живееха живота си така, както им харесва, ще привлече омразата и гнева на мнозина. Последователите на Императорския орден вярваха, че човекът е изначално лош. Хора като тях не биха се спрели пред нищо, за да задушат богохулното щастие.
Щом стъпиха на по-широка улица, която извеждаше към вътрешната част на града, Виктор застана на ъгъла на централна градска артерия.
— Трябва да посетя семейството на Феран и на още някои от момчетата. Ако нямаш нищо против, Ричард, бих предпочел да го сторя сам — поне засега. Визитата от високопоставен човек и скръбта от внезапната загуба ще им дойдат много за един път.
На Ричард му бе неловко да го смятат за високопоставен посетител, особено от хора, изгубили близки, но не му беше времето да се опитва да поправи впечатлението точно когато хората научават тези лоши вести.
— Разбирам, Виктор.
— Но се надявах, че може би по-късно ще имаш време да им кажеш няколко думи. Сигурно ще им стане по-леко, ако разберат колко смело са постъпили техните мъже. Думите ти ще придадат на действията им достойнство.
— Ще направя каквото мога.
— Има и други, които биха искали да знаят, че съм се върнал. Ще се радват да видят и теб.
Ричард махна с ръка към Кара и Ничи.
— Бих искал да им покажа нещо. — Вдигна ръка към центъра на града. — Ей в тази посока.
— Имаш предвид Площада на свободата ли?
Ричард кимна.
— Значи се чакаме там, веднага щом приключа.
Ричард изпрати с поглед Виктор, който се отдалечи по тясна павирана уличка вдясно.
— Какво искаш да ни покажеш? — поинтересува се Кара.
— Нещо, което се надявам да разбуни спомените ти.
Щом зърна величествената статуя, издялана от най-фин каватурски мрамор, който сияеше на кехлибарената светлина на захождащото слънце, Ричард усети как коленете му омекват.
Познаваше всяка мъничка извивка на тази фигура, всяка дипла на сияйните и одежди. Познаваше ги, защото лично бе изваял оригинала.
— Ричард? — стисна го Ничи за ръката. — Добре ли си?
Той успя да прошепне нещо едва чуто, без да откъсва поглед от статуята.
— Добре съм.
Огромното празно пространство пред тях бе предвидено за място на непостроения дворец, където се предвиждаше да се установи Императорският орден. Ничи бе довела Ричард, за да положи труд в името на величието и славата на каузата на Ордена, с надеждата, че той ще разбере важността на саможертвата и ще осъзнае колко покварена е човешката природа. Но вместо да промени него, с течение на времето промяната обзе нея и тя се научи да цени живота.
Докато бе пленник на Ничи, Ричард дълги месеци участва в строежа на императорския дворец. Сега двореца го нямаше, бе заличен от лицето на земята. Виждаше се само полукръг от колони при някогашния главен вход, които сега обграждаха гордата статуя от бял мрамор. Тя обозначаваше мястото, където за пръв път бе пламнала искрицата на свободата, запалена в сърцето на мрака.
След бунта срещу управлението на Ордена статуята бе изваяна и посветена на свободното население на Алтур’Ранг и в памет на хората, отдали живота си в борбата за извоюване на тази свобода. Това място, на което хората за първи път проляха кръв, за да се борят за свободата си, сега бе сравнено със земята. Виктор го бе нарекъл Площада на свободата.
Осветена от топлата светлина на захождащото слънце, статуята блестеше като маяк.
— Какво виждате вие двете? — попита Ричард.
Кара също го бе стиснала за ръката.
— Господарю Рал, това е същата статуя, която видяхме при предишното си идване тук.
Ничи кимна в знак на съгласие.
— Статуята, която каменоделците изваяха след бунта.
Като гледаше статуята, Ричард усети как го пронизва сърдечна болка. Женствеността на изящните и форми, извивките, релефните мускули, които се очертаваха ясно под каменните одежди. Мраморната жена бе почти като жива.
— А откъде каменоделците взеха модела за статуята? — попита Ричард.
Двете го погледнаха неразбиращо. Свила пръста си на кука, Ничи отмахна кичур коса, който влажният вятър бе залепил за лицето и.
— Какво имаш предвид?
— За да изваят такава статуя, майсторите каменоделци обикновено я уголемяват от предварителен модел. Помните ли нещо за модела?
— Да — отвърна Кара и споменът озари лицето и. — Беше нещо, изваяно от теб.
— Именно — подкрепи я той. — Двамата с тебе заедно търсихме подходящото дърво, за да издялам от него малката фигурка. Ти ми намери ореховото парче дърво, което използвах. Растеше на склона точно над голямата алея. Орехът бе повален от прекършен от вятъра смърч. Ти беше с мен, когато отрязах парчето от падналото орехово дърво. Ти беше там, когато издялах малката фигурка. Двамата седяхме на брега на реката и разговаряхме с часове, докато работех.
— Да, помня как ти дялаше, докато седяхме сред природата. — Устните на Кара се разтеглиха в призрачна усмивка. — Е, и?
— Това беше край къщата, която построих в планината. Защо бяхме в планината?
Кара го погледна, озадачена от въпроса, сякаш отговорът бе толкова очевиден, че не си струваше да се изрече на глас.
— След като населението на Андерит гласува да остане на страната на Императорския орден, вместо да се присъедини към теб и Д’Хара, ти се отказа да ги поведеш на борба с Ордена. Каза, че не можеш да принудиш някого да желае свободата си. Че те трябва да направят своя избор, за да можеш ти да ги поведеш.
Изобщо не му беше лесно да разказва спокойно тези неща на жената, която би трябвало да ги знае не по-зле от него, но знаеше, че ако я кори или и се кара, нищо няма да постигне. Освен това разбираше, че явно нещо става, но беше сигурен, че Ничи и Кара не се заблуждават по своя воля.
— Това беше причината само отчасти — рече той. — Имаше обаче доста по-сериозна причина да се качим в непристъпните планини.
— По-сериозна причина ли?
— Калан бе пребита почти до смърт. Заведох я там, за да бъде на сигурно място и да може спокойно да се възстановява. Двамата с теб се грижихме за нея дълги месеци, опитвахме се да я спасим. Но тя не се възстановяваше. Чувстваше се вяла и отпаднала. Беше изгубила всяка надежда, че ще се оправи, че отново ще бъде, каквато е била.
Не можа да се насили да каже, че донякъде причината Калан да е на ръба да се откаже беше, че когато онези мъже я пребиха почти до смърт, тя загуби бебето, което носеше в утробата си.
— И значи ти си изваял нейна статуя? — попита Кара.
— Не съвсем.
Втренчи поглед в гордата белокаменна фигура, която се врязваше неумолимо в синьото небе. Ричард не бе имал намерение малката фигурка, която издяла, да прилича на Калан. Беше изваял тази статуя обърната срещу вятъра, с развени като криле поли, с отметната назад глава и излъчени гърди, с ръце, свити на юмруци покрай тялото, с извит на дъга гръб, готов да се противопостави на всяка сила, изпречила се на пътя и. Нямаше намерение статуята да прилича на Калан — по-скоро искаше да предаде усещането за нейното вътрешно аз.
Това не бе фигурка на Калан, а на нейната жива сила, на душата и. Великолепната статуя, която се извисяваше пред очите им, бе духът на Калан, затворен в камък. — Това е смелостта на Калан, нейното сърце, нейната доблест, упоритостта и. Ето защо нарекох тази статуя „Дух“. Когато я видя, тя разбра какво виждат очите и. Фигурката я накара да пожелае да се оправи, да бъда отново силна и независима. Накара я
