Ричард, Ничи повтори същата процедура и със себе си, като плъзна двете си ръце надолу по тялото, сякаш изтласкваше водата от мокрите си дрехи.
Когато свърши, цялата трепереше и зъбите и тракаха, но черната и рокля беше суха.
Ричард я погледна притеснен и лекичко я стисна за ръката.
— Добре ли си?
— Просто съм изтощена — призна тя. — Напоследък ми се събира съвсем малко сън, а изразходвах голяма част от енергията си за твоето лечение. Като прибавим и днешното изтощително пътуване… Май ми дойде в повече. Изсушаването на дрехите ни окончателно изчерпа силите ми. Просто ми е нужен един хубав сън, това е. Ти сигурно не го съзнаваш, Ричард, но това се отнася и за теб — може би дори в още по-голяма степен. Хайде, лягай и заспивай. Моля те. Ако се сгушим един в друг, ще се топлим с телата си.
Сух, но уморен, Ричард се намести под завивката. Засега не успяваше да се стопли. Ничи беше права — нужна му е почивка и сън. Ако не е отпочинал, как ще помогне на Калан?
Без никакви притеснения Кара се притисна от лявата му страна, за да го стопли. Ничи направи същото отдясно. Топлината им му се отрази добре. Изобщо не си бе давал сметка колко му е студено всъщност, докато не усети топлината, излъчваща се от сгушените им едно в друго тела. Беше му ясно, че не се е възстановил напълно и че Ничи е права. Трябваше му почивка.
— Как мислиш, възможно ли е звярът да е похитил Калан, за да се добере до мен? — попита той в мрака.
Ничи замълча, преди да отговори.
— На същество като него едва ли са му нужни толкова сложни методи, за да те открие, Ричард. Ако Сестрата е права, звярът вече би трябвало да знае местоположението ти. И двамата му помогнахме — аз, докато те лекувах, ти, когато си използвал дарбата си. Спомни си какво стана с момчетата на Виктор днес.
Върху Ричард се стовари безмилостното чувство на непоносимо тежка вина. Ако не беше той, другарите на Виктор щяха да са живи и здрави.
В гърлото му заседна буца, която той с мъка успя да преглътне. Де да можеше да върне времето назад, да промени нещата, да съживи онези мъже.
— Господарю Рал — прошепна Кара. — Бих искала да споделя с теб нещо, ако обещаеш никога да не го повтаряш.
Това бе най-странното нещо, което Кара бе изричала пред него.
— Е, добре, обещавам. Какво толкова важно искаш да споделиш?
Отговорът и дойде със закъснение, при това бе прошепнат толкова тихо, че той едва ли би го чул, ако главите им не бяха почти долепени една до друга.
— Страх ме е.
Почти, без да се замисли, Ричард протегна ръка и я прегърна през раменете.
— Не се бой. Това нещо преследва мен, не теб.
Тя вдигна глава и го изгледа изпод вежди.
— Нали точно затова ме е страх. След като видях какво е направило с онези мъже, ме ужасява мисълта, че преследва теб и че няма да мога да направя нищо, за да те защитя.
— Виж, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, мога да те уверя, че мен също ме е страх — отвърна Ричард.
Кара прислони глава на гърдите му, успокоена от близкия приятелски контакт. Натрапчивата песен на цикадите караше Ричард да се чувства още по-уязвим. Седемнайсетгодишният цикъл на насекомите беше неизменен, неумолим, непреодолим.
Като звяра на Джаганг. Как да се скрие човек от такова нещо?
— Би ли споделил с нас къде се запозна с онази жена на мечтите ти? — попита Ничи, явно в опит да поразведри обстановката.
Ричард не можа да прецени дали тя се опитва да смекчи въпроса си и затова го задава шеговито, или просто е саркастична. Ако не познаваше Ничи достатъчно добре, дори би заподозрял, че в тона и се долавят нотки на ревност.
Втренчи се в мрака, отдаден на спомените си.
— Обикалях гората, за да търся доказателства за убийството на баща ми. Имам предвид човека, който ме отгледа и когото тогава смятах за свой баща. Казваше се Джордж Сайфър. Забелязах Калан да върви по пътеката покрай едно езеро. Зад нея се промъкваха четирима мъже. Оказаха се убийци, изпратени от Мрачния Рал. Той вече бе избил всички други Изповедници. Калан беше последната.
— Значи ти си я спасил? — включи се и Кара.
— Помогнах и. С общи усилия успяхме да обезвредим убийците. Тя беше дошла в Западната земя, за да търси отдавна изгубен магьосник. Оказа се, че този велик магьосник е Зед. Макар да бе избягал от Средната земя още преди моето раждане, той все още заемаше поста Първи магьосник. Като малък не съм и подозирал че Зед е магьосник, камо ли велик. Нито пък съм знаел, че ми е дядо. За мен той беше моят най- добър приятел.
Замлъкна за малко, усетил как Ничи се взира в лицето му в тъмнината. Дъхът и леко погали бузата му.
— И какво е искала Калан от този велик магьосник?
— Мрачният Рал беше задействал Кутиите на Орден. Най-страшният кошмар за всички хора бе на път да се осъществи. — Ричард помнеше ужаса, който изпита, когато научи това. — Някой трябваше да попречи на Мрачния Рал да отвори правилната кутия. Калан бе изпратена да открие оттеглилия се в изгнание Първи магьосник, за да може той да определи Търсач. От мига, когато я срещнах край езерото, животът ми се промени завинаги.
— Един вид, любов от пръв поглед? — попита Кара в настъпилата тишина.
Преструваха се, че му вярват, опитваха се да отклонят мислите му от чудовището, изпратено от Джаганг по следите му, да го накарат да не мисли за избитите си другари и за надвисналата опасност.
Хрумна му ужасяваща мисъл — че някъде там, в гората около бивака, на място, до което не е достигнал, се валят кървавите останки на Калан.
Мисълта бе толкова болезнена, че очакваше сърцето му да експлодира всеки миг.
Не вдигна ръка да изтрие сълзата, изтърколила се по бузата му. Ничи го направи вместо него. Пръстите и нежно се плъзнаха по лицето му.
— Наистина трябва да поспим — рече той.
Ничи отдръпна ръката си и склони глава на рамото му. В тъмното Ричард сякаш не можеше да си наложи да затвори пламналите си очи. Не след дълго чу равномерното дишане на Кара, която се унесе в сън. Ничи леко притисна буза до рамото му и се сгуши още по-плътно до него, за да се възползва от споделената им топлина.
— Ничи? — прошепна той.
— Да?
— Как измъчва пленниците си Джаганг?
Усети как тя си поема дълбоко дъх и го изпуска бавно през устата.
— Няма да ти отговоря на този въпрос, Ричард. И бездруго знаеш, че Джаганг е човек, за когото убиването е необходимост.
Ричард не можеше да не зададе този въпрос. Изпита облекчение, че Ничи прояви достатъчно разум и не му отговори.
— Когато Зед ми даде меча, му казах, че няма да стана убиец. Впоследствие започнах да разбирам, че злото трябва да се унищожава, за да оцелее животът. Де да можеше и прогонването на Императорския орден от Новия свят да е толкова просто, колкото убиването на един човек, пък бил той и Джаганг.
— Мога да те уверя, че безброй пъти ми се е искало да убия Джаганг, когато съм била близо до него. Но си прав, че това не би сложило край на войната. Не искам повече да мисля за пропуснатите възможности. Не искам да мисля за онова, което не успях да направя.
Той се пресегна и обгърна треперещите и рамене.
Усети как мускулите и бавно се отпускат. Дишането и постепенно се успокои и тя заспа.
Ричард трябваше да намери Калан, но за да има шанс да го стори, се нуждаеше от възстановените си
