явно поради естеството на съдържанието си. Дебелите книги, разхвърляни из всички възможни краища на стаята, създаваха чувството, че си потопен в неизброимо познание. Позлатените ръбчета на книгите бяха не само богато украсени, но и изписани с букви на екзотични езици. В ъглови библиотеки със стъклени вратички се съхраняваха поредици томове, както и няколко странни предмета, изрисувани с непонятни символи.
Обработеният камък на стените и тежките дъбови врати създаваха чувство за уют. Кръглото прозорче вдясно от Аби гледаше към сгушения долу в ниското град, а другото на отсрещната стена бе обърнато към високите стени на Кулата. Първите бледи лъчи на зората тъкмо бяха започнали да обагрят в розово най- високите покриви в далечината. Изящен разклонен свещник от ковано желязо подпираше цяла армия от свещи, които обливаха помещението в мека светлина.
Магьосникът Зорандер — същински облак от разрошена кестенява коса — се бе облегнал прав на една маса, погълнат от отворената пред него книга. Великолепното писалище с излъскан до блясък плот бе поръбено с невероятно красива и нежна дърворезба. Внушителните орнаменти, красящи дъбовия стол с висока облегалка зад магьосника, блестяха на светлината на свещите. На едно шкафче встрани се виждаше потир и плато с останки от отдавна привършена вечеря.
— Магьоснико Зорандер — каза високо чародейката, — доведохме Абигейл, дъщеря на Хелза.
— По дяволите, жено — измърмори магьосникът, без да вдига глава, — чух те да чукаш, както винаги.
— Не смей да ме ругаеш, Зедикус Зу’л Зорандер — избоботи в отговор Делора.
Той не й обърна внимание и остана взрян в книгата си, ръката му бавно потърка голобрадото му лице.
— Добре дошла, Абигейл.
Пръстите на Аби се вкопчиха в торбата. В следващия миг се опомни и направи реверанс.
— Благодаря ви, че ме приехте, магьоснико Зорандер. Жизнено важно е да ми помогнете. Както вече ви казах, става въпрос за живота на невинни хора.
Магьосникът Зорандер най-сетне вдигна глава. След като я огледа продължително, се изправи.
— Къде е границата?
Аби погледна първо чародейката, после Майката Изповедник. Не отвърнаха на погледа й.
— Простете, магьоснико Зорандер, каква граница?
Челото на магьосника помръкна.
— Придаваш по-висока стойност на живота, понеже си още млада. Границата, скъпо мое дете, отвъд която животът губи стойността си. Къде е тази граница?
— Но едно дете…
Той забоде предупредително пръст във въздуха.
— Хич не си и помисляй да си играеш с чувствата ми, като минаваш с номера за ценността на детския живот, сякаш тези неща се определят от възрастта. Кога животът е по-малко ценен? Къде е тази граница? На каква възраст? Кой решава?
Всеки живот е ценен. Мъртвият си е мъртъв, независимо от възрастта. И през ум да не ти минава да замъгляваш разума ми, като по най-груб и добре премерен начин си играеш с чувствата ми, подобно на плужест бюрократ, разпалващ страстите на безмозъчна сган.
Аби остана като гръмната от този паралел. Магьосникът се обърна към Майката Изповедник.
— Като заговорихме за бюрократи, какво реши Съветът?
Майката Изповедник скръсти ръце и въздъхна.
— Предадох им волята ти. С две думи — все им беше тая. Искат да стане.
Той изсумтя недоволно.
— Искат, значи? — Лешниковите му очи се спряха на Аби. — Съветът май не го е грижа за живота, дори на деца. След като са Д’Харанци. — Разтърка явно уморените си очи. — Не казвам, че не ги разбирам или че не съм съгласен с тях, но добри духове, нали няма да са те тези, които ще го направят. Поне не лично. Тази задача се пада на мен.
— Разбирам, Зед — промърмори Майката Изповедник.
Той сякаш изведнъж забеляза застаналата пред него Аби. Втренчи се в нея като в сериозна книга. Стана й неловко и пристъпи от крак на крак. Той протегна ръка и разтвори пръсти.
— Е, да я видя.
Аби направи крачка напред към масата и бръкна в торбата.
— Не мога да ви убедя да помогнете на невинни хора, но може би това ще означава повече за вас.
Тя извади майчиния си череп от торбата и го сложи в обърнатата нагоре длан на магьосника.
— Това е дълг на костите. Искам той да бъде изпълнен.
Повдигане на вежда.
— Обикновено се носи само малка костица, дете.
Аби усети как лицето й пламва.
— Не знаех — заекна тя. — Исках да съм сигурна, че ще има достатъчно, за да бъде изпробвана истинността… Да съм сигурна, че ще ми повярвате.
Той погали с нежна ръка черепа.
— Достатъчно е дори парченце, по-малко от песъчинка. — Погледна Аби в очите. — Майка ти не ти ли каза?
Аби поклати глава.
— Каза само, че това е дълг, останал върху теб от баща ти. И че трябва да бъде изплатен, ако се наложи.
— Вярно си е — промълви той.
Зед придърпа напред тежкия си стол и се настани пред писалището, за да огледа подробно страховитото съкровище на Аби. Тя наблюдаваше със затаен дъх как ръката му се плъзва по черепа на майка й. Костта бе почерняла и зацапана. Нямаше нищо общо с девствената белота, която си бе представяла Аби. Беше повече от ужасно да изрови костите на майка си, но нямаше какво да стори — другото щеше да е още по-ужасно.
Под пръстите на магьосника костта започна да сияе с мека, кехлибарена светлина. Аби забрави, че трябва да диша. Въздухът зажужа, сякаш самите духове идваха да прошепнат нещо в ухото на магьосника. Чародейката докосна мънистата около врата си. Майката Изповедник прехапа долната си устна. Аби се отдаде на молитва.
Магьосникът Зорандер постави черепа на писалището си и се изправи, за да застане с гръб към присъстващите. Кехлибареното сияние угасна.
Тъй като магьосникът не каза нищо, Аби раздра напластилата се тишина.
— Е? Доволен ли сте? Проверихте ли дали дългът е истински?
— О, да — отвърна тихо той, без да се обръща към тях. — Дългът на костта е истински, обвързан е чрез магия, която ще действа дотогава, докато бъде изплатен.
Пръстите на Аби трескаво заопипваха разръфания ръб на торбата й.
— Нали ви казах! Майка ми никога не би ме излъгала. Тя ми каза, че ако дългът не й бъде изплатен приживе, се превръща в дълг на костите след смъртта й.
Магьосникът леко се извърна, за да я погледне.
— А каза ли ти как се е стигнало до този дълг?
— Не. — Аби плахо хвърли кос поглед към Делора, преди да продължи. — Чародейките умеят да пазят тайни и да разкриват само онези от тях, които служат на целите им.
Дяволитата усмивка на устните му бе израз на съгласие.
— Каза ми само, че в него са обвързани тя и вашият баща и че докато не бъде изплатен, дългът ще продължава да се предава по наследство върху децата и на двама им.
— Майка ти е казала истината. Което не означава, че дългът трябва да бъде изплатен сега.
— Това е свещен дълг на костите! — Разочарованието и страхът на Аби изригнаха в злостен вик. — Настоявам да бъде изплатен веднага! Трябва да изпълните задължението си!
И чародейката и Майката Изповедник отместиха погледи към стената, притеснени от поведението на девойката — жена, родена без дарбата, позволила си да повиши тон на самия Пръв магьосник. Аби изведнъж се запита дали подобно безочие би могло да й спечели смърт. Ако той не й помогнеше и без друго
