другия свят. Искаше той да разбере какво му е подготвила. Да го почувства, да се гърчи в болезнена агония, да моли за милост, да отпие от горчивата жлъчка на разгрома. Искаше и се той да страда за ужасите, които бе посял след себе си. Да си плати за всичко, което бе причинил на безброй невинни хора.
Копнееше да му покаже, че целият му живот е минал напразно и че съвсем скоро ще свърши.
Но осъзнаваше, че не, затова е тук. Понечеше ли да осъществи и едно от тези свои многобройни желания, мисията и щеше да е обречена на неуспех.
Затова просто повдигна юмруците си, като ги насочи към мъжа и призова своя Хан. Опасявайки се да не би Кронос да заподозре нещо, тя реши да не губи дори частица от секундата, за да се подготвя за някоя по-сложна магия. Просто отвори шлюзовете и насочи концентрирана струя въздух към магьосника, но с такава сила, че дори онзи да бе предусетил, че тя е чародейка, пак не би могъл да предприеме каквото и да било.
За кратък миг бивакът, подготвящ се за приближаващата вечер, бе осветен от ослепителна мълния — енергията, произведена от непосилна горещина, генерирана от неистово нагнетяване на въздуха. Около мощния сноп на силата запретичваха искри.
Тъй като дори минимална пролука би му осигурила възможността да отвърне на удара, преди да издъхне, Ничи не рискува дори да си достави удоволствието да се усмихне в мига, в който втвърдената като железен кол въздушна струя се стрелна към главата му.
Преди брат Кронос изобщо да осъзнае, че нещо става, мощната сила на Ничи проби в челото му дупка с големината на мъжки юмрук. По шатрата от агнешка кожа зад гърба му плисна кръв и мозък. Той се строполи като торба пясък, мъртъв, още преди да докосне земята. Изобщо не получи възможност за какъвто и да е отговор.
Ничи най-сетне използва силата си, за да прегори въжетата, омотани около китките и. Чу се кратко просъскване и ръцете и бяха свободни.
Без нито миг почивка тя съсредоточи своя Хан във въздушна струя, която се завъртя около нея като острие в ръцете на майстор на сабята. Офицерът, който бе довел коня и до лагера и през цялото време я бе зяпал най-безсрамно, само изпухтя и в следващия миг горещата струя го бе разполовила през кръста. Устата му зяпна, но от устните му не излезе нито звук, торсът му се наклони и тупна тежко на земята.
Застигнат и разполовен от същата сила, войникът до него не успя дори да ахне. Гривата на коня му бе залята от дълги спирали от черва. Ничи се завъртя на седлото си и невидимият камшик на силата и изплющя и се изви на дъга. С ужасяваща бързина и светкавица, която освети потрепващите листа на дърветата от близката горичка, периферията на смъртоносната сила разцепи въздуха околовръст. Преди някой да е успял да реагира, кавалеристите, които я заобикаляха, до един бяха повалени от седлата и умъртвени.
Размириса се на изгорена плът, кръв и изкормени черва. Конете се вдигнаха на задните си крака, за да се освободят от лишените от торсове крака на ездачите си. Бойните коне бяха обучени да не се стряскат от гълчавата на бойното поле — но обикновено те разчитаха на ездачите си, за да ги контролират и управляват. Сега усетиха, че са останали сами, и изпаднаха в паника, при което започнаха да тъпчат безразборно спусналите се към мястото войници и създадоха допълнителен хаос.
Попаднала в казана на изригналия ад, съсредоточила върху себе си цялото внимание на вражеските войници, Ничи се стегна, събра сили, готвейки се да избълва нова вълна от съкрушителна магия.
Тъкмо се готвеше да даде начало на смъртоносната си атака, когато най-неочаквано нещо я тласна напред. В същия миг усети смазваща болка от тежест, стоварила се върху гърба и. Беше изпратена с такава поразителна сила, че дробовете на Ничи останаха без глътчица въздух. Покрай нея прелетя тежко копие, развъртяно като тояга.
Замаяна, Ничи осъзна, че лежи по лице на земята. Направи отчаян опит да се окопити. Лицето и бе странно безчувствено. Усети вкус на топла кръв. Видя, че по брадичката и се стичат тънки червени струйки, понечи да се надигне на треперещите си ръце.
Едва тогава осъзна, че не може да си поеме въздух, че дробовете и са били грубо и безкомпромисно изпразнени. На ръба на паниката, опита отново, но колкото и да се стараеше, в дробовете и не влизаше нито глътка въздух.
Светът пред очите и се олюля и замъгли. Са’дин танцуваше около нея, но не можеше да избяга. Ничи си помисли, че конят може неволно да я стъпче, но тялото и пак не се премести дори на милиметър. Накрая мъжете успяха да хванат коня и да го отведат встрани. Отвсякъде я наобиколиха хора, някои коленичиха край нея. Коляно в гърба я принуди да долепи лице до земята. Мощни ръце я сграбчиха за ръцете, за краката, за косата и я обездвижиха — излишно, защото тя и бездруго не можеше да мръдне.
Мъжете явно се притесняваха, че ако допуснат тя да се изправи на крака, ще съумее да използва силата си отново — все едно магьосниците можеха да правят магии само прави и губеха способностите си, ако бъдат приковани за земята. Е, за да използват силата си, хората като нея трябваше да са на себе си, да се контролират — тя не можеше да се похвали с това.
Обърнаха я по гръб. Ботуш във врата не и даваше да мръдне от земята. Всички оръжия наоколо бяха насочени към нея.
Тогава и хрумна ужасна мисъл… тъмни очи.
Магьосникът, когото току-що уби, имаше тъмни очи.
Кронос не бе тъмноок.
Кронос би трябвало да е със сини очи.
Мисълта и работеше едва-едва, трудно и бе да осъзнае и подреди случилото се. Нали уби първосвещеника. Не, не разбираше.
Освен, ако с тях пътува не само един брат.
Мъжете, които я държаха, се отдръпнаха.
В нея се втренчиха мрачни сини очи. Гледаше я мъж, облечен в дълга роба. С качулка, спусната ниско над очите. Първосвещеник.
— Е, магьоснице, успя да убиеш брат Байрон — верен поданик на Братството на ордена.
По тона му тя разбра, че мъжът все още не е дал воля на напиращия отвътре гняв.
Изпаднала в шок, Ничи все още не можеше да си поеме дъх. Болката в гърба и се разпространяваше на болезнени вълни по цялото и тяло. Запита се дали тежкият удар и бе строшил ребра. Дали гръбнакът и не е счупен. Май вече беше все едно.
— Позволи ми да ти се представя — рече червендалестия мъж, надвесен над нея. Отметна качулката си назад. — Казвам се брат Кронос. Ти вече си моя. Възаерявм да те накарам да заплатиш продължителна и болезнена цена за убийството на един добър човек, който само вършеше благородните дела на Създателя.
Двайсет и седма глава
НИЧИ ПРОСТО НЕ МОЖЕШЕ — не можеше! — да си поеме дъха, толкова необходим за съхраняването на живота в жилите и камо ли да каже нещо. Болезнената невъзможност да си поеме дъх я обвиваше в плътна пелена от паника, която и пречеше да мисли. Отчаяната нужда от въздух и невъзможността да го получи ставаше все по-ужасяваща с всяка изминала секунда.
Ничи не знаеше какво да прави.
Спомни си, че когато Ричард бе прострелян от стрелата, също не можеше да си поеме въздух. Спомни си как кожата му бе станала пепеливо сива, после бавно бе започнал да посинява. Тя толкова се страхуваше за него, като виждаше, че той не може да си поеме въздух. Сега същата участ сполетя и нея.
На лицето на Кронос грееше най-безрадостната и зловеща усмивка, която бе виждала през живота си, но това сякаш нямаше значение.
— Доста добро постижение… за една чародейка… да убие магьосник. Но като се замисли човек, ти сполучи чрез измама, което, в крайна сметка, не се брои за истинско постижение. Беше си просто най- обикновена и подла измама.
Той не знаеше. Ничи осъзна, че Кронос още не е разбрал коя е тя всъщност… какво е. Тя не беше обикновена чародейка.
Но за да бъде каквото и да било, трябваше да си поеме въздух.
Зрението и се стесни до тесен черен тунел, в другия край, на който беснееше лицето на магьосника
