Знам, че точно сега се чувстваш наистина отчаян. И нещата се влошават. Добри духове, та ти току-що си даде меча! Имаш нужда от човек до себе си — знам го. Така изглеждаш някак недовършен. Откакто те познавам, никога не си ми изглеждал така — лишен от цялост, ограбен. Никога през живота си не съм си мислила, че Господарят Рал има само една жена, още по-малко, че би могъл да се ожени. Но при теб е друго, ти сякаш наистина се нуждаеш от сродна душа.
Не познавам по-подходяща жена от Ничи. Тя е умна… достатъчно умна, за да си говорите като равни. Обменяте си мисли за магия и какво ли не. Наблюдавала съм ви как разговаряте, виждала съм ви да си разменяте усмивки. Просто изглеждате създадени един за друг. И двамата сте умни… и притежавате дарбата. Освен това тя е и красива. Трябва ти красива жена като Ничи.
— И кога се включи Ничи в малкия ти заговор?
— Ами тя, също като теб, започна да ми възразява…, което в известен смисъл само доказва, че двамата сте си лика-прилика.
— Значи и тя не е била доволна, че се разпореждаш с живота и?
— Не, нямах това предвид — повдигна рамене Кара. — Тя имаше същите възражения като теб — говореше от твое име, не от свое. Единствените и притеснения бяха за това какво искаш ти. Явно подозираше, че ще усетиш нещо.
— За едно си абсолютно права — Ничи е умна.
— Просто исках да и кажа да си помисли по въпроса. Не съм и казала — хайде, хвърли му се. Стори ми се, че двамата можете да се допълните един друг, да запълните взаимно празнината, зейнала у всеки от вас. Казах си, че ако я насърча, ако и подхвърля тази идея, нещата ще се подредят от само себе си.
На Ричард му се прииска да я удуши, но успя да овладее гласа си, защото действията на Кара, макар и напълно погрешни, бяха потресаващо човечни и мили. Затова в същия миг му се прииска и да я прегърне. Кой би помислил, че една Морещица ще вземе да разсъждава над теми като любов и приятелство. Сигурно самият той, но все пак…
— Кара, това, което си се опитвала да направиш, е същото, което пробва и Шота — да решавате вместо мен какво трябва да чувствам и как да живея.
— Не, не е същото.
— И какво го отличава?
Кара стисна устни. Той чакаше. Накрая тя му отговори шепнешком.
— Тя не те обича истински. Аз те обичам. Но не в онзи смисъл — додаде бързо.
Ричард не беше в настроение нито да спори, нито да повишава тон. Знаеше, че Кара е действала само подтиквана от добри намерения, макар и погрешно. Последните и думи направо го втрещиха. В друга ситуация вероятно би бил щастлив да чуе това и признание.
— Кара, аз съм женен за жената, която обичам.
Тя тъжно поклати глава.
— Съжалявам, Господарю Рал, но Калан просто не съществува.
— Щом като не съществува, защо Шота можа да ми даде напътствия, които ще ми помогнат да разкрия истината?
— Защото истината е, че няма никаква Калан. Нещата, които Шота ти каза, само ще ти помогнат да стигнеш до тази тъжна истина. Замислял ли си се над това?
— Само в кошмарите си — отвърна той и пое към планинския проход.
Четирийсет и четвърта глава
ДЖИЛИАН СЕ ОБЪРНА и отправи поглед към небето. Гарванът изграчи. Широко разперените криле на едрата птица се олюляха, поети от невидимо течение високо в лазурносиньото небе. Докато Джилиан го наблюдаваше, гарванът се обади още веднъж — дрезгав, стържещ звук, който наруши мъртвешката тишина и се понесе над опърлени от слънцето хълмове и поля.
Джилиан грабна умрялото гущерче, проснато на ронливата стена до нея, и продължи да драпа по прашната алея. Гарванът се рееше величествено над главата и, сякаш наблюдаваше внимателно как тя се изкачва тичешком по хълма. Джилиан знаеше, че птицата я е забелязала доста по-рано.
Стиснала гущерчето за опашката, Джилиан се повдигна на пръсти, колкото можа, вдигна ръката си към синьото небе и залюля плячката си. Мастилено черната птица, забелязала гущерчето като че се сепна и спря насред безбрежното небе. Реакцията му предизвика усмивка на устните на Джилиан. Гарванът се стрелна почти отвесно надолу, присвил криле, за да набере повече скорост.
Джилиан подскочи и седна на полуразрушения каменен зид край разбитите павета, които някога бяха застилали шосето. Сега път почти нямаше, повечето участъци бяха погребани под пластове мръсотия. Сред насипите от брулена от ветрове и напоявана от дъждове пръст бяха избуяли диворасли треви и мършави дръвчета. Знаеше от дядо си, че мястото е много специално и древно.
На Джилиан и бе трудно да си представи колко точно древно. Като по-малка, когато попита дядо си дали е по-старо от самия него, той се засмя и отвърна, че макар да признава, че самият той не е млад, възрастта му изобщо не може да се сравнява с годините, през които е съществувало това място и че земята не може да избуи над човешките достижения в рамките на един човешки живот. Допълни още, че този бавен процес изисква не само време, ами и пълна липса на грижи, запуснатост.
Дядо и разказа как този пуст, древен град някога е бил населен от техните предци. Джилиан обожаваше разказите му за тайнствените хора, обитавали някога това място и построили невероятния град на носа отвъд каменните кули.
Дядо и беше сказател и тъй като тя винаги с огромно удоволствие бе готова да слуша сказанията му за древното познание, той казваше, че ако тя има желание да положи усилия, ще направи и от нея сказател, та един ден да заеме мястото му. Джилиан се ентусиазира от тази перспектива и реши, че ще положи всички усилия да научи всичко, което има да се научава. Тя щеше да бъде човек, уважаван заради задълбоченото познаване на културното наследство и древните традиции. В същото време обаче не и се нравеше идеята, че за да се издигне в йерархията и да заема това място сред сънародниците си, дядо и ще трябва да е мъртъв.
Локи кацна до нея и прибра лъскавите си черни криле, като я изтръгна от мислите и по тези сериозни въпроси — за древните хора и за градовете, които са строили; за войни и за велики дела. Любопитният гарван пристъпи по-наблизо.
Джилиан положи мъртвото гущерче на земята, без да пуска опашката му, и го размърда изкусително.
Локи килна глава, наблюдаваше я. Вместо да приеме плячката, примигна с черните си очи. Намести се близо до Джилиан, като пристъпи предпазливо с десния си крак така, както винаги пристъпваше към мърша. Но вместо да изпляска с криле и да подскочи няколко пъти, за да не би онова, което си мислеше, че е храна, да се окаже заплаха, той дръзко пристъпи напред и заби тежкия си клюн в специалния кожен ръкав на Джилиан.
— Какво ти става, Локи?
Той я дръпна настоятелно. Любопитната птица обикновено подръпваше топченцата в долната част на ръкава или пък кожените ресни, но този път бе захапал самия ръкав.
— Какво? Какво искаш?
Той пусна ръкава и и впи в нея искрящото си око. Гарваните са интелигентни същества, но Джилиан така и не успя да установи докъде точно се простират способностите им. Понякога си мислеше, че Локи е по-умен от доста хора, с които се бе запознавала.
Перата около гърлото на Локи настръхнаха напористо.
Внезапно нададе пронизителен крясък, в който тя долови яд и разочарование от факта, че не може да говори и да и каже нещо, онова, което му се иска да и каже. Гра-а-а. Пак наежи пера и пак изграчи. Гра-а- а. Джилиан го погали по главата, после и по гърба, като го чешеше нежно, ала силно в основата на перата — това му беше любимо, — преди да ги приглади. Вместо да изцъка с доволство и да примигне лениво, както обикновено реагираше на тези нейни действия, той се отдръпна рязко и изграчи още три последователни пъти. Гра-а-а, гра-а-а, гра-а-а.
— Какво ти става днес? — попита тя и закри ушите си с ръка.
