Том продължи да върви, докато заобиколиха постамента. Ан с изненада установи, че тежкият камък е изместен от основата си.
Щом минаха отзад, видяха изпод камъка да се процежда треперлива светлинка.
Стори и се, че целият паметник е поместен встрани и сега под него се виждаха стръмни стъпала, които се врязваха дълбоко в земята и потъваха към меката светлина.
Том ги изгледа многозначително.
— Той е долу.
Дженсън се наведе и надзърна в дупката.
— Натан е там долу? Слязъл е по стълбите?
— Боя се, че да.
— Какво е това място? — попита Ан.
Том сви рамене и се усмихна извинително.
— Нямам никаква представа. Изобщо не знаех, че е тук, допреди малко, когато Натан ми каза къде да го намеря. Заръча да те изпратя долу веднага, щом пристигнеш. При това звучеше доста припрян. Не иска никой да знае за съществуването на това място. Каза да стоя на пост и да не пускам пиле да прехвърчи над гробището. То, не че някой напира да идва, особено нощем… Бандакарците не се отличават с приключенски дух.
— За разлика от Натан — промърмори Ан и потупа Том по мускулестата ръка. — Благодаря ти, моето момче. Най-добре да послушаш Натан и да застанеш на стража. А аз ще сляза да видя каква е тая работа.
— Идвам с теб — рече Дженсън.
Единайсета глава
ПОДТИКВАНА ОТ ЛЮБОПИТСТВО И ТРЕВОГА, Ан припряно заслиза по стръмните стъпала. Дженсън я следваше по петите. Стигнаха до площадка, вляво от която имаше друго стълбище. При третата площадка завиха още веднъж наляво и се спуснаха по поредното дълго стълбище. Прашните каменни стени бяха потискащо близо една до друга. Таванът падаше ниско, дори за миньонче като Ан. Дженсън се бе препънала почти одве. Ан имаше чувството, че е всмукана от пастта на гробището и се спуска към огромния му търбух.
Щом стигнаха най-долната площадка, тя спря и ококори очи в почуда. Дженсън подсвирна от удивление. Пред тях изплува не тъмница, а продълговато помещение със странна усукана форма, каквато Ан никога не бе виждала. Стените се виеха зигзагообразно, като всяка държеше своя независима посока. Част от стените бяха измазани. Следвайки странните си чупки, цялата стая се губеше в далечината и изчезваше зад заострени ъгли.
Мястото изглеждаше едновременно хаотично и подредено, от което Ан се почувства особено. Тъмните ниши, които се виждаха тук-там в измазаните стени, бяха изрисувани в синкави символи и украсени с орнаменти, които на места се бяха олющили. На места имаше и части от думи, но бяха твърде древни и избледнели, за да бъдат разчетени без специално взиране. В няколко от многобройните ъгълчета се виждаха стари дървени маси, потънали в прах, а над тях — етажерки с книги.
От тавана висяха мъртвешки неподвижни паяжини, сякаш замислени като украса на скритата под гробището стая. По масите и в някои от празните ниши бяха разположени десетки свещи, чиито пламъци озаряваха мястото с призрачна светлина, идеща като че от друг свят. Сякаш на това място периодично се сбираха всички обитатели на гробището над главата на Ан, за да обсъждат важни за мъртвите въпроси и да приветстват нови членове в своя вечен орден. Зад фините пелени от натежали от прах паяжини, между четири масивни маси, придърпани една към друга, стоеше Натан. Около него бяха пръснати множество разтворени книги.
— А, ето те и теб — обади се Пророкът иззад книжната си цитадела.
Ан хвърли кос поглед към Дженсън.
— Нямах представа, че тук, долу, има подобно място — отвърна младата жена в отговор на незададения въпрос, увиснал на езика на Ан. В сините и очи танцуваха отблясъци от свещта. — Изобщо не знаех, че съществува.
— Мисля, че в последните няколко хиляди години никой не е стъпвал тук. — Ан се огледа. — Как ли го е открил?
Натан затръшна книгата, в която се взираше, и я остави на купчината зад него. Обърна глава и дългата му права бяла коса обърса широките му рамене. Хлътналите му лазурносини очи се вторачиха в Ан.
Тя разбра отправеното и мълчаливо послание. Обърна се към Дженсън.
— Защо не излезеш да почакаш с Том, скъпа. Сигурно човек се чувства доста самотен да стои на стража в гробище.
Дженсън изглеждаше разочарована, но явно разбираше колко е важно за тях да бъдат оставени да си вършат работата на спокойствие. Усмихна се.
— Разбира се. Ще бъда горе, ако имате нужда от нещо. Щом звукът от стъпките на Дженсън заглъхна по каменното стълбище и се превърна в далечен шепот, Ан огледа завесите от паяжини.
— Какво е това място, Натан?
— Не е нужно да шепнеш. Виждаш ли как стените се извиват в невероятни ъгли. Ехото не може да излезе оттук.
Ан с изумление установи, че наистина е прав. Обикновено в каменни помещения се получаваше потискащо ехо, но в тази усукана стая бе тихо като в гроб.
— Формата на това място ми е странно позната.
— Укриващо заклинание — небрежно отвърна пророкът.
— Моля? — смръщи чело Ан.
— Конфигурацията на цялото помещение е във формата на укриващо заклинание. — Видял озадачения и поглед, той описа кръг с ръце. — Формата на заклинанието не се определя от разположението на цялото място, от разпределението на стаите и посоката на различните коридори и коридорчета — както е в Народния дворец. По-скоро заклинанието е в самата линия на стените, сякаш великан е начертал заклинанието на земята, след което просто е издигнал стените. Тъй като стените са еднакво дебели, формата на заклинанието се повтаря и отвън, което подсилва въздействието на цялата схема. Доста умно решение.
За да работи, такова заклинание вероятно е било начертано с кръв и човешки кости. Специално тук явно не е имало недостиг на материали.
— Определено някой си е създал доста работа — отрони Ан, като огледа за пореден път помещението. Вече започваше да свиква и да разпознава определени форми и ъгълчета. — И за какво точно се използва?
— Не съм съвсем сигурен — призна той с въздишка. — Не знам дали намерението е било книгите да бъдат погребани с мъртвите за вечни времена, дали просто са били скрити или е имало друга цел. — Натан я повика с ръка. — Насам. Искам да ти покажа нещо.
Ан го последва в зигзагообразното помещение, направиха няколко завоя, минаха покрай още няколко етажерки с прашасали книги, докато накрая не стигнаха до едно място с по три ниши от всяка страна. Натан се подпря на стената.
— Погледни тук. — Дългият му пръст се заби ниско долу, сочейки отвор, издълбан в основата на каменната стена.
Ан спря и надзърна. Вътре бе положено тяло.
Всъщност от него бе останал само скелет, облечен в прашни дрипи. Около кръста се виждаше кожен колан, през рамото бе препасан ремък. Ръцете бяха скръстени на гърдите. На врата висяха златни накити. Един от медальоните блестеше — явно Натан го бе взел да го разгледа отблизо и бе изтрил наслоения прах.
— Да имаш представа кой може да е това? — попита тя, докато се изправяше, за да скръсти ръце на гърдите си.
— Мисля, че е бил Пророк — отвърна Натан в ухото и.
