Кара изглеждаше толкова объркана, колкото се чувстваше Ричард.
— Но все трябва да има нещо, от което го е страх — подметна тя.
— Страхът е характерен за живите същества.
— Тогава поне нещо, което не харесва.
— Което не харесва ли? — сбърчи чело Шота.
— Нали се сещащ — огън, вода, светлина. Нещо, което не харесва и поради това избягва.
— Днес може да реши да избягва водата. Утре може да се измъкне от тресавище, да го сграбчи за крака и да го повлече към дъното, за да го удави. Този звяр се движи из света, сякаш е попаднал във вражеска земя, която не му оказва помощ почти по никакъв начин.
— Но как е възможно някой да придобие нужните познания за създаването на подобно нещо? — не издържа Ричард.
— Мисля, че основното е било открито от Джаганг в древни книги за оръжия, правени по времето на Голямата война. Той отдавна изучава древните бойни техники; събира информация по въпроса отвсякъде. Подозирам обаче, че е приложил не само чуждия опит, но и специално разработени схеми, създадени за конкретен враг — за теб. След като е събрал нужната му информация, е накарал Сестрите да свършат останалото.
И понеже наред със Субстрактивната магия са използвали и познание, откраднато от множество магьосници, са успели да си послужат с други хора, родени с дарбата, като са ги включили в устройството на звяра. Изтръгвали са душите на тези хора, вземали са всичко, което са смятали за важно при създаването на това чудовище. Това е оръжие, с каквото никога досега не сме се сблъсквали. Джаганг е поръчителят на това ужасно същество. Трябва да бъде спрян, преди да е изработил поредното си уродливо творение.
— По този въпрос съм напълно съгласен с теб — подкрепи я Ричард.
— Но ти не можеш да го спреш, ако продължаващ да гониш неясни призраци — продължи Шота.
Ричард се закова на място и я погледна.
— Шота, не може просто ей така да ми разкажеш всичко това, без поне да ми кажеш нещо, което би ми било от полза.
— Ти си този, който дойде при мен, за да ми задава въпроси. Не съм хукнала аз да те търся. Освен това вече ти помогнах. Казах ти каквото знам. Може би благодарение на информацията, която ти дадох, ще имаш шанса да оцелееш още един ден.
Ричард чу достатъчно. Звярът кръвопиец няма характер, но това, че няма характер, всъщност, ако може така да се каже, е неговият характер. Както каза Шота, може би наистина няма начин да се предвиди следващият ход на това същество, но фактът, че не го разбират или нямат познания за даденото нещо, не означава, че то няма свой характер. Така или иначе, това не беше нещо, заради което си струва да спорят. Може би в някой момент, рано или късно, щеше да се превърне във важна характеристика, но поне за момента нямаше особено значение. Всичко, което Шота му каза, до голяма степен потвърждаваше информацията на Ничи. Макар вещицата да бе добавила някои подробности, които не бяха известни на Ничи, така или иначе и тя не предлагаше готови решения.
Всъщност, като се замисли, Ричард дори оставаше с впечатлението, че Шота си създаде доста главоболия, за да се погрижи да му обрисува една наистина доста безнадеждна картина.
Той понечи да отпусне ръка на меча си. Сепна се и вместо това прокара пръсти през косата си. Чувстваше се в безизходица. Обърна се и се загледа към дърветата из долината, листата им блещукаха на привечерната светлина.
— С други думи, излиза, че не мога да сторя нищо, за да се защитя от този звяр.
— Не съм казала подобно нещо.
— Моля? Искаш да кажеш, че спасение има? — завъртя се рязко той.
Без да издава чувствата си, тя се вгледа внимателно в очите му.
— Мисля, че има един начин да запазиш живота си.
— И той е…?
Тя доближи длани и преплете пръстите си. Забоде поглед в земята, сякаш размишляваше над нещо, после очите и намериха неговите с няма категоричност.
— Можеш да останеш тук.
Ричард забеляза как Самюъл скача на крака. Вгледа се в изпълнените с очакване очи на Шота.
— Какво искаш да кажеш, как така да остана тук?
— Остани тук и аз ще те пазя — сви рамене тя, сякаш го канеше на кафе.
— Можеш ли да го направиш? — изопна гръб Кара и ръцете и се отпуснаха покрай тялото.
— Да, мисля, че мога.
— Тогава ела с нас — предложи Кара. — Така проблемът ще се реши.
На Ричард не му се понрави тази идея.
— Не мога — отвърна Шота. — Мога да го защитя само ако остане тук, в тази долина, в дома ми.
— Не мога да остана — отвърна Ричард, като се постара отговорът му да прозвучи съвсем небрежно.
Шота протегна ръка и нежно докосна рамото му, сякаш се опитваше да му каже да не отхвърля предложението и с лека ръка.
— Напротив, Ричард, можеш. Нима ще ти е толкова неприятно да останеш тук с мен?
— Нямах това предвид…
— Ами тогава остани.
— За колко време?
Пръстите и се впиха в плътта му, сякаш отговорът я плашеше, сякаш се страхуваше от реакцията на Ричард, но в същото време бе непоклатима в мнението си.
— Завинаги.
Ричард преглътна. Почувства се така, сякаш е вървял по тънък лед, без изобщо да го осъзнава, а изведнъж откриваше, че брегът се е отдалечил невъзможно. Знаеше, че ако даде грешния отговор, ще си сложи главата в торбата. Усети неясен гъдел по кожата си, сякаш чезнещият ден най-внезапно се бе изпълнил с напрежение и тревожност.
В този момент не беше сигурен дали не предпочита да се изправи срещу звяра, вместо да се бори с погледа на Шота.
Той разпери ръце в безпомощен жест, с който сякаш я молеше да го разбере.
— Как бих могъл да остана тук, Шота? Знаещ, че толкова хора разчитат на мен, имат нужда от помощта ми. Ти сама го каза.
— Ти не си роб на другите хора, окован от тяхната нужда. Животът си е твой, Ричард. Остани и ще живееш.
Кара, по-подозрителна от всякога, вдигна пръст към гърдите си.
— Ами аз?
— Една жена тук стига — отвърна Шота, без изобщо да я погледне, без да свали очи от Ричард.
Кара я стрелна с очи, после погледна Ричард, видя ги как се гледат, но после явно си спомни съвета на Ричард, застана нащрек и си замълча.
— Остани — прошепна сластно Шота.
Ричард видя в очите и една оголена уязвимост, сякаш цялото и същество бе раздирано от желание. Подобна откритост в погледа и той съзираше за пръв път. С крайчеца на окото си забеляза как Самюъл се е втренчил в него и не помръдва.
Посочи другаря на Шота с глава.
— Ами той?
Въпросът му не я притесни, явно го бе очаквала.
— Един Търсач тук стига.
— Шота…
— Остани, Ричард — повтори тя, прекъсвайки го, преди той да е отклонил предложението и, преди да е прекрачил чертата, която до този момент не бе осъзнал, че съществува.
Беше едновременно предложение и ултиматум.
— Ами звярът кръвопиец? Сама каза, че той е непознаваем. Откъде знаеш, че ако остана, ще сме в
