безопасност? При първото нападение на това чудовище загинаха доста хора, които се намираха близо до мен.
Шота повдигна брадичка.
— Познавам се добре — познавам способностите си, наред с това и пределите им. Вярвам, че тук, в тази долина, мога да те опазя в безопасност. Не мога да съм сто процента сигурна, но искрено вярвам, че е така. Знам още, че тръгнеш ли си оттук, ще си напълно беззащитен. Това е единственият ти шанс.
Ричард разбра, че в последното изречение крие доста по-дълбок смисъл.
— Остани, Ричард… моля те. Остани при мен!
— Завинаги.
Очите и плувнаха в сълзи.
— Да, завинаги. Моля те! Остани. Ще се грижа за теб — завинаги. Ще се погрижа никога да не съжаляваш за избора си, външният свят никога да не ти липсва. Моля те.
Това не беше Шота вещицата. Беше просто жената Шота, която отчаяно му се разкриваше по начин, по който никога не си бе позволявала, предлагаше му незащитеното си сърце, рискуваше. Оголената самота, която видя в душата и, го потресе. Позна чувството, защото самият той бе раздиран от неистовата му сила.
Ричард преглътна и направи още една крачка напред върху тънкия лед.
— Шота, това е най-милото нещо, което някога си ми казвала. Да разбера, че ме уважаваш достатъчно, че да ми предложиш подобно нещо, означава за мен повече, отколкото можеш да си представиш. Аз лично изпитвам дълбоко чувство на уважение към теб. Именно затова когато отчаяно се нуждаех от отговори, си помислих само и единствено за теб. Дълбоко оценявам твоето предложение…, но се боя, че не мога да го приема. Трябва да си вървя.
Изражението, което се появи на лицето и, изпълни Ричард с неимоверен хлад — все едно го бяха хвърлили в ледена вода.
Без да отрони нито дума повече, Шота се завъртя и понечи да тръгне.
Четирийсет и втора глава
РИЧАРД СПРЯ ШОТА ЗА РЪКАТА, за да не и позволи да се отдалечи. Не можеше да допусне всичко да приключи по такъв начин — поради ред причини.
— Шота, съжалявам… Но ти сама го каза — животът си е мой, за да го живея така, както реша. Ако ме смяташ… поне донякъде… за свой приятел, за човек, когото цениш, ще предпочетеш да живея живота си така, както аз избера, както смятам за уместно, а не както на теб ти се иска.
— Добре тогава. — Гърдите и се надигнаха. — Ти направи своя избор, Ричард. Върви си. Иди и доизживей остатъка от живота си.
— Дойдох при теб, защото се нуждая от помощта ти.
Тя се завъртя и застана с лице към него. В очите и той прочете категорично послание да я остави на мира. Маската на вещица бе сковала красивите и черти. На Ричард му се стори, че дори въздухът около фигурата и пращи.
— Аз вече ти помогнах, при това с усилие, което едва ли би могъл да оцениш. Използвай оказаната ти помощ така, както прецениш. А сега напусни дома ми.
Колкото и да му се искаше да я послуша и да направи точно това, колкото и да не му се щеше да проявява нахалство, бе дошъл тук с конкретна цел, а Шота не му бе казала нищо по най-важния въпрос. Нямаше намерение да си тръгне, преди да получи отговор.
— Нужна ми е помощта ти, за да намеря Калан.
Погледът и помръкна още повече, обгърнат в хлад.
— Ако имаш ум в главата си, ще използваш информацията, която ти дадох, за да запазиш живота си колкото е възможно повече, за да помогнеш за отблъскването на ордите на Джаганг… или да продължиш да гониш своите духове. Вече не ме интересува какво ще предпочетеш. Просто си върви, преди да разбереш защо магьосниците ги е страх да припарят до дома ми.
— Сама каза, че способностите ти помагат да видиш събитията в потока на времето. Как ме виждаш мен в бъдещето?
Шота замлъкна за момент, накрая отклони очи от настоятелния му поглед.
— Поради някаква причина потокът на времето вече е замъглен пред погледа ми. Случва се. Е, сега разбра ли? Не мога да ти помогна с нищо повече. Върви си.
Ричард нямаше намерение да я остави да заобиколи темата.
— Знаеш, че дойдох, за да получа информация, да намеря нещо, което би могло да ми помогне да открия истината за това, което става. Важно е. Важно за много хора — не само за теб и за мен. Не се отдръпвай от мен по този начин, Шота, моля те. Наистина се нуждая от помощта ти.
— И откога си склонен да се вслушваш в моите съвети?
— Виж, признавам, че в миналото не винаги съм бил съгласен с всичко, което си ми казвала, но не бих дошъл при теб, ако не те смятах за изключително прозорлива жена. Макар наистина доста от нещата, които си споделяла с мен, да са се оказвали истина, ако винаги бях постъпвал според твоите предписания, без да използвам свободната си воля, щях да стигна до провал и сега щяхме или да кретаме под хомота на Мрачния Рал, или да се задушаваме в смъртоносната прегръдка на Пазителя на отвъдния свят.
— Ти така мислиш.
Изгубил мекотата на тона си, той се надвеси застрашително над нея.
— Спомняш си как дойде при мен в селото на Калните, нали? Спомняш си, че ме помоли да възстановя цепнатината във воала, за да не ни докопа през нея Пазителят? Спомняш си как ми обясняваше колко силно копнее Пазителят да пороби всички, родени с дарбата, в това число и теб, вещицата, за да ги подложи на неописуеми страдания за цяла вечност — нали си спомняш? — Посочи я с пръст за повече категоричност. — Ти не изстрада всичките онези ужасни неща, които трябваше да изживея аз, за да помогна на света. Не ти се наложи да отблъскваш всички потресаващи ужаси на Пазителя, за да затвориш процепа — направих го аз. Не ти спаси кожата си от острите нокти на Пазителя — направих го аз.
— Помня това. — Тя го гледаше изпод свъсеното си чело.
— Аз успях. Спасих те от страшна съдба.
— Ти спаси себе си от страшната съдба. Това, че спаси и мен заедно със себе си, не беше твоя цел, а съпътстващ бонус.
Ричард въздъхна, стараеше се да не губи търпение.
— Шота, сигурен съм, че можеш да ми кажеш нещо, че имаш макар и смътна представа какво се е случило с Калан.
— Казах ти вече — не си спомням жена с такова име.
— Да, и причината за това е, че нещо тотално се е объркало и аз го знам, защото виждам, че не си я спомняш. Но в същото време знам и че трябва да ми помогнеш в търсенето на истината — че можеш да ми дадеш макар и откъслечна информация, която би ми помогнала да разбера какво всъщност става.
— И очакваш, че можеш просто ей така да нахълташ непоканен в дома ми, да изложиш живота ми на риск, да изиграеш заучения си жалък танц и да изтръгнеш от мен онази част от живота ми, от способностите ми, която пожелаеш!
Ричард я гледаше, без да помръдва. Тя не отрече, че знае нещо, което би могло да му помогне. В този момент осъзна, че явно наистина е бил прав да се надява, че Шота би могла да му помогне.
— Шота, стига вече игрички! Престани да се правиш на обидена и да ме обвиняваш, че искам от тебе неща, които нямам право да поискам. Никога не съм те лъгал и ти го знаеш. Казвам ти, че това е важно и за теб, макар все още да не го осъзнаваш. От това, което успях да науча до момента, разбирам, че е твърде възможно Пазителят да е задействал поредната си схема за всеобщото ни унищожаване. Каквото и да знаеш, все ще ми е от полза, за да се опитам да попреча на този процес. Не ти играя някакви номерца на дребно. Каквото и да ми струва, ще получа информацията, която ти е известна!
— Значи си мислиш, че като ми заповядаш, автоматично получаваш правото да я получиш, така ли? — Присви очи. — Мислиш си, че понеже притежавам нещо, което според теб би ти било от полза, съм длъжна да ти го дам? Че имаш права над всяка част от живота ми, върху която ти се прииска да сложиш ръка?
