Макар и изключително сложни и неразбираеми за повечето хора, пророчествата определено се движеха около основните елементи на предопределеното в своята същност и въпреки това Ричард неведнъж бе изпълнявал пророчество, като в същото време бе доказвал неговата несъстоятелност.
Вирна с горчивина си помисли, че по ирония на съдбата пророчеството е предрекло раждането на Ричард само за да може той да се появи на света и да докаже идеята си за невалидността на пророчеството.
Не бе лесно да се предвидят действията на Ричард, дори — а може би особено — това да стане чрез пророчество. В началото Вирна се смайваше от нещата, които прави Ричард, и се оказваше напълно неспособна да предвиди как той ще реагира в дадена ситуация и каква ще бъде следващата му крачка. Впоследствие обаче осъзна, че бързото му превключване от една тема на друга, на пръв поглед абсолютно противоположна, е просто въпрос на характер — той просто си беше такъв.
Едва ли имаше човек, който да може да се сравнява с него по отдаденост на дадена кауза или по преследване на определена цел. Обикновено хората се оставяха да ги разсейват всякакви спешни проблеми, изискващи вниманието им. Ричард, сякаш влязъл в битка едновременно с няколко противници, подреждаше допълнителните събития по степен на важност и ги държеше на изчакване или се заемаше с тях, без да изпуска от поглед главната си цел. Понякога хората оставаха с погрешното впечатление, че той скача от едно маловажно нещо на друго, докато всъщност той просто подскачаше от камък на камък в реката на събитията, неумолимо проправяйки си път към отсрещния бряг.
В дадени моменти Вирна го смяташе за най-прекрасния човек, когото е срещала. Друг път и се струваше ужасно досаден и способен да те извади от търпение. Отдавна вече не броеше случаите, в които и се бе искало да го удуши. Освен, че беше човекът, роден да ги поведе във финалната битка, той щеше да стане техен водач по своя воля и със собствени усилия.
Точно както бе предрекло пророчеството.
Но не точно по начина, по който бе описано всичко.
Може би повече от всичките му останали качества и принос Вирна го ценеше най-вече като приятел. Толкова искрено му желаеше щастие, искаше и се един ден и той да изпита онова блаженство, което бе изпитала тя с Уорън. Периодът от сватбата и с Уорън до момента, в който той падна убит, бе най-истинският в живота и. Оттогава се чувстваше като живата смърт — жива, но далече от живота.
Вирна се надяваше, че един ден, може би, когато спечелят войната с Ордена, Ричард ще намери жена, която да обича. Той бе човек, влюбен в живота. Нуждаеше се от сродна душа, с която да сподели чувствата си.
Усмихна се вътрешно. От мига, в който се запозна с него и постави яката около врата му, за да го отведе в Двореца на пророците, където да бъде обучен да борави с дарбата си, животът и сякаш бе понесен във вихъра, наречен Ричард. Тя ясно си спомняше онзи снеговит ден в селото на Калните, откъдето го отведе. Всичко беше ужасно тъжно, защото стана пряко волята му, но в същото време тя изпита огромно облекчение, защото го бе търсила в продължение на двайсет години.
Е, той определено не тръгна след нея с охота. Всъщност при опита да поставят на врата му тази толкова омразна за него яка загинаха две от сестрите, които придружаваха Вирна.
Вирна смръщи чело… яката.
Странно. Опита се да си спомни как точно съумя да го накара да сложи яката около врата си. Ричард ненавиждаше яките, особено след като бе прекарал известно време в плен на Морещица. Но въпреки това си бе сложил сам яката. Но поради някаква странна причина Вирна явно не можеше да си спомни как точно го бе убедила да…
— Вирна, това наистина е много странно… — Кафявата кожена униформа на Бердин проскърца, щом тя се надвеси още по-напред, за да огледа по-внимателно края на текста от разтворената върху масата древна книга. Внимателно отгърна страницата, огледа, после я върна обратно. Вдигна поглед. — Сигурна съм, че преди тук имаше текст. А сега няма.
Загледана в танца на пламъците в очите на Бердин, Вирна оттласна спомените навътре в съзнанието си и съсредоточи цялото си внимание върху важните задачи, които ги чакаха в момента.
— Но сигурно не е била същата книга… може би. — Видяла намръщената гримаса на Бердин, Вирна продължи: — Имам предвид, че заглавието е същото, но не е същото копие. Били сте в Кулата. Там се е намирал друг препис на същото заглавие. Нали?
— Да, определено, вероятно си права, че копието е било различно… — Бердин се изправи и се почеса по чупливата кестенява коса. — Но след като заглавието е същото, тогава откъде-накъде преписът в Магьосническата кула ще разполага с пълния текст, докато в този тук липсват цели пасажи?
— Не съм казала, че тамошното копие продължава да е с пълния си текст. Само предполагам, че двамата с Ричард сте превеждали копието в Кулата, а не това тук. Споменът ти, че си чела книгата и не си забелязала никакви липсващи пасажи, не доказва нищо, защото копието е било друго. По-важното обаче е, че книгата може да съдържа съвсем същия текст, а преписвачът, по ред причини, да е оставил празни места по страниците.
— Какви по-точно причини? — попита недоверчиво Бердин.
Вирна сви рамене.
— Понякога в книги с недовършени пророчества като тези тук се оставят празни места, за да бъдат дописани от бъдещи пророци.
Бердин забоде юмруци в хълбоците си.
— Добре, но искам да ми отговориш на един въпрос. Като се зачета в книгата, си спомням нещата, които чета. Вярно, доста от тях не разбирам, но си спомням общия смисъл, спомням си, че съм срещала пасажите. Защо тогава не мога да си спомня нито една дума от липсващите пасажи?
— Простото обяснение е, че не помниш нищо от празните места, защото те са именно това — празни места. Както вече казах, оставени са в книгата от преписвача.
— Не, не питах това. Имам предвид, спомням си общия характер на пророчествата — дължината им. Като човек, роден с дарбата, ти би била по-навътре в смисъла на онова, което четеш. При мен е различно. Тъй като никога не съм разбирала добре пророчествата, аз по-скоро си спомням как изглеждат. Помня колко са дълги. Тези тук вече не същите, орязани са. Не ги разбирам и помня колко дълги ми се виждаха и колко ми беше трудно да разбера нещо от толкова дълги пророчества.
— Когато нещо е трудно за разбиране, то винаги изглежда по-дълго, отколкото всъщност е.
— Не! — Бердин направи кисела физиономия. — Не става въпрос за това. — Обърна на последното пророчество и и го показа. — Това тук е дълго само една страница, след което следват няколко празни страници. Не мога да твърдя, че помня всичките толкова добре, но поради някаква причина обърнах повече внимание на последното. Казвам ти, сигурна съм, че специално това беше доста по-дълго. Не мога да се закълна, че си спомням колко бяха дълги останалите или колко дълго би трябвало да е това. Но определено заемаше повече от страница. Не беше недовършено, както е това тук. Колкото и да се опитвам, не мога да си припомня колко точно беше дълго или какво пишеше в него, но със сигурност знам, че беше повече от една страница.
Това бе потвърждението, което очакваше Вирна.
— Колкото и объркано да ми се вижда всичко — продължи Бердин, — тази част си я спомням. В началото се говореше за разклоненията и за това колко е объркващо да се върнеш към основния корен, после за „разцепването на ордата, дето слави каузата на Създателя“… тука напомня за Императорския орден. Но не помня онова, което тук е празно, след „изгубеното доверие във водача“.
Не си въобразявам, Вирна, повярвай ми. Не мога да ти обясня защо съм толкова убедена, че има липсващи части, но наистина го чувствам. И ето, стигаме и до онова, което ме притесни най-много — защо липсващото в книгата е изтрито и от паметта ми?
Вирна се наведе към нея, повдигнала вежда.
— Виж това, скъпа, е въпрос, който наистина ми се струва притеснителен.
— Какво, да не искаш да кажеш, че ти е ясно за какво говоря? — попита слисаната Бердин. — Че ми вярваш?
— Боя се, че да — кимна Вирна. — Не ми се искаше да те обърквам с предположения. Исках ти сама да потвърдиш подозренията ми.
— Значи това е смущавало Ан, това е искала да проверим?
