Лавинен огън

Императорския орден е безсилна в такива тесни пространства. Убедена съм, че ще удържим позициите си тук. След като Джаганг е възпрепятстван от невъзможността си да премине през планината, спечелихме малко време, докато той е принуден да поведе армията си далече на юг, а после да се върне обратно към Д’Хара, сега, когато времето е на негова страна. Тъй като това е най-голямата опасност и заплаха в момента, аз тръгвам на юг с армията.

Моли се за нас. Все някога ще бъдем принудени да влезем в бой с войските на Джаганг в равнината, където той ще има възможност да разгърне силите си и да се стовари отгоре ни с цялата си многочислена мощ. Опасявам се, че ако нещо не се промени, нямаме шанс да оцелеем в подобна битка.

Мога само да се надявам Ричард да осъществи пророчеството, преди да е свършено с всички нас.

Ан преглътна и едва тогава взе писалката.

Вирна, имаш думата ми, че ще направя всичко възможно и ще се погрижа пророчеството да се изпълни. Искам да знаеш, че двамата с Натан ще се посветим изцяло на тази задача. Може би ти си човекът, който най-добре разбира, че на това бе посветен целият ми, вече половин хилядолетен живот. Няма да изоставя каузата си. Ще направя, каквото е по силите ми, за да се погрижа Ричард да изпълни дълга си. Нека Създателят бъде с теб и с всичките смели защитници. Ще се моля за вас всеки ден. Вярвай в Създателя, Вирна. Сега Прелатът си ти. Предай вярата си и на всички, които са с теб.

След малко дойде и отговорът.

Благодаря ти, Ан. Ще проверявам дневника си всяка вечер по време на пътуването, за да следя дали си получила новини от Ричард. Липсваш ми. Надявам се отново да се съберем в този живот.

Ан обмисли внимателно последните си думи.

И аз се надявам, дете мое. Лек път.

Ан се облегна на лакти и разтърка слепоочията си. Новините не бяха добри, но не бяха и толкова лоши. Джаганг се бе надявал да пробие бързо охраната на проходите, но защитниците устояха и в крайна сметка той бе принуден да раздели армията си и да предприеме дълъг и изтощителен поход. Ан се опита да погледне откъм добрата страна. Имаха още време. Имаше още доста варианти за действие. Все ще измислят нещо. Ричард ще измисли нещо. Пророчеството обещаваше, че шансът за спасението им е в него.

Ан не можеше да си позволи да вярва, че над света ще се спусне сянката на злото.

На вратата се почука и тя подскочи. Притисна длан върху полудялото си сърце. Ханът и не я предупреди, че приближава някой.

— Да?

— Ан, аз съм, Дженсън — чу се приглушен глас от другата страна на вратата.

Ан прибра писалката и пъхна книжката в колана си, после бутна стола назад. Приглади полите си и си пое дълбоко дъх, за да се опита да успокои ритъма на сърцето си.

— Влез, скъпа — рече тя и отвори вратата, за да посрещне с усмивка сестрата на Ричард. — Благодаря ти за храната. — Покани я към масата. — Искаш ли да я споделиш с мен?

— Не, благодаря — поклати глава Дженсън. На лицето и, обрамчено от червени къдрици, бе изписана тревога. — Изпраща ме Натан. Вика те. Звучеше доста припрян. Нали го знаеш какъв е. Изведнъж се екзалтира от нещо и очите му стават ей такива големи.

— Да, знам — отвърна Ан. — Обикновено става така, когато е намислил някаква дяволия.

— Боя се, че си права. — Дженсън я изгледа слисана. — Направо ме изпрати да дойда да те повикам и да те заведа при него.

— Натан винаги е бил такъв — иска само като щракне с пръсти, хората веднага да хукнат към него. — Ан направи знак на младата жена да я води. — Май ще е най-добре да вървим. Къде впрочем се намира Пророкът?

Дженсън вдигна фенера си, за да освети пътя им, и двете излязоха от стаичката.

— В гробището.

Ан дръпна Дженсън за ръкава.

— В гробище ли? И иска да отида там? — Дженсън я погледна през рамо и кимна. — И какво прави в това гробище?

Дженсън преглътна.

— Когато му зададох този въпрос, отвърна, че изравя трупове.

Десета глава

ПОКРАЙ СТРЪМНАТА ПЪТЕКА към гробището се извисяваше огромна плачеща върба, в чиято корона се бе настанил присмехулник. Крясъците му бяха остри и пронизителни и имаха за цел да държат надалеч от територията му евентуални натрапници. Обикновено Ан нямаше нищо против песента на присмехулника, която би трябвало да звучи страшно само за съперниците от неговия вид. Но в тази мъртвешки притихнала нощ оглушителните подсвирквания, тракания и трели и бъркаха директно в мозъка. Някъде в далечината се чуваха подобни предупредителни звуци. Сякаш дори птиците не можеха да почиват на спокойствие.

Дженсън продължи да цепи гъстата трева и вдигна фенера си по-високо, за да освети пътя пред Ан.

— Том каза, че ще го намерим ей там, долу.

Запотена от измерителния път, Ан се взря в тъмнината.

Нямаше представа какво е намислил Пророкът. Никога, през всичките дълги години, откакто се познаваха, не бе проявявал по-странна прищявка. Не че не бяха му хрумвали всякакви странности — напротив. Но такова нещо изобщо не бе в негов стил. Човек би помислил, че старец на неговата възраст не би се натискал да прекарва часовете си в гробището без време.

Ан последва по-малката сестра на Ричард по пътеката, която ставаше все по-стръмна, като се опита да не изостава. Струваше и се, че вървят с часове, чувстваше се ужасно изморена. Не знаеше, че тук има гробище, явно забравено насред пустошта. Де да се бе сетила да вземе със себе си част от храната, която остана в чинията и в стаичката.

— Сигурна ли си, че Том още е там?

— Би трябвало — отвърна Дженсън през рамо. — Натан му заръча да стои на пост.

— Така ли? Но защо? За да отблъсква други крадци на трупове, в случай че се появят?

— Не знам, може би. — На Дженсън май не и беше до смях. Изобщо Ан не се справяше много добре с разсмиването на околните. По-скоро я биваше да ги разтреперва, но шегите и нещо не се получаваха. Рече си, че гробище посред тъмна нощ едва ли е най-подходящото място за разказване на смешки. Но поне върши работа, ако искаш да разтрепериш някого.

— Може би Натан просто е имал нужда от компания — подметна Ан.

— Едва ли това е причината. — Дженсън намери дупка в оградата, която отделяше обителта на мъртвите, и прекрачи през нея. — Натан ме помоли да те доведа дотук, а що се отнася до Том, мисля, че му нареди да стои на пост, за да е сигурен, че няма да има неканени гости.

Натан обичаше да държи нещата в свои ръце. Ан си каза, че и не би могло да е другояче — все пак беше роден с дарбата, при това от рода Рал. Не изключваше възможността старецът просто да е имал нужда да се прави на господар и затова да е мобилизирал Дженсън, Том и Ан. Пророкът обичаше драматичните декори и в този смисъл гробището идеално пасваше на почерка му.

Всъщност в този момент Ан само би се зарадвала да разбере, че зад тайнственото повикване се крие именно чудатостта на Натан. За жалост я гризеше неприятното чувство, че нещата далеч не са толкова