нищо, той издърпа ръката си от нейната. — Не мисля.
Кара насочи яда си към Шота и вдигна Агнела си срещу нея.
— Не можеш да му вземеш меча! Не е честно и ти го знаеш! Възползваш се от състоянието му. Не можеш да му вземеш меча!
— Цената, която определих, е нищожно ниска… Мечът дори не е негов. Никога не му е принадлежал.
Шота направи властен жест с пръст. Самюъл, който наблюдаваше от сенките, се затътри към тримата. Кара застана между Ричард и Шота.
— Той бе връчен на Господаря Рал от Първия магьосник. Господарят Рал бе провъзгласен за Търсач на истината и му бе връчен Мечът на истината. Мечът е негов!
— А откъде според теб Първият магьосник отмъкна меча? — Шота забоде един от дългите си, лакирани в червено нокти към земята. — От тук. Дойде тук, в дома ми, и го открадна. Именно така Зед се сдоби с този меч. Ричард не се е сдобил с него по право, а посредством кражба. Връщането му на неговия законен собственик би било нищожно изкупление за онова, което Ричард иска да узнае.
В очите на Кара блестеше изпепеляваща заплаха. Агиелът и се вдигна във въздуха. Ричард кротко я хвана за китката и я натисна надолу, преди да е предприела нещо грубо и необмислено. Не можеше да предвиди изхода от евентуална схватка между двете жени, но не искаше да рискува да изгуби обещаната от Шота информация… или пък да се прости с Кара.
— Постъпвам както е редно — спокойно отвърна Кара. — Не усложнявай нещата повече.
Ричард бе виждал Кара във всякакво настроение. Беше я виждал щастлива, тъжна, обезсърчена, мотивирана, твърдо решена, разгневена, но досега никога не бе ставал обект на нейния гняв, при това толкова концентриран, толкова откровено насочен към него.
Внезапно го осени видение. Видя същия израз на лицето и, надвесено над него. Някога, много отдавна.
Точно в този момент не можеше да си позволи да мисли за друго, затова изтласка неканения спомен някъде в дълбините на съзнанието си. Сега ставаше въпрос за Калан и за бъдещето, не за миналото.
Свали ремъка през главата си и намести ножницата върху него. Самюъл, скрит в полите на господарката си, наблюдаваше мълчаливо, лакомите му очи не се отделяха от ефеса.
Стиснал блестящия меч от сребро и злато в две ръце, Ричард го поднесе към Шота.
Тя понечи да го вземе.
— Мечът принадлежи на Самюъл, моя верен другар. — Усмихна се триумфално. — Дай му го.
Ричард застина на място. Не можеше да даде меча на Самюъл. Просто не можеше.
Тогава си каза, че още от самото начало би трябвало да се сети, че Шота иска меча именно заради Самюъл. Явно го е знаел, но просто не е искал да мисли за това какво на практика би означавало да предаде оръжието си на вещицата.
— Но нали именно мечът го е направил това, което е сега. Зед ми каза, че магията на меча е сторила с него това, превърнала го е в това, което е сега.
— И когато си върне онова, което е негово, ще бъде мъжът, който бе преди, преди да бъде ограбен от дядо ти.
Ричард познаваше Самюъл. Бе готов да се закълне, че онзи е способен на всичко, включително на убийство. Не биваше да дава Меча на истината в ръцете на такъв човек.
Мнозина като Самюъл, които бяха носили меча, бяха влизали в бой заради него, бяха го крали един от друг, бяха го продавали на този, който предложи най-висока цена, и тогава той ставаше Търсач, готов да продаде услугите си на всеки подлец, който си плати подобаващо. Така, разменян от ръка на ръка, използван за подли и коварни цели, мечът бе сменил много притежатели. Докато Зед успее да си върне Меча на истината и впоследствие да го даде на Ричард, титлата Търсач вече се беше опорочила, само споменаването и предизвикваше гримаси и презрение на лицата на хората, на Търсача се гледаше като престъпник, но по-опасен от останалите.
Да даде на Самюъл меча означаваше да възроди тази жалка традиция. Всичко да започне пак по стария начин.
Но не го ли направеше, щеше да пропилее шанса си да попречи на една далеч по-вероломна сила да нахлуе в света и, не на последно място, да посече надеждата си отново да види Калан. Макар Калан да бе най-важният човек за него в личен план, той съзнаваше, че изчезването и можеше да има несравнимо по- страшни последици в по-широк план. Дори не можеше да си представи потенциалните беди, които биха се появили при една такава липса.
Неговата отговорност като Търсач на истината беше към истината, а не към Меча на истината.
Самюъл се примъкна напред, без да откъсва очи от меча, ръцете му се протегнаха, дланите му се извърнаха нагоре в очакване.
— Мой, дай ми! — изръмжа нетърпеливо, изпълнените му с омраза очички заблестяха.
Ричард вдигна глава, за да погледне Шота. Тя скръсти ръце, сякаш за да му покаже, че това е последният му шанс. Това бе последният шанс на Ричард да разкрие истината.
Ако му беше известно някакво друго решение на проблема, колкото и трудно постижимо да му се струваше, би си взел меча и би поел риска. Но не можеше да си позволи да пропилее последната си възможност, да изгуби информацията, която знаеше Шота. Нищо не можеше да направи.
Той протегна меча в треперещите си ръце.
Самюъл, който не можеше да чака нито секунда повече, се хвърли алчно напред, ръцете му се вкопчиха здраво в ножницата и той притисна лелеяния предмет към гърдите си.
Щом се докосна до меча, на лицето му се появи особено изражение. Вгледа се в очите на Ричард, в погледа му се четеше почуда, устата му беше увиснала. Ричард нямаше дори най-смътна представа какво ли изпитва Самюъл в този момент, докато обгръщаше с ръце Меча на истината. Вероятно просто бе изпълнен с благоговение, че най-сетне отново се е сдобил с него.
Самюъл внезапно търти да бяга и изчезна сред дърветата. Мечът на истината се върна в сенките.
Ричард се почувства гол, ограбен. Погледна в посоката, накъдето бе изтичал Самюъл. Съжали, че не бе убил другаря на Шота още първия път, когато онзи го нападна. А оттогава се бе случвало още няколко пъти. Ричард бе пропилял тези възможности.
Втренчи пламналия си поглед в Шота.
— Ако той нарани някого, ти ще си виновна.
— Не аз му дадох меча. Ти го направи по собствена воля. Не съм ти извила ръката, нито пък съм те принудила с друг вид сила. Не се опитвай да бягаш от отговорност и да виниш другиго за своите решения и действия.
— Но няма да съм отговорен за неговите действия. Ако нарани някого, ще се погрижа този път да плати за престъпленията си.
Шота огледа дърветата в далечината.
— Тук няма да има кого да нарани. Вече си получи меча. И е доволен.
Ричард дълбоко се съмняваше.
Потиснал изблика си на ярост, се опита да се съсредоточи върху неотложните си дела. Не искаше да слуша никакви обяснения повече, затова пристъпи директно към въпроса.
— Получи си цената.
Тя го изгледа продължително, лицето и представляваше непроницаема маска. Най-накрая едва чуто произнесе две думи.
— Лавинен огън.
Извърна глава и заби поглед в пътеката.
Ричард я сграбчи за ръката и я накара да го погледне.
— Моля?
— Попита ме какво би могло да ти помогне да разкриеш истината. Отговорих ти — Лавинен огън.
Ричард не можеше да повярва.
— Лавинен огън ли? Какво означава това?
— Нямам представа — сви рамене Шота. — Знам само, че ти е нужно, за да разкриеш истината за всичко това.
