сляха в един общ, продължителен, покъртителен вик. Замириса на мазен пушек, изгоряла коса и плът.
Сега вече никой не тръгна да я напада. В кратката пауза Ничи с мъка се надигна от подгизналата от кръв земя. Запрепъва се през труповете. Са’дин изскочи от гъстата мъгла и я бутна с муцуна по лицето, сякаш, за да и помогне да се закрепи на краката си. Тя преметна ръка през врата му, щастлива, че бе успяла да насочи силата си така, че да не загине жребеца.
Накрая успя да стисне поводите и с тежко сумтене да се качи на седлото, преди вражеските войници да успеят да ги погнат с копията си, да посегнат с мечовете си или да изпратят след тях стрелите си. Завъртя Са’дин, като не преставаше да хвърля около тях врящи огнени топки, за да отблъсва атаките на оцелелите, които бързо идваха на себе си. Лизнати от огъня и, мъжете се стоварваха на земята с неистови писъци и започваха да се мятат бясно, поваляха другарите си, палатките, подпалваха всичко, което попадне на пътя им.
Един от мъжете на огромните бойни коне, които я бяха придружили до лагера, внезапно разцепи мъглата. Войникът вдигна меча си във въздуха и нададе боен вик. Преди Ничи да успее да реагира, Са’дин изпадна в дива ярост и се нахвърли върху огромния кон, отхапвайки едното му ухо. Раненото животно изцвили от болка и ужас, завъртя се на място и предните му крака се подкосиха. Ездачът политна напред и се прекатури презглава, като падна върху горящите тела на свои другари.
Ничи посрещна група нападатели, като хвърли насреща им магическа мрежа — обви ги един по един, като на всеки отделяше по частица от секундата, която обаче бе достатъчна, за да спре сърцето му. Свличаха се към земята, притиснали гърдите си с ръце. В известен смисъл за околните бе по-плашещо да видят как другарите им изохкват и падат, повалени от незнайна сила, отколкото да бъдат покосени със стандартни средства. От гледната точка на Ничи този подход бе достатъчно ефективен и изискваше по- малко усилия от нейна страна. Макар също да изискваше специфични умения, спирането на сърцето бе по- лесно от разпръсването на огън или светкавици. При толкова многобройни врагове, които я нападаха от всички страни, тя бе наясно, че ще има нужда от цялата си сила, ако иска да има някаква надежда да напусне жива лагера.
Докато мъжете в непосредствена близост до нея виждаха какво става, по-отдалечените войници нямаха добра представа, макар да подозираха, че са подложени на някакъв вид нападение. Тъй като бяха добре обучени за всякакви ситуации, всички вече бяха на крак.
Отвсякъде захвърчаха стрели и копия. Една стрела прободе косата на Ничи. Друга лизна рамото и. Тя пришпори Са’дин в ребрата и се приведе напред, прилепена за гривата му. Удиви я силата, с която жребецът скочи напред и запрепуска безстрашно през всички прииждащи към тях войници. Копитата му разтрошаваха кости с отвратителен пукот. Във въздуха за пореден път изригна вулкан от агонизиращи писъци. Докато препускаше през лагера, Ничи не изпускаше нито една възможност да посее смърт и разрушение.
Но зад гърба и започна да се надига гневен грохот и през долината се втурнаха хиляди разярени мъже. Силата на тази огромна маса и жестокостта в намеренията им бяха ужасяващи.
Ничи ясно си спомняше предупреждението на Ричард, че една стрела е достатъчна. А срещу нея сега летяха хиляди. Пренасочи силата си и вместо да продължи да напада с нея, се зае да обгради себе си и Са’дин със защитни енергии.
Докато препускаха през хората, конете, каруците и палатките, тя бе принудена отново да вдигне щитовете и да използва силата си, за да разчиства пътя пред тях. Мощното острие на дарбата и се врязваше във всяко живо същество, осмелило се да приближи към нея и коня и. Докато Са’дин прескачаше едни препятствия и помиташе други, смъртоносното острие на силата и оставяше едни от нападателите без крака, други обезглавяваше. Конете бяха сполетени от подобна съдба и се стоварваха тежко на земята, надавайки неистов вой. След Ничи се носеха писъци от болка и ужас, изтръгнати от гърлата на ранените, които тя оставяше по пътя си. Сред тях се долавяха обаче и яростни викове.
Докато препускаше през лагера, тя не пропусна да забележи трескавата подготовка, която кипеше навсякъде — хората оседлаваха конете си и се мятаха на седлата, пътьом грабваха копия и пики от купчините, натрупан из цялото поле. Ничи съжали, че не остана време да унищожи поне част от тези камари, но сега трябваше да се съсредоточи върху бягството си и да управлява Са’дин, който летеше като вихър и дори сегиз-тогиз прескачаше цяла каруца. Конят явно бе решен да я измъкне от този ад възможно най-скоро. Във врата му дишаха преследвачите, чийто брой непрекъснато се увеличаваше.
Щом остави зад гърба си и последните палатки, Ничи хвърли поглед през рамо. В целия лагер цареше хаос. Тук-там към небето се стрелваха огньове. Гъсти облаци черен дим се стелеха ниско над палатките. Ничи нямаше представа колко души е убила, но знаеше, че я преследват хиляди. Друсането на гърба на препускащия кон и причиняваше ужасни болки в гърба.
Добре поне че унищожи Кронос. Опитаха се да я измамят, но в крайна сметка това им бе коствало живота на още един магьосник, за чието съществуване тя дори не бе подозирала и който можеше да създаде огромни неприятности в Алтур’Ранг. Явно късметът бе на нейна страна.
Освен, ако не разполагаха с трима магьосници.
Двайсет и осма глава
НИЧИ СЕ ИЗКАЧИ НА ЕДИН ХЪЛМ и гледката на Алтур’Ранг, която се разкри пред погледа и, и се стори наистина невероятно красива. Един бърз поглед през рамо и бе достатъчен, за да се убеди, че е преследвана по петите от грохотна кавалерия. Видя вдигнатите мечове, брадви, копия и пики, които блестяха на последните лъчи на захождащото слънце като стоманените бодли на гигантско бодливо свинче. Облакът прах зад тях скриваше от погледа тъмнеещото източно небе. Кръвожадните бойни викове всяваха ужас.
А това бе само кавалерията. Тя знаеше, че далече зад тях се излива и пълноводен поток от пехотинци.
В града не се виждаше жив човек. Така и трябваше да бъде. Бе по-добре хората да стоят скрити, да не се показват много-много. Макар самата тя да бе издала такива нареждания, сега, когато я преследваше рояк разярени стършели, се почувства самотна.
Беше казала на Виктор и Айшак кой път ще се опита да хване на влизане към града, за да могат те да разположат защитниците по най-добрия възможен начин. Надяваше се да са готови въпреки малкото време, с което разполагаха. Е, сега вече времето съвсем свърши. Колкото — толкова.
С приближаването до града Ничи най-сетне се реши на допълнителното усилие и се опита да промуши ръката си в ръкава на роклята. Като стискаше юздите с една ръка, наведена напред към гривата на коня, тя най-сетне успя да закопчае криво-ляво копчетата си. Усмихна се на малката си победа.
Първите схлупени къщички профучаха покрай нея. Макар да имаше пряк път, който би я отвел в града по-бързо, Ничи остана на главния, по-заобиколен. С влизането си в Алтур’Ранг пътят се разширяваше в булевард — основната градска артерия в посока изток-запад. Постепенно сградите се сближаваха една до друга и ставаха по-високи. Тук-там покрай булеварда растяха дървета. По кората им се виждаха разпльоснатите, празни обвивки на излюпилите се вече цикади. В главата на Ничи нахлу скъпият спомен за един навес, за топлината на тялото на Ричард.
От устата на Са’дин излизаше пяна, явно вече бе на ръба на силите си, макар да не показваше никакви признаци на забавяне. Дори се наложи тя леко да му дръпне юздите, за да позволи на кавалерията да я приближи. Щом хищникът започне да настига плячката си, не забелязва нищо друго около себе си. Инстинктът за преследване у войниците и у вълците бе еднакво силен. Ничи се постара да разпали апетита им още повече, като се приведе на една страна, за да я помислят за омаломощена или ранена.
Препускайки по средата на булеварда, сподиряна от дълга опашка прахоляк, тя започна да разпознава сградите. В главата и се бе запечатало разположението на прозорците. Видя бледо жълтеникава сграда вляво и червени кепенци вдясно, които познаваше. В сенките, погълнали тясна уличка точно зад редица притиснати една в друга сгради, които тя знаеше, че са къщи за живеене, защото пред тях се вееше пране, забеляза спотаени в очакване мъже. Бяха въоръжени с лъкове. Ничи знаеше, че е съвсем близо.
Изведнъж пред нея изникна триетажната тухлена сграда. В сумрака тя едва я позна. Шиповете, заредени на пътя, бяха покрити с тънък слой пръст, за да не ги видят войниците. Докато прелиташе покрай къщата, мярна зад ъгъла мъже, застанали в готовност да вдигнат оградата веднага, щом тя отмине.
