Локи продължи да подскача и да приплясва с криле. Гра-а-а. Прекоси старата калдъръмена улица, без да спира да пляска и грачи. Щом стигна от другата страна, се вдигна във въздуха, пак кацна, пак излетя. Гра-а-а.
— Искаш да дойда с теб, така ли? — изправи се Джилиан. Локи изграчи пронизително, сякаш за да потвърди, че тя най-сетне се е досетила какво се иска от нея. Джилиан се засмя. Беше сигурна, че птицата разбира всяка нейна дума и понякога дори прониква в мислите и, без Джилиан изобщо да ги е изрекла. Беше и приятно с гарвана. Понякога, докато му говореше, той притихваше до нея и я слушаше.
Дядо и каза, че Локи не бива да спи в нейната стая, защото щял да и види сънищата. Обикновено Джилиан сънуваше страхотни сънища, така че нямаше нищо против Локи да стане свидетел. Подозираше, че приятелят и наистина знае какво сънува тя, затова когато се будеше нощем, го заварваше кацнал на перваза, блажено заспал.
Но внимаваше много, за да не му изпрати някой кошмар.
— Да не си намерил вкусна умряла антилопа? Или пък заек? Затова ли не си гладен? — Закани му се с пръст. — Локи, да не си откраднал плячката на друг гарван?
Локи беше перманентно гладен. Джилиан обичаше да го нарича „моя лакомник“. Той с удоволствие споделяше вечерята и когато тя му позволи, или пък си отмъкваше по нещичко, ако Джилиан не му даде доброволно. Колкото и да се е натъпкал обаче, и се видя странно, че отказа да вземе гущера и да си го скрие за после. Гарваните криеха всичко, което не успяваха да изядат — като се има предвид, че бяха способни да погълнат огромни количества. Направо не можеше да разбере как така не напълняват.
Тя стана и изтупа прахта от роклята и от възлестите си колене. Локи вече се беше вдигнал във въздуха, кръжеше, грачеше и я подтикваше да побърза.
— Добре де, добре — провлачи тя и разпери ръце за равновесие, докато претича през останките от зида покрай полуразрушената улица.
Щом се изкачи на възвишението, Джилиан вдигна ръка над очите си, за да проследи плавното движение на приятеля си във висинето. Локи беше голям фукльо. Ако въздушните му каскади не успяваха да впечатлят другите гарвани, той с радост ги пробваше пред Джилиан.
— Да, ти си ми умник, Локи — провикна се тя към небето. Локи изграчи още веднъж и размаха енергично криле.
Джилиан го проследи с поглед, ръката заслони очите и от слънчевата светлина, а той отлетя на юг. Тук-там сред опърления от жарките лъчи терен се поклащаха жълтеникави летни треви, полепнали за полите на планината зад гърба и. Отстрани се протягаха мъгливите виолетови пръсти на далечните хребети — колкото по-далечни, толкова по-светли и меки на цвят, проснати насред пустошта, която сякаш нямаше край. Но Джилиан знаеше, че все някъде свършва. Дядо и каза, че на юг се намира висока бариера, а отвъд нея се простират отдавна забранени земи, известни под името Стария свят.
В далечината, сред зелените петна, скътани в полите на планината, Джилиан различаваше мястото, където народът и живееше през лятото. Дървени огради преграждаха ниши в древни каменни зидове, за да образуват импровизирани кошари за кози, прасета и пилци. Добитък пасеше по летните пасища. Тук имаше вода и дървета, чиито листа блещукаха на ярката светлина. Отвъд обикновените тухлени къщички се простираха градини, които устояваха на суровите зимни ветрове и палещото слънце от незапомнени времена.
И тогава, като вдигна очи да погледне Локи отново, Джилиан забеляза далеч на западния хоризонт да се издига облаче прах.
Беше толкова далеч, че изглеждаше миниатюрно. Петънцето прах, което се открояваше на фона на лазурносиньото небе, точно там, където то се срещаше с хоризонта, сякаш бе увиснало във въздуха неподвижно, но тя знаеше, че това е илюзия, създадена от разстоянието. Дори от мястото си толкова далеч тя можеше да прецени, че прашната завеса се простира доста нашироко. Но все още не можеше да определи какво я причинява. Ако не беше Локи, Джилиан едва ли би забелязала облачето толкова рано.
Макар все още да не можеше да разбере каква е причината да се вдига прах, знаеше, че никога досега не бе виждала подобно нещо.
Първата и мисъл беше, че е вихър на приближаваща буря. Но като се вгледа, забеляза, че пушилката се стеле настрани, нашироко, а вихрушките обикновено се вдигаха нагоре към небето. Пък и при буря, колкото и нависоко да се развилнее вихрушката, над земята оставаше да тегне оловносива пелена — там бе мястото, където яростните ветрове подхващаха прахоляка от земята и го вдигаха във въздуха.
Случаят не беше такъв. Това бе прахоляк, вдигнат от нещо приближаващо — от хора, които идват на коне.
Чужденци.
Толкова чужденци, колкото не бе виждала никога в живота си. Многобройна орда, сякаш излязла от сказанията на дядо и.
Коленете и затрепериха. В душицата и пропълзя страх, който заседна в гърлото и, точно там, където се раждаха виковете.
Те са. Чужденците, за чието приближаване дядо и все я предупреждаваше. Ето че идват.
Хората никога не поставяха под съмнение сказанията на дядо и — поне не пред него. Но според нея не се притесняваха особено от думите му. В крайна сметка животът им си течеше мирно и кротко, никой не нарушаваше спокойствието им в тяхната родина.
Джилиан обаче вярваше на дядо си и беше сигурна, че един ден чужденците ще дойдат, но и тя като другите хора се надяваше, че това ще е някога в далечното и неопределено бъдеще, може би, когато тя е вече стара баба, а може би, ако имат късмет, някъде в идните векове.
Само в кошмарите, които сънуваше много рядко, чужденците идваха сега, а не в бъдещето.
Видяла облаците прах, които се издигаха във въздуха, тя знаеше без съмнение, че са те и че идват.
Никога в живота си не бе виждала чужденци. Никой освен народа на Джилиан не кръстосваше тази гола и враждебна земя, позната като Необятната пустош.
Джилиан стоеше, разтреперана от ужас, втренчена в зацапаното петно на хоризонта. Предстоеше и да види многобройни орди чужденци… като онези от разказите на дядо и.
Но беше твърде скоро. Тя още не бе изживяла живота си, не бе имала възможност да живее и да обича, да има деца. Очите и се изпълниха със сълзи, всичко пред погледа и се замъгли. Погледна през рамо към развалините. Дали и те са били сполетени от нещо такова, както се описваше в легендите на дядо и?
Сълзите започнаха да си проправят път през запрашените и бузи. Знаеше, знаеше го без капчица съмнение, че животът и ще се промени и сънищата и вече няма да бъдат спокойни.
Изкатери се най-отгоре на купчината развалини, върху която стоеше, покрай зида, покрай опустошените площади, покрай ямите, от които някога се бяха издигали сгради. Тя хукна сред развалините в периферията на някогашния древен град и зад собствените и крачета се вдигнаха облаци прах. Тичаше по улици, където животът отдавна беше погубен, където отдавна не се виждаха сгради.
Много често се бе опитвала да си представи как ли е изглеждало това място, когато е имало къщи и хора, които да живеят в тях, когато улиците са били пълни с народ, когато в кухните се е готвело, по просторите е висяло пране, а по площадите са се продавали стоки. Всичко това вече го нямаше. Всичко това бе отдавна погребано. Целият град бе мъртъв, с изключение на шепата хора, сред които и Джилиан, обитаващи най-отдалечените стари сгради.
Щом се приближи до тези стари сгради, които народът и използваше, за да живее през лятото, видя как всички са се разбързали, как си крещят един на друг. Забеляза, че си събират вещите, подкарват животните. Явно се канеха да вървят нанякъде, може би обратно в лоното на планините или пък далеч сред пустошта. Беше ставала свидетел на подобна трескавост само два-три пъти досега. Ала тревогата се бе оказвала фалшива. Джилиан знаеше, че този път е истинска.
Само не беше сигурна дали ще имат достатъчно време, за да избягат от приближаващите чужденци и да се скрият. Но народът и беше силен и бърз. Бяха свикнали да се придвижват светкавично из пустошта. Дядо и казваше, че само техният народ е способен да оцелее на такова забравено и затънтено място. Те знаеха планинските проходи и изворчетата с вода, познаваха тайните пътеки през на вид непроходими каньони. Умееха да изчезват в тази враждебна пустош за нула време и да оцеляват.
