достатъчно високи и между гигантските колони имаше достатъчно място, за да бъдат изтеглени гранитните блокове за основите. Отвъд залата се намираха рампите, по които блоковете са били придвижвани от едно ниво към по-долното.
— Виждаш ли ей там, отсреща? — Зед и посочи обширна мрачна галерия, към която отвеждаха всички обиколни рампи. — Това е най-старият тунел, по който са били пренасяни основните камъни за цялото това крило на Кулата. Виждаш ли колко е излъскан подът му?
— Защо не минахме оттук? Вижда ми се доста по-кратко.
Зед остана приятно изненадан да разбере, че Рика е успяла да се ориентира и да определи, че галерията с гладкия като стъкло под се движи в посоката, от която бяха дошли. Огромните каменни блокове явно не са могли да минат през зигзагообразните чупки на избрания сега път.
— Права си, оттук е по-кратко, но има няколко щита, през които не мога да мина. Тъй като никога не съм го използвал, нямам представа какво има в галерията, но подозирам, че строителите са предвидили камери за съхраняване на предмети, нуждаещи се от специална охрана. Не мога да си представя друга причина за поставянето на такива мощни щитове.
— Че как така не можеш да минеш през тях? Ти си Първи магьосник!
— Магьосниците от древността са притежавали двете страни на дарбата. Ричард е първият от хиляди години, роден едновременно и със Субстрактивната, и с Адитивната страна на магията. Щитовете, в които е използвана Субстрактивна магия, са смъртоносни и по правило се използват само на най-опасните места или на места, където се съхраняват особено важни предмети, които се нуждаят от изключителна закрила.
Зед поведе Рика през просторната зала по път, който се придържаше близо до външната стена. Не му се бе случвало да слиза често тук, така че държеше внимателно под око каменната стена, докато си проправяха път напред. Щом стигнаха до мястото, което търсеше, дръпна Рика за ръката, за да я накара да спре.
— Тука е.
Тя примигна и се огледа. На пръв поглед нямаше нищо по-особено в сравнение с останалата част на помещението.
— Какво е тука?
— Тайното място.
Не и приличаше на специален тайник. По стените, както из цялата зала, личаха множество следи от каменоделски инструменти, използвани преди хиляди години.
Зед вдигна стъклената сфера, за да види тя по-добре какво и сочи.
— Виждаш ли онази цепка? Прави плавен завой навътре в скалата. Пъхни си лявата ръка вътре.
Рика го изгледа изпод вежди, но се надигна на пръсти и си пъхна ръката.
— Трябва да напипаш лека издатина в скалата — рече Зед. — Спомням си, че като момче трябваше доста да се протегна, за да я стигна.
— Готово, напипах я. Сега какво?
— Дотук си изминала половината път. Напъхай си ръката максимално навътре.
Тя раздвижи пръсти и се запровира още по-навътре, докато цялата и китка потъна в цепнатината.
— Не може повече. Върхът на пръстите ми опря в твърд камък.
— Размърдай средния си пръст, докато напипаш дупка. Тя направи физиономия, но се подчини.
— Аха.
Зед хвана дясната и ръка и я пъхна по-долу в същата цепка, на нивото на кръста.
— Тук трябва да направиш същото — да напипаш дупката. Като си готова, натисни едновременно с пръстите на двете ръце.
Тя се напрегна и от устните и се изтръгна стон.
— Готово! Усещам ги и двете. Натискам!
— Добре, докато натискаш, сложи стъпалото на десния крак тука горе, на стената точно от другата страна на цепката. Сега натисни колкото можеш.
Смръщила чело, тя пак се подчини. Нищо.
— Само толкова ли можеш? Нямаш ли повече сила? Да не кажеш после, че си по-силна от един кльощав старец?
Тя го стрелна с гневен поглед и като напрегна всичките си сили, се подпря напред на ръцете си и изрита стената с крак. Нещо се раздвижи. Рика се отдръпна и застана до Зед. Двамата мълчаливо проследиха отдалечаването на стената, все едно се отваряше масивна врата. Въпреки колосалните си размери и тежест тя бе толкова перфектно балансирана, че щом двете ключалки бъдат освободени чрез натискането на двата пръста, се задействаше с един ритник.
— Добри духове! — възкликна Рика и надзърна в тъмнината, зейнала отвъд. — Как си успял да откриеш това място?
— Бях още дете. Всъщност открих първо другия му край. След като веднъж стигнах дотук, разбрах къде се пада всъщност и се постарах да намеря и другия маршрут дотук — този, по който дойдохме сега. Първите ми няколко опита се оказаха безуспешни, така че се наложи да се върна по пътя, който бях открил.
— А именно?
— Докато бях малък, това бе моето избавление. По него успявах да се промъквам в Кулата, без да се налага да минавам по моста и да влизам оттам, откъдето влизат всички.
— Май си бил доста палаво хлапе — изгледа го тя подозрително.
— Трябва да призная, че вероятно доста хора ще се съгласят с това мнение — усмихна се Зед. — Това място ми вършеше прекрасна работа. Успях да се добера до тук и тогава, когато Сестрите на мрака превзеха Кулата. Те охраняваха само парадния вход. Те, както всички останали, не подозираха за съществуването му.
— Е, това ли искаше да ми покажеш? Тайния начин за влизане в Кулата?
— Не, това е най-най-маловажната и незначителна негова функция. Хайде да вървим.
— Но какво представлява всъщност?
Зед вдигна сферата в ръката си и се надвеси над Рика.
— Отвъд тази врата започва царството на вечната нощ — коридорът на мъртвите.
Трийсет и пета глава
ДАЛЕЧНИЯТ ВЪЛЧИ ВОЙ РАЗБУДИ РИЧАРД от дълбок сън. Планинското ехо поде самотния вик, но отговор не последва. Ричард лежеше настрана под загадъчната светлина на измамната зора и разсеяно се вслушваше да чуе ответния вълчи зов, но той така и не дойде.
Колкото и да се опитваше, явно не можеше да задържи очите си отворени за повече от един кратък миг, а какво оставаше да събере сили да повдигне глава. Сенките на клоните се поклащаха в сумрака.
Ричард пое дълбоко дъх и се събуди напълно. Беше ядосан. Лежеше по гръб. Мечът беше положен върху гърдите му. С едната си ръка той се беше вкопчил в ножницата, а с другата така здраво стискаше дръжката, че буквите на релефната думата „Истина“ се бяха отпечатани върху дланта и пръстите му. Мечът на истината се бе поизмъкнал от ножницата. Гневът на Ричард също напираше навън.
Зората правеше първите си плахи опити да се промъкне тихо иззад гористия планински склон. Гъстата гора беше смълчана.
Ричард плъзна острието обратно в ножницата и седна, като положи меча в постелята до себе си.
Сви колене, опря лактите си на тях и прокара пръсти през косата си. Сърцето му още биеше с яростта на меча. Тя се бе прокраднала в съществото му несъзнателно и без да я управлява, но той не се учуди, нито се стресна. И преди беше посягал да извади меча си, връхлетян от спомена за онази съдбовна утрин и за странното си полусънно състояние. Понякога се събуждаше направо с гол меч в ръка.
Защо този спомен се връщаше така натрапчиво на пробуждане?
Много добре знаеше. Защото това бе сутринта, когато се събуди и не намери Калан до себе си. Заради нетърпимия спомен за утринта, когато тя изчезна. Това беше сън кошмар за живота кошмар, в който живееше оттогава, и все пак той знаеше, че споменът се връща и заради нещо друго. Премисляше го за
