Поне повечето от тях. Някои, като дядо и, вече не бяха толкова бързи.
Изплашена наново, тя се разбърза още повече, краката и затупуркаха устремено по прашната земя. Щом приближи, забеляза, че мъжете товарят мулетата. Жените събираха готварските си принадлежности, пълнеха мехове с вода, изнасяха от летните си къщи и от складовете дрехи и палатки. Явно бяха разбрали за приближаващата опасност преди известно време, защото бяха доста напреднали в подготовката за заминаване.
— Мамо! — провикна се Джилиан, забелязала как майка и товари багажа им на едно муле. — Мамо!
Жената и се усмихна топло и протегна ръка да я прегърне. Макар вече да попреминаваше възрастта за подобни нежности, Джилиан се сгуши под нежната ръка като пиленце, потърсило топлината на майчиното крило.
— Събирай си нещата, Джилиан. Бързо!
Джилиан знаеше, че в такива моменти няма време за въпроси. Избърса сълзите си и изтича в схлупената стара къщурка, която бяха избрали за свой дом, когато слязоха в полето.
От време на време, при силен вятър и дъжд, се налагаше мъжете да поправят и потягат покривите, но с изключение на това сградите си бяха непокътнати, такива, каквито ги бяха оставили техните прадеди. Хората, които някога, много отдавна, бяха построили и живели в пустия днес град Каска, разположен на хълма.
Дядо и, блед и немощен като призрак, стоеше в сенките край вратата. Не бързаше. В гърдите на Джилиан се прокрадна ужас. Осъзна, че той не може да дойде с тях. Беше стар и слаб. Той и другите възрастни мъже и жени нямаше да успеят да се придвижват достатъчно бързо, за да избягат. По очите му Джилиан разбра, че изобщо няма намерение да опитва.
Потъна в нежната му прегръдка и зарида с глас, той се опита да я успокои.
— Хайде, момичето ми, няма нищо — съсухрената му ръка погали късо подстриганата и косица. — Няма време за това.
Дядо и я стисна за раменцата и я откъсна от себе си, докато тя полагаше неимоверни усилия да овладее хлипането си. Знаеше, че той е много стар, че не бива да плаче така, но просто не можеше да се удържи. Той приклекна, пергаментовото му лице се начупи в усмивка, ръката му отри една сълза от бузката на внучката му.
Джилиан сама обърса останалите сълзи, опита се да се стегне и да се държи като голямо момиче.
— Дядо, Локи ми показа чужденците, които идват насам.
— Знам, аз го изпратих.
— О! — не можа да се сети какво друго да каже. Светът и се прекатурваше надолу с главата и и беше трудно да си събере мислите, но някъде дълбоко в себе си усещаше, че дядо и никога досега не е правил подобно нещо. Тя дори не знаеше, че е възможно. Макар че като познаваше дядо си, не се изненада особено.
— Чуй ме, Джилиан. Тези хора, които идват насам, са същите, за които винаги съм ти повтарял, че ще дойдат. Тези от нас, които могат, ще трябва да се скрият за известно време.
— За колко дълго?
— Колкото е необходимо. Чужденците, които наближават, са нищожна част от ордите, които скоро ще нахлуят тук.
— Искаш да кажеш, че ще има още? — облещи се насреща му тя. — Но те са ужасно много. Вдигат повече прах, отколкото съм виждала през живота си. Как е възможно да има още?
— Това е само разузнавателен отряд — усмихна се той горчиво. — Първите съгледвачески части на огромна и неизброима армия. Те не познават тази необятна и пуста земя. Предполагам, че ще търсят пътища за преминаване, както и ще искат да се уверят, че няма да срещнат съпротива. Опасявам се, че според предсказанията ордите, които ще дойдат след тях, са по-многобройни от всичко, което дори аз бих могъл да си представя. Става въпрос за неизброимо количество хора, хиляди и хиляди войници. Но дори тази шепа съгледвачи, които приближават, са достатъчно жестоки и безмилостни. Всеки от нашите, който може да върви, трябва да напусне незабавно това място и да се скрие. Но ти Джилиан, не можеш да тръгнеш с тях.
— Моля…? — зяпна тя.
— Чуй ме. Дойдоха времената, за които винаги съм те подготвял.
— Но мама и татко няма да позволят…
— Те ще направят това, което им кажа, точно както трябва да постъпят и всички останали. Тук става въпрос за доста по-важни събития, в каквито народът ни никога досега не е бил замесван — поне откакто дедите ни са построили този град. А сега тези неща засягат и нас.
— Да, дядо — кимна тържествено Джилиан. Въпреки че беше скована от ужас, тя усещаше в себе си пробуждащо се чувство на дълг при думите на дядо и. След като той е решил, че може да и има доверие по такива важни въпроси, тя няма да излъже доверието му.
— Какво трябва да направя?
— Ти ще бъдеш жрицата на костите, пазителката на сънищата.
— Аз ли? — зяпна Джилиан.
— Да, ти.
— Но аз съм още много млада. Нямам нужната подготовка.
— За съжаление не разполагаме с повече време, дете. — Надвеси се над нея и продължи поверително: — Ти трябва да го направиш, Джилиан. Вече знаеш доста сказания. Може да си мислиш, че не си подготвена или че не си достатъчно голяма. Да, донякъде може би наистина си права, но в същото време знаеш повече, отколкото си мислиш, че знаеш.
Джилиан не смееше да мигне. Чувстваше се напълно неадекватна и в същото време някак въодушевена и екзалтирана. Народът и разчиташе на нея. Нещо повече — дядо и разчиташе на нея и вярваше, че тя ще се справи.
— Да, дядо.
— Ще те приготвя, за да можеш да пребиваваш сред мъртвите, а после ще трябва да се скриеш там и да чакаш.
Страхът отново пропълзя в душата и. Никога преди не бе стояла сред мъртвите съвсем сама.
— Сигурен ли си, че съм готова за подобно нещо, дядо? — преглътна Джилиан. — Да бъда там, сама, сред мъртвите. Да чакам един от тях?
Светлината, която се процеждаше през полуотворената врата, разкриваше строгото изражение на лицето му.
— Да, готова си. Повече от това не бих могъл да те подготвя. Надявах се да остане време да те науча на още доста неща, но поне успях да те запозная с най-важното.
Хората навън се суетяха трескаво, продължаваха с приготовленията. Щателно избягваха да поглеждат към сенките, към дядо и, след като той отдели Джилиан от останалите и и каза какво и предстои.
— Да ти кажа право, и мене ме хвана неподготвен. Това сказание се предава от поколение на поколение сред нашия народ в продължение на хиляди години, но никъде не се споменава кога ще се осъществи. Изобщо не съм вярвал, че ще стане, докато съм жив. Помня как дядо ми разказваше нещата, които на свой ред разказвах на теб, и той също не вярваше, че ще е жив, когато това се случи, мислеше си, че ще е някога, в някакво неопределено бъдеще, което няма по никакъв начин да е свързано с живота ми. Но това време дойде и трябва да направим всичко по силите си, за да не посрамим своите деди. Трябва да сме готови — ти трябва да си готова, както са ни учили легендите ни.
— Колко дълго ще трябва да чакам?
— Няма как да ти кажа това. Ще трябва да се спотаиш сред духовете. Както и другите сказатели преди нас, двамата с теб сме складирали храна — също като Локи, — за да сме готови за този случай. Ще имаш достатъчно храна, за да ти е пълно стомахчето. Когато си сигурна, че е безопасно да се показваш навън, ще можеш да ходиш за риба или на лов.
— Да, дядо. Но не може ли и ти да се скриеш с мен?
— Ще те отведа горе, ще ти помогна да се подготвиш, ще ти кажа всичко, каквото мога. Но после трябва да се върна, за да се опитам да убедя чужденците, че се намираме насред гола и непроходима
