трябва да останеш тук и да охраняваш това място — заради него. Важно е. Също толкова важно, колкото и идването на Том с нас. Не се опитваме да те предпазим от опасности. Всъщност може да се окаже, че оставането ти тук е по-рисковано, отколкото заминаването ти с нас.
Дженсън погледна първо Натан, после Ан. Накрая с неохота прие сериозността на положението.
— Щом смятате, че Ричард може да има нужда от мен тук, значи ще остана.
Ан докосна с ръка брадичката на младата жена.
— Благодаря ти, дете, задето разбираш колко важно е всичко това.
— Трябва да запечатаме мястото така, както го заварих — рече Натан и трескаво се залови за работа. — Ще ви покажа механизма и как се задейства. После трябва да се върнем в града, за да си съберем багажа. Ще успеем да откраднем едва няколко часа сън преди зазоряване, но нямаме избор.
— От Бандакар се излиза трудно — обади се Том. — Ако искаме да настигнем Господаря Рал, след като прехвърлим планината, ще трябва да си намерим коне.
— Значи е решено — подкрепи го Пророкът. — Да затваряме тази гробница и да вървим.
— Натан, това тайно скривалище е било скрито под паметната плоча в течение на хилядолетия. През цялото това време никой не го е открил. Ти как попадна на него?
Натан повдигна вежда.
— Ами на мен изобщо не ми се стори трудно. Застана пред огромния каменен монумент и изчака Ан да се приближи до него. После вдигна фенера.
Там, върху паметната плоча, бяха издялани две думи: НАТАН РАЛ.
Тринайсета глава
КОГАТО ВИКТОР, НИЧИ, КАРА И РИЧАРД потънаха в дългите сенки между маслиновите дръвчета, които покриваха южните хълмове край Алтур’Ранг, вече беше привечер. През цялото време Ричард поддържаше бързото темпо и всички бяха капнали от трудното, макар и кратко пътуване. Хладният дъжд беше спрял, потушен от потискащата жега и влага. Но всички така бяха плувнали в пот, че все едно още валеше.
Въпреки смазващата умора Ричард се чувстваше далеч по-добре, отколкото преди ден-два. Въпреки напрежението силите му постепенно се възвръщаха.
За него беше облекчение и фактът, че не се виждаше и следа от звяра. На няколко пъти оставя другарите си да избързат напред, за да провери дали някой не ги следи. Не видя никакъв знак от каквото и да било, човек или друго същество, което да ги дебне, така че се поуспокои. Освен това не беше загърбил вероятността информацията на Ничи за това, че Джаганг се е заел да създава подобно чудовище, да не е обяснението на случилото се с хората на Виктор. Дори Джаганг да бе успял в намеренията си, както предполагаше Ничи, това не означаваше, че неговото творение е осъществило смъртоносната атака и че звярът изобщо е тръгнал да преследва Ричард. От друга страна, ако не е това, Ричард нямаше дори най- бегла представа какво би могло да се случва.
Из претъпканите улици в околностите на града във всички посоки се движеха каруци, карети и хора. Търговията явно беше в разгара си и се развиваше дори по-добре, отколкото при последното посещение на Ричард в Алтур’Ранг. Някои от хората познаваха Виктор, други — Ничи. От бунта насам и двамата играха основна роля в града. Голяма част от жителите познаваха и Ричард — било то, защото бяха присъствали на избухването на революцията, било то, защото бяха запомнили меча му. Оръжието бе уникално и никой не би пропуснал да забележи лъскавата му ножница от злато и сребро, особено пък, ако живее в Стария свят, под сивото и монотонно управление на Императорския орден.
Хората им се усмихваха, поздравяваха ги, като докосваха с ръце шапките си или им кимаха приятелски. Кара се взираше подозрително във всяка усмивка, която получаваха.
Ако Ричард не бе зает с по-сериозни и важни за него мисли, би се зарадвал неимоверно да види, че животът се е завърнал в Алтур’Ранг. За да се справи с важните проблеми, които имаше за разрешаване, му бяха нужни коне. Тъй като денят преваляше, докато намерят коне и провизии и се приготвят за път, щеше да е мръкнало. Макар и с неохота, се примири с мисълта, че ще трябва да прекарат нощта тук.
Мнозина от хората по шумните улици и пътища около града явно пътуваха за или от близки селища, а може би и от по-далеч. Докато преди време хората се стичаха в Алтур’Ранг, водени от отчаяната надежда да си намерят работа около строежа на двореца, сега прекрачваха градските порти, изпълнени с оптимизъм и вяра, че ще започнат своя нов свободен живот.
Освен стоки за търговия хората, които излизаха от града, разнасяха и мълвата за колосалните промени, настъпили след бунта. Те се превръщаха в многочислена армия, въоръжена с блестящото мощно оръдие на общата идея. В Алтур’Ранг животът на хората вече не се моделираше от страха им от Императорския орден. Благодарение на извоюваната лична свобода те можеха да живеят според желанията и нуждите си. Сега животът им не принадлежеше на другиго, освен на самите тях. Тирания можеше да бъде налагана с меч, но само ако силата успее да задуши тези волни идеи.
В крайна сметка само жестокостта би могла да наложи безразсъдството и безсмислието на саможертвата.
Ето защо Орденът бе принуден да изпрати най-безскрупулните си орди, за да стъпчат самата идея за свобода. Не го ли направеха, свободата щеше да се разпространява все по-нашироко и хората щяха да просперират. А случи ли се това, свободата ще триумфира.
Ричард забеляза, че из доскорошни забутани улички и кьошета бяха плъпнали нови кокетни сергии. Търговците предлагаха от пиле мляко — от всякакви зеленчуци до пакетирани дърва за горене и бижута. Продавачите в периферията на града настойчиво бутаха в ръцете на пътниците всякакви сирена, салами и хлябове. В по-централните части на града се обръщаше повече внимание на платове или кожени изделия.
Ричард помнеше деня, когато Ничи го доведе за пръв път в града. По онова време се чакаше с часове на огромни опашки за самун хляб, който често свършваше преди изобщо да са се доближили до вратата на магазина. За да могат всички граждани да си позволят хляб, пекарните се контролираха строго, а цените се регулираха от цяла армия комитети, съвети, профсъюзи и декрети. Никой не се замисляше за цената на съставките или труда. Цената се определяше според преценката за това колко биха могли да си позволят хората. И така, хлябът уж беше евтин, но никога не достигаше, както не достигаше и храната изобщо. За Ричард бе напълно необяснимо как могат да наричат нещо, което не се намира, евтино. Законите за изхранване на гладните водеха до все по-голямо разпространение на глада из улиците и мрачните кътчета на града. Истинската цена на алтруистичните идеи, от които се пръкваха подобни закони, бе гладът и смъртта. Хората, които възприемаха възвишените идеи на Ордена, бяха възмутително слепи за безкрайната мизерия и смърт, които причиняваха.
Сега хляб имаше в изобилие и гладът като че се бе превърнал в кошмарен спомен. Бе удивително да видиш как свободата бе донесла толкова много изобилие във всичко. Беше направо невероятно колко много усмихнати хора крачеха из улиците на Алтур’Ранг.
Против бунта се бяха обявили доста голям брой хора, които подкрепяха Императорския орден и искаха нещата да продължат по стария си начин. Мнозина смятаха, че хората са зли по природа и не заслужават нищо повече от мизерния си живот. Тези хора смятаха, че щастието и реализацията са нещо греховно, че отделният човек не може да направи живота си по-добър, без да причини зло на околните. Такива хора отхвърляха самата идея за лична свобода.
В общи линии повечето от тях бяха победени — или паднаха убити в битката, или бяха прогонени от града. Онези, които се бяха борили за свободата си и я бяха извоювали, имаха сериозни основания да я ценят високо. Ричард се надяваше да проявят нужната воля, за да запазят извоюваното с толкова кръв.
Щом навлязоха в по-старата част на града, той забеляза, че доста от сградите, които доскоро бяха запуснати и мърляви, сега бяха спретнати и чисти и изглеждаха едва ли не като нови. Кепенците бяха боядисани в ярки цветове, които изглеждаха жизнерадостни в мъгливата привечер. Повечето от сградите, които бяха опожарени по време на бунта, вече бяха построени наново. За Ричард бе цяло чудо, че градът, след онова, в което бе превърнат, изглеждаше толкова свеж и жизнерадостен. Стана му изключително приятно да попадне в място, което кипи от живот и енергия.
Знаеше обаче и че простичкото, искрено щастие на хората, които преследваха собствения си интерес и
