удоволствието, което изпитваше, бе неустоимо.
— Това е черешката на тортата. Древните магьосници, измислили теорията „Лавинен огън“, установили, че тя би могла да унищожи живота изцяло. Затова създали противодействие, в случай че някой все пак намери начин да я използва.
— И то е? — стисна зъби Ничи.
— Кутиите на Орден.
Ничи облещи очи.
— Кутиите на Орден са създадени като противодействие на събитието, което сте активирали?
— Именно. Не е ли прекрасно? Нещо повече — ние пуснахме кутиите в действие.
— Е, както казах, явно всичко сте предвидили…
— Ами… почти всичко. Има още нещо.
— И то е…?
— Хм, как да ти кажа… при първото си влизане в градината на живота тъпата кучка ни донесе само едната кутия. Не можехме да си позволим кутиите да бъдат видени, защото, за разлика от любимата на Ричард, която всички забравят в мига, в който я виждат, с кутиите на Орден нямаше да е така. След първото си влизане в Градината на живота Калан се появи и каза, че нямала място в раницата. Сестра Улиция изпадна в ярост. Преби я почти до смърт, направи я на кървава пихтия — щеше да ти хареса между другото, Сестро Ничи. После и каза, че моментално да извади нещо свое от раницата, за да направи място за кутиите, и веднага да заминава и да донесе и другите две кутии. — Пронизана от внезапна болка, Тови трепна. — Но така или иначе, беше рисковано да стоим в коридора и да чакаме. Сестра Улиция ме изпрати напред с първата кутия. Уговорката ни беше тя и останалите да ме настигнат или да се срещнем на уговореното място за нощуване. Първата кутия беше у мен. Търсачът, имам предвид онзи, който носеше Меча на истината, ме нападна из засада и ме прободе. Грабна кутията. След като Калан е взела другите две кутии, Сестра Улиция е задействала магията на Орден, понеже е смятала, че третата кутия е у мен.
Ничи се надигна на разтрепераните си крака. Зави и се свят. Направо не можеше да повярва. Но вече знаеше, че всичко е истина. Ричард е бил прав през цялото време. Макар да не е разполагал с нищо, се е досетил сам за всичко. А през цялото време никой на света не искаше да го чуе… никой в този свят, който се разпадаше, поразен от неконтролируемото събитие, наречено Лавинен огън.
Шейсет и пета глава
ПИСЪК, от който косъмчетата по тила на Ричард настръхнаха, разтърси притихналата нощ. Легнал в завивката си в най-обикновена палатка, той скочи на крака още преди пронизителният звук да заглъхне. Безкрайният вик премина като вълна по тялото му и изби на челото му в ситни капчици пот.
С разтуптяно сърце Ричард изхвърча от палатката и се озова в лагера, над който продължаваше да се стеле този нечовешки писък, проникващ и в най-отдалечените тъмни кътчета, за да ги изпълни с ужас.
Ричард забеляза и други хора, наизлезли от палатките си, да се оглеждат с облещени очи. Сред тях мярна и генерал Мейферт.
Ричард видя лъжлива зора, също като утринта, когато изчезна Калан. Жената, която обичаше и която всички останали бяха забравили и не искаха да си спомнят. Ако тя бе изпищяла, никой не би я чул.
После, когато викът стихна, нощта стана по-черна от катран. Сякаш внезапно всичко потъна в мастилената бездна на небитието — прокудено и забравено там навеки. Ричард потръпна. Сякаш усети допира на нещо чуждо, докоснало света на живите със злокобно обещание.
Тъмнината се разсея така, както бе дошла. Мъжете се споглеждаха, но никой не смееше да проговори.
Ричард си помисли, че змията е останала само с три глави.
— Пазителят прибра при себе си една от своите поданички — отвърна той на въпросителните погледи на всички наоколо. Забеляза, че генералът оглежда щателно мрака — съсредоточен, заслушан. — Радвайте се, че светът на живите се отърва от още едно злокобно същество. Дано всички като нея намерят смъртта, която тъй уверено следват.
Мъжете се усмихваха и кимаха, доволни да чуят новината, после започнаха да се разотиват по палатките си, за да си доспят. Генерал Мейферт вдигна юмрук към гърдите си, погледна Ричард и също се оттегли.
В сумрака, сред палатките и каруците, Ричард забеляза Ничи, която вървеше уверено към него. Във вида и имаше нещо ужасно притеснително. Вероятно защото току-що бе изпитала ярост, каквато, Ричард бе сигурен, малцина бяха способни да проумеят и оценят по достойнство.
Развяла руси къдри, му заприлича на хищна птица, спуснала се от мрака на небето, за да се стовари отгоре му. Когато забеляза сълзите, облели лицето и, стиснатите и зъби, яростта и болката и, могъщата заплаха и крехката и безпомощност, очите и в които имаше някаква тайна мъка, неразбираема дори за него, той пристъпи обратно в палатката, за да не допусне никой да я види в това състояние.
Тя се пъхна вътре след него. Той инстинктивно отстъпи още малко назад, като не знаеше какво да очаква от нея, какво се е случило.
Тя се строполи в краката му и го прегърна с вопъл, от който сърцето му се изпълни със смазваща скръб, с желание самият той да падне и да заридае с нея. В едната си ръка стискаше нещо. Ричард видя бялата рокля на Майката Изповедник.
— Ричард… толкова съжалявам… — успя да пророни тя между две хлипания, — толкова ме е срам от начина, по който се държах с теб. Съжалявам… съжалявам… — продължи да повтаря отново и отново.
Той се свлече до нея, опрял длани на бедрата си.
— Какво има, Ничи?
Раменете и се тресяха от измъчени хлипания. Той я хвана за ръцете и я повдигна, тя най-сетне го погледна, но тялото и бе все така отпуснато и безжизнено.
— О, Ричард, толкова съжалявам. През цялото време не ти вярвах. Толкова съжалявам, че не съм ти вярвала. Трябваше да ти помогна, а вместо това се опълчвах на всяка твоя крачка. Толкова съжалявам.
Цялото и същество излъчваше страдание, каквото Ричард рядко бе виждал някой да изпитва.
— Ничи…
— Моля те — продължи да хлипа тя. — Моля те, Ричард, сложи край на мъките ми.
— Какво?
— Не искам да живея повече. Болката е прекалено силна. Моля те, извади ножа си и ми прережи гърлото. Моля те. Толкова съжалявам. Направих нещо много по-ужасно от това да не ти повярвам. Аз бях човекът, който непрекъснато ти пречеше.
Тя увисна като парцалена кукла в ръцете му. Зарида от отчаяние и болка.
— Толкова съжалявам, че не ти повярвах. Бил си прав за всичко. Съжалявам. Сега всичко свърши и вината е изцяло моя. Трябваше да ти повярвам.
Ричард имаше чувството, че тялото и се е превърнало в пихтия, която изтича между пръстите му. Той седна на пода и я прегърна.
— Ничи, ти си тази, която ме накара да продължа напред, когато бях на ръба да се предам. Ти си човекът, който ме убеди, че си струва да продължа борбата.
Ръцете и се плъзнаха около врата му, той я притисна по-близо до себе си. От болката, свила душата и, и стана горещо.
Продължи да хлипа и да нарежда колко много съжалява, че е трябвало да му повярва, за всичко останало, че сега е твърде късно, че иска да падне и да умре.
Ричард притисна главата и към рамото си и зашепна в ухото и че всичко ще се оправи, залюля я плавно в прегръдката си и я успокои, без да говори, просто и предложи утеха и съчувствие.
Спомни си, че когато се запозна с Калан, двамата прекараха първата нощ в хралупесто дърво. Калан едва не бе погълната в отвъдния свят, Ричард я издърпа в последния миг. Тогава тя бе ридала по същия начин, сломена от болка и отчаяние, с разбито сърце. И по-важното, с утехата, че има човек до себе си, пред когото да изплаче мъката си.
Дотогава Калан не бе имала човек, който да я обича и да я държи в прегръдките си, докато тя
