След като дълго време вървяха от стая в стая, които сякаш никога нямаше да свършат, накрая се озоваха в широк коридор от груби сиви гранитни блокове. Макар хоризонтално да беше доста широк, таванът му беше толкова нисък, че трябваше да се наведат, за да не си ударят главата.
Това място винаги бе изглеждало на Зед зловещо и страховито — нищо че беше толкова обикновено и празно. Щом завиха зад ъгъла, видяха на стената още от стъклените сфери, които засияха веднага, щом двамата приближиха, и угаснаха бавно с отдалечаването им. На няколко места видяха каменни стълбища, които се вливаха в ниския коридор. От него се разклоняваха още няколко с по-висок таван.
В дъното на широкия нисък коридор най-сетне излязоха на основна артерия, чиито стени бяха измазани и боядисани в песъчлив цвят. На равни интервали от двете страни на стените бяха вградени релефни колони, които придаваха на помещението повече пищност. Щом преполовиха този коридор, Зед спря. Посочи тавана.
— Виждаш ли онази метална решетка горе, през която Кулата диша, през която влиза свеж въздух отвън?
— Книга ли представлява? — попита Рика, взирайки се в орнаментираната решетка.
Металните пръти, от които бе изработена решетката, наистина бяха огънати във формата на отворена книга. Това бе знак, който показваше, че се намират в крило на Кулата, характерно с множество библиотеки.
— Да. Решетката ще ти помогне да си спомниш, че тук е мястото, където трябва да завиеш. Този коридор с решетката отгоре е главната артерия на Кулата. До него може да се стигне по много начини и оттук се отива по различни маршрути до почти всяка точка в сградата. Откъдето и да идваш, щом се озовеш под тази решетка, е време да завиеш насам. — Посочи и малко коридорче. — Това е единственият път към мястото, където отиваме.
Зед забеляза как Рика огледа внимателно обстановката, после вдигна глава към решетката. Когато се увери, че е запаметила всичко, каквото и е нужно, кимна и Зед я поведе по страничното коридорче.
По протежението му се намираха редица стаи, които според Зед някога са били използвани за складове за инструменти. Поне в едната от тях все още имаше доста сечива. В дъното минаха покрай две-три примитивни каменни килии, след които се разклоняваха няколко артерии. В края на средната започваше плетеница от къси тунелчета през ниски сервизни шахти, които ги отведоха до лъкатушещ коридор, насечен на различни нива. Минаха през празни стаи с ръждясали железни врати. На места се стелеха плътни пелени от паяжини. Тук-там из по-ниските отсечки се бяха задържали вонящи локви. В някои от тях плаваха разлагащи се трупове на плъхове. Зед и Рика ги прескочиха, без да отронят нито дума, и продължиха към по-високите отсечки отвъд.
Щом излязоха от късия лабиринт, заслизаха по спираловидна каменна стълба, която ги отведе в скованите от непрогледен мрак недра на Кулата. Притихналата сфера в ръката на Зед хвърляше сенки на места, които в продължение на десетилетия не бяха докосвани от светъл лъч. Стълбата беше съвсем тясна, двама души не биха могли да се разминат. Зед и Рика сякаш бяха всмукани в хранопровода на гигантско каменно чудовище.
Долу попаднаха в мрежа от сервизни шахти, която покриваше част от основите на Кулата. Сферата в ръката на Зед освети каменни блокове с размерите на цели планини, в структурата, на които блещукаха кварцови люспици. Надолу продължаваше поредната тясна стълба, която се врязваше в блещукащите основи и падаше почти отвесно надолу. Преди да потънат в просеката, и двамата надзърнаха в бездната.
Щом спуснаха и тази стълба, стъпиха на тясна пътечка, която минаваше покрай самия долен ръб на основните камъни. Горната част на блоковете се губеше в мастилената тъма над главите на двамата, кварцовите жилки блещукаха като звезди в нощно небе. От дясната страна на пътеката имаше грубо изсечена стена от ронлива скала. Ако по някакво нещастно стечение на обстоятелствата тя се срутеше върху тях, щеше живи да ги погребе на място, където никой не би дошъл да ги търси.
Всъщност този тесен пролом, през който двамата се движеха, беше единственият път, осигуряващ достъп до основите, в случай че се появи необходимост да бъдат огледани за проблеми или нещо друго. Зед не можеше да се начуди как е възможно никога, нито веднъж през целия си дълъг живот, да не е попаднал на нито един основен камък, който да е изместен, повреден или да е поддал. Много рядко можеше да се види по някоя тъничка пукнатина, но това не представляваше никакъв проблем.
В края на процепа заслизаха по тясно стълбище, което продължи да ги сваля все по-навътре и по- надолу в черната бездна.
— Това има ли край? — попита Рика.
Зед и хвърли поглед през рамо, стъклената сфера обля лицето и в жълтеникава светлина.
— Намираме се в планинските недра, в момента приближаваме до един от страничните склонове. Чака ни още доста път.
Тя просто кимна, примирена, че ще вървят толкова, колкото се наложи.
— Мислиш ли, че ще успееш да намериш сама пътя — ако предположим, че аз или Ричард те преведем през щитовете?
Щитовете бяха доста на брой, преминаването през някои се оказа доста неприятно за нея. За човек, който не можеше да разчита на закрилата на дарбата си, преживяването бе наистина отвратително — въпреки помощта на Зед.
— Да, мисля, че ще мога.
На още по-долно ниво, след като минаха през поредните шахти, стигнаха до кръгли тунели, облепени с плочки, които при нужда служеха и за отводнителни канапи. Зед навлезе в лабиринта от тунели, като следваше чупките и завоите, които си спомняше от момче. На места капеше вода и шумът отекваше надалеч. Беше толкова студено, че виждаха дъха си във влажния въздух. Тук-там между плочките беше избила вода и теренът на места беше хлъзгав.
Сегиз-тогиз, на пръв поглед абсолютно безразборно, попадаха на мощни щитове, за преминаването през които Рика разчиташе изцяло на Зед. Два-три от тях бяха изключително силни и предупредиха за себе си отдалеч. Наложи се Зед да прегърне плътно Рика, за да може да я преведе от другата страна.
— Тук долу е пълно с плъхове — отбеляза Морещицата.
Зед ги чуваше да врещят със стотици навсякъде из преплетените като в медена пита тунели. Малките зверчета се разбягваха, преди светлината да ги е достигнала, така че само ги чуваха, без да ги виждат. Разбира се, това не важеше за мъртвите.
— Така е. Да не би да те е страх?
— Не знам някой да обича плъхове.
— Права си, не споря.
При всеки следващ завой Зед спираше и и обръщаше внимание на посоката. Не му се вярваше Рика запомни всичко и да може да измине сама целия път. Надяваше се никога да не се налага. Предпочиташе да се осланя на мисълта, че някой ден той лично ще доведе Ричард тук. За да запамети маршрута като дете, Зед си бе послужил с магически следачи. Морещицата изглеждаше дълбоко съсредоточена, оглеждаше щателно всяко разклонение, пред което се озоваваха. Зед беше готов да се закълне, че спътницата му не е очаквала да е чак толкова сложно. Беше сигурен, че тя няма да успее да запомни пътя. Каза си, че ако иска да и помогне да запамети картата в главата си, ще се наложи да я доведе тук още няколко пъти. А после да я подложи на тест, като я остави да го води.
След дългото и изнурително пътешествие из недрата на планината най-накрая се озоваха в просторна зала. По-скоро приличаше на гигантска пещера, издълбана направо в скалата. Това бе кариерата, от която бяха откъснати голяма част от гранитните блокове, положени в основите на Кулата. След приключването на строежа мястото приличаше на огромна зала.
Тук-там в периферията строителите бяха издигнали масивни колони, които поддържаха тавана за повече сигурност. На места в структурата на скалата се виждаха широки ивици обсидиан — черен лъскав камък, който не бе подходящ за строителни цели. Зед го бе срещал на няколко места из сградата, използван предимно за украса. На слабата светлина, която се излъчваше от сферата, по повърхността на обсидиана още личаха вдлъбнатините от движенията на длетото.
В центъра на гигантската пещера, където скалата бе най-твърда, таванът се извисяваше на повече от осемдесет метра височина. По следите, оставени върху камъка, личеше, че работниците са започнали от
