сили и от почивка. Затвори очи, усети как по бузата му се изтърколва още една сълза. Калан ужасно му липсваше.
Мислите му се отнесоха към онзи ден на първата им среща, когато я видя в прелестната и бяла копринена рокля. Едва по-късно разбра, че тя е отличителният белег на Майката Изповедник. Съвсем ясно си спомняше колко красива беше Калан в тази рокля, колко аристократичен вид имаше. Помнеше как косата и падаше на вълни върху разкошните и рамене, как сияеше като ореол около главата и на фона на меката светлина на гората. Спомни си как нейните красиви и умни зелени очи го погълнаха още щом я видя. Още в онзи първи миг, още с първия споделен поглед се почувства така, сякаш бе познавал Калан цял живот.
Ричард я предупреди за четиримата мъже, които бе видял да я преследват.
— Ще ми помогнеш ли? — попита тя.
— Да — чу се да казва той, още преди в главата му да се е оформила ясна мисъл.
Никога, нито за миг не бе съжалявал за взетото решение. Сега тя се нуждаеше от помощ.
Последната му мисъл, преди да потъне в неспокоен сън, бе за Калан.
Девета глава
АН ТРЕСКАВО ЗАКАЧИ ТЕНЕКИЕНИЯ ФЕНЕР на куката пред вратата. Съсредоточи своя Хан в нагорещено топче и той затрептя като малко пламъче над обърнатата и нагоре длан. Пристъпи в стаичката и внимателно доближи огънчето до фитила на свещта, която видя на масата. Щом свещта пламна, Ан затвори вратата.
Мина доста време, откакто за последен път бе получавала съобщение в дневника си. Нямаше търпение да го прочете.
Стаята бе оскъдно обзаведена. Грубо варосаните стени бяха без прозорци. Освен дървения одър имаше само маса и стол с вертикална облегалка. Това и бе едновременно и спалня, и удобен молитвен храм — място, където Ан да се усамоти, да остане насаме с мислите си, да се помоли. Тук можеше на спокойствие да отгърне дневника си.
На масата бе оставена чинийка, в която имаше парче сирене и разрязан плод. Сигурно и я бе донесла Дженсън, преди да отиде с Том да погледат луната.
Колкото и да остаряваше, Ан винаги изпитваше неописуемо вътрешно блаженство да види искрата на любовта в погледа на двама души. Всички влюбени си мислят, че се справят добре в укриването на чувствата си от другите, но обикновено нещата са толкова очевидни, че сякаш на челата на двамата греят ярки звезди.
Понякога Ан съжаляваше, че не бе имала достатъчно време, за да се наслади на това чувство с Натан, да се отдаде на най-естествените и простички човешки чувства. Но от един Прелат не се очакваше да се поддава на подобни изблици.
Сепна се. Защо ли си бе решила така? Не помнеше някога да са я учили, че ако някога бъде избрана за Прелат, трябва непременно да крие чувствата си. Вярно, може би околните не биха приели подобно поведение с възторг. Добрият Прелат би трябвало да всява страх и респект дори само с поглед. Нямаше представа откъде го е научила, но се бе придържала към това правило през целия си живот на този пост и се бе справяла отлично.
Може би в назначаването и за Прелат имаше пръст самият Създател и именно Той бе възпитал у нея правилното отношение към поста, който заемаше. Понякога работата и липсваше.
Имаше и още нещо — Ан не си бе позволявала да признае чувствата си към Натан дори пред самата себе си. Той беше Пророк. Докато тя изпълняваше длъжността Прелат на Сестрите на светлината и Дворецът на пророците официално бе под нейно ръководство, Натан беше неин затворник. Е, тогава не наричаха нещата с истинските им имена, уж за да не звучи толкова грубо. Но както и да го наричаш, затворът си е затвор. Открай време битуваше мнението, че пророците са твърде опасни, за да бъдат оставени да се разхождат свободно по земята, сред обикновените хора.
Като го затвориха зад решетките още от ранна възраст, Сестрите му отрекоха правото на свободна воля, приемайки предварително, че Натан е злонамерен и ще остане такъв дори никога да не получи възможност да направи съзнателен избор за собствените си действия. Обявиха го за виновен, без да му кажат какво престъпление е извършил. Това бе остаряло и безумно схващане, но за жалост Ан се бе придържала към него почти през целия си живот. Изобщо не искаше да се замисля какво говори това за нея.
Сега, когато двамата с Натан вече бяха на години и бяха открили сърцата си един за друг — подобно нещо и се бе струвало немислимо и невъзможно, — отношенията им едва ли биха могли да се опишат като екстравагантно привличане. Вярно, през по-голямата част от живота си тя се бе възмущавала от лудориите и поведението на Натан и се бе грижила той да не сваля яката около врата си и да не напуска килията си в двореца. По този начин си осигуряваше вечното му непокорство, откъдето пък произтичаше постоянният гняв на Сестрите спрямо него. Това го подтикваше да се държи още по-неуправляемо — и така всичко се въртеше в един порочен кръг.
Но каквато и врява и суматоха да създаваше Натан, в поведението му винаги бе имало нещо, което караше Ан да се усмихва вътрешно. Понякога той бе същинско дете — дете на близо хиляда години; дете, което упражнява професията на магьосник; дете, родено с пророческа дарба. Бе достатъчно един Пророк да отвори устата си пред непросветените маси, да им каже какво вижда за бъдещето, за да избухне бунт в най-лекия случай или война в най-тежкия. Поне такива бяха опасенията в двореца.
Макар да бе гладна, Ан бутна чинията със сиренето и плодовете встрани. Яденето ще почака. Сърцето и тръпнеше в очакване на новини от Вирна.
Седна и придърпа стола си към грубата дървена маса, после извади малката книжка и запрелиства страниците, докато не попадна на съобщението. Стаята беше схлупена и мрачна. Ан примижа, за да различи по-добре написаното. Накрая се наложи да придърпа още малко лоената свещ.
Ан не се въздържа и се усмихна. Разбираше прекрасно тревогите на Вирна, но знаеше, че никой не познава Натан като нея. Вярно, че понякога създаваше проблеми по-бързо от банда хлапетии, изтърсили на масата купчина жаби, но в крайна сметка след всичко преживяно, след тези дълги векове, през които бе познавала Пророка, наистина нямаше човек, с когото да се чувства по-близка.
Ан въздъхна и отново съсредоточи вниманието си към писмото в дневника.
Ан смръщи чело. Как е възможно да съществува човек като Джаганг, който толкова успешно да поддържа могъща и мотивирана армия от последователи, да погубва и потъпква свободната човешка воля? Тя нетърпеливо придърпа свещта по-близо до себе си. Всъщност сега, когато зимата свърши и пукна пролет, изпитваше още повече яд спрямо Джаганг.
Пътешественикът по сънищата беше търпелив враг. Неговите хора бяха от далечния юг на Стария свят и не бяха свикнали със студените зими в разположения на север Нов свят. Мнозина не издържаха на суровите условия, още много пъти по толкова бяха повалени от епидемии, плъзнали из зимните им лагери. Въпреки многото жертви, които взе зимата, болестите и редица други фактори, от юг непрекъснато бълваха нови и нови орди. Каквото и да се случеше, армията на Джаганг не губеше числеността си. Но с колкото и
