— Как така нямаш представа? Не можеш просто ей така да ми изстреляш нещо си, което никога не съм чувал, и да си тръгнеш. Това не е честна сделка, не затова платих тази висока цена.
— Така или иначе, ти се съгласи на това споразумение и ето че аз изпълних своята част.
— Трябва да ми кажеш какво означава.
— Не знам какво означава, но мога да те уверя, че си струва цената, която плати.
Ричард не можеше да повярва, че се бе съгласил на сделка, в която не получи нищо ценно. Не беше по-близо до откриването на Калан, отколкото преди идването си при Шота. Искаше му се просто да се свлече на земята и да се откаже.
— Приключихме. Довиждане, Ричард. Моля те, върви си. Скоро ще мръкне. А те уверявам, че не би искал да се мотаеш по тези места по мръкнало.
Шота тръгна по пътя, който водеше към палата и в далечината. Докато я изпращаше с поглед, Ричард се укори, задето се бе примирил с провала, без дори да запротестира. Сега знаеше нещо, свързано със загадката. Беше камъче от мозайката, парченце от решението, толкова ценно, че до този момент бе известно само на вещицата. Това потвърждаваше, че Калан наистина съществува. Ричард си каза, че е направил крачка напред. Сега оставаше да си повярва.
— Шота — провикна се след нея.
Тя спря и се обърна, сякаш очакваше да и изнесе цяла лекция.
— Благодаря ти — рече искрено той. — Нямам представа какво ще ми помогне този лавинен огън, но ти благодаря. Поне ми даде мотив да продължа. Когато дойдох тук, нямах нищо. Сега имам. Благодаря ти.
Тя го погледна ококорена. Ричард нямаше как да знае какви мисли и се въртят в главата.
Накрая тя се върна крачка назад. Сключи ръце пред себе си, сведе глава и постоя така известно време, преди да зарее поглед сред дървесата. Имаше замислен вид.
Накрая проговори.
— Това, което търсиш, е отдавна заровено.
— Отдавна заровено ли? — предпазливо попита той.
— Да, но не знам какво означава, както и не знам какво е лавинен огън. Явяват ми се неща, свързани с различни проблеми, с най-разнообразни въпроси. Аз съм просто носител на информацията, един вид — нейният проводник. Не съм източникът. Не мога да ти кажа смисъла, но знам, че това, което търсиш, е отдавна заровено.
— „Лавинен огън“ и да търся нещо, отдавна заровено — повтори си Ричард и кимна. — Разбрах. Няма да го забравя.
Тя сбърчи чело, сякаш в същия този миг и се бе явило още нещо.
— Трябва да откриеш костницата в Необятната пустош.
Ричард усети как по краката му пропълзяват ледени тръпки. Нямаше никаква представа каква е тая Необятна пустош, но никак не му харесваше как звучи. Нито пък му се виждаше примамлива идеята да се рови из костници. Изобщо не искаше и да се замисля какво би могло да означава това.
Шота пак се обърна към чертозите си и тръгна да се прибира. Едва изминала и десетина крачки, пак спря и се обърна. Бездънните и очи се впиха в неговите.
— Пази се от четириглавата змия.
Ричард килна глава в очакване да продължи.
— Не знам какво означава… четириглавата змия.
— Може би не го осъзнаваш в момента, но сделката наистина беше честна. Дадох ти отговорите, от които се нуждаеш. Ти си Търсачът — поне беше. Ще трябва сам да потърсиш смисъла на отговорите, които получи.
Това бяха последните и думи, тя се завъртя на пети и се отдалечи, обляна в бакърените лъчи на слънцето.
— Да вървим — подкани той Кара. — Не искам да проверявам дали е била права, че не бихме искали да сме тук след мръкнало.
Тя го изгледа.
— Моето предположение е, че опасността идва от един откачен тип, който кръстосва горите със смъртоносен меч в ръка.
Ричард не искаше да спори по този въпрос. Самюъл едва ли щеше да се задоволи просто да получи меча. Вероятно би се опитал да унищожи законния му притежател, за да не би един ден Ричард да се появи и да си поиска обратно оръжието.
Въпреки казаното от Шота истинският крадец в крайна сметка си оставаше именно Самюъл. Мечът на истината се даваше от Първия магьосник. Той провъзгласяваше Търсачи и им връчваше оръжието. Мечът не принадлежеше на този, който е успял по някакъв начин да се добере до него. Падаше се на законния, провъзгласен от магьосник Търсач — тоест на Ричард.
Ужасен до болка, Ричард осъзна, че е предал доверието на дядо си.
Но нима мечът би означавал нещо за Ричард, ако Калан изгуби живота си?
Върховната ценност за него бе самият живот.
Четирийсет и трета глава
ПОТЪНАЛ В ДЪЛБОК РАЗМИСЪЛ, Ричард изобщо не усещаше убийствено стръмния склон, по който се изкачваха, отдалечавайки се от дома на Шота и Агаден. В обляната от златиста светлина долина полягаха удължените сенки на дърветата, над тучните ливади припадаше приказен воал. Но Ричард вече бе сляп за тази красота. Той бързаше да се отдалечи от долината и от тресавището, преди тъмнината да скове цялата околност. Вложи в това усилие цялата си енергия — единият крак пред другия, все напред, все напред.
Когато се изкачиха до хребета и видяха обширното тресавище, което охраняваше подстъпите към дома на Шота, вече се свечеряваше и дълбоките прорези между отделните поли на планината тъмнееха. Тъй като високите скални масиви рано прекъсваха достъпа на слънчевите лъчи, небето над главите им си оставаше наситено синьо, ала светлината не успяваше да проникне под горския балдахин, така че в чезнещия ден голямото зеленикаво тресавище изглеждаше опръскано с вечното сиво на привечерен сумрак. Дълбоките сенки бяха коренно различни от тези в долината на Шота. Сенките в тресавището криеха осезаеми, ала конкретни и предвидими заплахи; тези край дома на Шота вещаеха опасности, които се забелязваха трудно, но които, поне така си мислеше Ричард, бяха далеч по-страшни.
Звуците във влажното блато край него, провикванията, подсвиркванията, дюдюканията, прещракванията, далечните викове се плъзваха в периферията на вниманието на Ричард. Той бе затънал дълбоко в своя свят на отчаяние и устременост, които се преплитаха в титанична битка.
При все че Шота му разказа доста подробно за звяра кръвопиец, той вече знаеше от Ничи, че е преследван от чудовище, изпратено и разработено по специална заповед на Джаганг. Посещението при Шота не си струваше малкото допълнителни сведения за чудовището. Най-важното от цялата им среща всъщност бяха ценните няколко изречения, които си размениха накрая. Именно за тях бе изминал целия този път. Именно за тях бе заплатил тази толкова висока цена, която едва сега започваше да осъзнава. Пръстите му копнееха да докоснат ефеса, за да подирят неговата утеха, ала познатото и вярно оръжие го нямаше.
Опитваше се да не мисли за него, но не успяваше да мисли почти за нищо друго. Почувства облекчение, че поне получи информация, която вярваше, че е от изключително значение, но в същото време го гнетеше смазващо чувство за личен провал.
Обръщаше внимание на пътя си само дотолкова, доколкото се постара да избегне змията на жълти и черни ивици, която забеляза свита на спирала край корените на едно дърво, или да пропусне няколко припрени паяка, залепнали от долната страна на няколко листа, да се отдалечат с чевръсти крачета. Изсъскаше ли му нещо от шубрака, гледаше да го заобиколи.
Следваше тъмнеещата пътека колкото се може по-бързо и безпроблемно, а в главата му отекваха отчетливо думите на Шота и споменът за ужасно високата цена, която заплати за тях. Кара го следваше по петите, като разпръскваше с яростни движения рояците насекоми, които ги следваха. От време на време от тъмните сенки се стрелваше прилеп, намерил в лицето на насекомите вкусна вечеря.
Докато си проправяше път през джунглата от растения, Ричард преместваше увиснали клони и стволове
